Людмила Улицка: Народът заслужава управниците си

Людмила Улицка вече не чете и не пише дебели книги, стои затворена у дома заради коронавируса и се интересува от мистицизъм. Интервю с руската писателка публикува финландското издание „Helsingin Sanomat“.

Поради Ковид-пандемията 77-годишната Улицка и нейният 86-годишен съпруг Андрей Красулин прекарват дните си у дома, далеч от тълпите. В интервюто често спряганата за бъдещ Нобелов лауреат писателка споделя, че епохата на романите е към края си.

„Аз, както и цялото човечество, разполагаме с все по-малко време. Трябва да предаваме мислите си все по-лаконично. В последно време разказите ми се събират на една страница“, твърди тя, като подчертава, че вече не обича да чете и пише дебели книги.

Възрастта, според Улицка, води и до други промени в човека. При нея това се изразява в засилен интерес към ирационалното.

„Зрението и слухът отслабват, но когато се приближаваш до края на земния си път, ставаш по-чувствителен към мистичната страна на живота“, отбелязва писателката, известна с реалистичните си романи и добавя: „Успях да видя много от това, което преди беше скрито от мен. Сякаш имаше мръсно стъкло, а сега то е изчистено и през него можеш да видиш неща, които преди не си виждал.“

Въпреки това Улицка продължава да бъде същия „натуралист”, както и преди. Като млада тя е изучавала генетика. Първата ѝ работа е била в Институт по обща генетика, но две години след като е назначена, я уволняват заради разпространие на забранена в СССР литература.

„Ако трябваше да си избирам професия днес, отново щях да бъда генетик”, казва Улицка, чиято първа книга излиза, когато е на 50 години.

„Пиша за това, което ме интересува, безпокои и понякога ме кара да се съмнявам”, казва писателката.

Тя се съсредоточава върху сюжета, към героите си е безпристрастна. В книгите ѝ липсва подробен психологически анализ на образите, а смешното и сериозното се редуват, точно както в живота:

„Смехът е грандиозно оръжие. С негова помощ можеш да се предпазиш не само от глупостта, но и от злото. Смехът може да победи страха“.

Стилът на Людмила Улицка според критиците не е пряко обвързан с никоя епоха и това до голяма степен обяснява успеха ѝ сред младите хора. Тя обаче счита себе си за писател на ХХ век. С тази епоха са свързани интересите и опитът ѝ. Съвремието предлага твърде много неочаквани неща, които тя често не успява да разбере.

Но пък Людмила Улицка твърди, че харесва задачата си – да се грижи за приемствеността, да предава не само мисли, но и опит:

„Всеки от нас носи гените на родителите си, но жизненият опит не се пренася чрез тях. Той се предава чрез културата“.

Авторката на „Медея и нейните деца” смята, че нейната територия е „вчерашният и днешният ден”. „Вчерашен ден” тя нарича съветското време, към което днес много руснаци изпитват носталгия. Роднините на Улицка обаче са били сред репресираните, самата тя е загубила работата си, така че пази по-реалистични спомени за Съветския съюз.

„Днес за него тъгуват най-вече тези, които не са живели тогава”, казва тя.

Людмила Улицка е представител на либералната интелигенция и целия си съзнателен живот е прекарала в някаква форма на опозиция. Тя отдавна критикува днешната власт в Русия. На въпроса как вижда политическата ситуация днес, тя отговаря:

„Този въпрос ми напомня на въпроса какво е времето. Когато времето е лошо, си взимаме чадър. Когато е хубаво, не. Сега времето е скапано“.

Според Улицка най-важните политически събития в Русия днес се случват в Беларус, защото хората там „искат да променят времето”.

Втората голяма тема е ситуацията с Алексей Навални, в чието отравяне руската писателка съзира предупреждение към всички противници на днешната руска власт. Тя е убедена, че това е укрепило позициите на Навални, но не е обнадеждена, че в Русия ще се случат големи промени, „макар властите да стягат обръча, а страната да става все по-авторитарна”.

„Народът заслужава властниците си и те си заслужават народа. Винаги и за всичко”, казва Улицка.

Макар в нейните книги да няма пряка политическа пропаганда, тя успява да ги превърне и в политически послания. Често пише за сексуални малцинства, а в държава, където законът забранява „пропаганда на нетрадиционни отношения”, това си е политически ход.

Докато спазва строгата карантина, Улицка мисли и върху нови проекти.

„Улових се, че си мисля: дали ще успея да ги завърша. Прокрадна се и мисълта, че вече съм написала всичко, което исках. Но може и да поискам още нещо. Това би било страхотно.“

На български език са преведени пет от книгите на Людмила Улицка: „Сонечка. Бедни роднини”, „Медея и нейните деца”, „Казусът Кукоцки” и „Непрекъсната линия”, „Искрено ваш Шурик” и „Даниел Щайн, преводач”.