Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Людмила Улицкая: Имаме нужда от истината. Или от илюзия за нея

По-лесно ми е да простя или просто да забравя, отколкото да живея с такава болка, казва 72-годишната писателка Людмила Улицкая. - Людмила Улицкая: Имаме нужда от истината. Или от илюзия за нея

По-лесно ми е да простя или просто да забравя, отколкото да живея с такава болка, казва 72-годишната писателка Людмила Улицкая.

След появата на „Зелената шатра“ през 2011 г. Людмила Улицкая обяви, че няма да пише повече романи. За радост на почитателите си тя не удържа на думата си. На руския пазар се появи новата й книга „Стълбата на Яков“ (Лестница Якова).

Zelenyj_shater-a

Жанрът на книгата трудно може да се определи. Това е епистоларен роман, основан на записките на дядото и бабата на писателката. Той също така е семейна сага, както и притча за живота на отделния човек и смяната на поколенията: репресираният Яков Осецки пише от лагера на жената си Маруса, а години по-късно внучката им намира и прочита тяхната кореспонденция. Същевременно животът на Нора следва собствения си ход: тя обича един, жени се за друг, ражда син, погребва родители, старее, бори се с болестите, радва се на внука си.

Българският читател познава прозата на Улицкая, превеждана е от „Жанет 45“.

По повод новия си роман 72-годишната писателка получи покана за интервю пред Лента.ру.

„През 2011-а отворих доста обемна папка, която отдавна пазех в дома си, още откакто умря баба ми. В нея намерих кореспонденцията й с дядо, която е продължила дълги години, още от 1911-а“. Това беше вашият коментар за „Стълбата на Яков“. Защо вие, както и вашата героиня Нора, не сте прочели веднага писмата? Какво ви спря да не направите това веднага, след като папката попадна в ръцете ви? Тактичност спрямо роднините? Страх да не разберете нещо, което би ви било неприятно?

– Видях, че отгоре имаше едно писмо, погледнах датата – 1911 г. Писмата бяха около петстотин. И затворих папката. Беше страшно. Имах чувството, че от шкафа излизат скелети. Това е страхът от мълчащите поколения – ние не знаем много за родителите си, а и не искаме да знаем. Затова ги прочетох през 2011-а, когато се навърши един век от написването на първото. Осъзнах, че след смъртта ми децата просто ще изхвърлят тези писма на боклука. И това отново беше страх – този път страх от забвение, от който толкова тежко боледува родината ни.

– Между историята на вашето семейство и историята на семейство Осецки има толкова много съвпадения, че е голямо изкушението да наречем романа „Стълбата на Яков“ биографичен. Вашият дядо Яков Улицки, както и героят в романа Яков Осекцки, прекарва много години в лагери и изгнание. В интервюта сте казвала, че на 15 години сте се чувствала по-възрастна от майка си (същото казва и героинята ви Нора). В Уикипедия пише, че малкият ви син Пьотр е „джаз музикант, който понастоящем работи като симултантен преводач“ – както и Юра, синът на Нора. Но често такива съвпадения са подвеждащи. Авторът си позволява да възпроизведе контурите на една история, но я запълва със съвсем различен смисъл и обстоятелства. Как е при „Стълбата на Яков“?

– В тази пещ е натъпкано всичко, включително собственият ми живот. И целият опит, и всички размисли, и прочетеното, и измисленото, и реалните документи, и сънят. Съчетание на изповед и конструкция. Беше трудна, много трудна работа. А какво толкова ви вълнува, когато задавате въпроса колко истина има в написаното от мен? На колкото повярвате, толкова е истина. Ако ви интересува дали аз лично съм имала романс с грузински режисьор, мога да ви кажа: не. Много ли съм вложила в героинята от собствените си мисли и открития? Да, много. Предлагам на читателя книга, която съм съчинила, и оставям на него да прецени какво съм измислила, какво съм видяла от съседа, какво е чиста истина от моята биография.

– Доколко Нора е самата вас? Заварила ли сте дядо си? Помните ли го? Говорила ли сте с него?

– Какво да отговоря – на 34 или на 86 процента? Не знам. Нора е героинята в романа. Някои биографични точки съвпадат. Както и Нора, аз съм виждала дядо си само веднъж. Помня го. Седях на масата с възрастните, после ме сложиха да спя. Живеехме в една стая. Когато той си е тръгнал, аз вече съм спяла. И повече никога не съм го виждала и не съм чувала почти нищо за него от роднините.

– Може ли да се каже, че тя – до известна степен – носи вашите идеи (ако това въобще е възможно в съвременен роман)?

– Аз нямам никаква обща идея, но част от моя свят, опит и усещания въплътих в героинята си Нора. Всички останали действащи лица отразяват точно толкова моите размисли за живота, колкото и Нора.

– Синът на Яков – Генрих, не се държи много добре в критични ситуации. В едно от интервютата си намекнахте, че вашият баща също е бил с по-слаб характер от дядо ви. Възниква изкушението да съдим и да предявяваме претенции към по-възрастните си роднини. Как да избегнем това?

– За да избегнем това, трябва поне да знаем за обстоятелствата, с които са се сблъсквали хората, които според настоящите ни разбирания заслужават порицание. Колкото повече знаеш и разбираш, толкова по-малко желание имаш да осъждаш когото и да било, и толкова повече изпитваш съчувствие, жал и състрадание.

– Писмата, които са намерили място в книгата ви, точни възстановки ли са на семейната ви кореспонденция, свободен преразказ, или пък са напълно измислени?

– Има фрагменти, взети без изменение, има и малко измислен текст, който ми беше необходим, за да запълня дупките в повествованието. Но напълно измислени писма няма.

– Напоследък епистоларната етикеция претърпя големи промени. Възниква въпросът възможна ли е сега подобна кореспонденция между съпрузи, каквато е между Яков и Маруса, с толкова обрати и признания в любов? Или епохата на постмодернизма завинаги е заличила този начин на изразяване на чувства?

– Трудно ми е да отговоря на този въпрос – при мен времето на любовните писма приключи отдавна. Писмата са запазени, но има половин век дистанция. Мъжът ми съхрани моите, както и аз съхраних написаните от него. Това са съвсем други писма, но също ще са интересни, ако бъдат прочетени сега. Как си кореспондират днешните влюбени, навярно вие знаете по-добре. Този въпрос по-скоро аз бих го задала на вас: как изглеждат любовните писма в електронната поща или в есемесите?

– По-лаконично от хартиените. Значи ли това, че и чувствата са се променили?

– Почти съм сигурна, че да. Има по-малко страх – той е пречка пред всякакви човешки чувства. Сексуалната революция промени из основи отношенията между мъжете и жените, поне в градските пространства. Жените се чувстват по-уверени, и по-малко зависими от природата. Що се отнася до любовта – къде да я денем? Животът си върви.

– Като биолог и писател как ви се струва – колко са се променили хората през последните сто години. Може ли да се каже, че Яков е по-силен и по-благороден от правнука си Юрик? Означава ли това, че хората са станали по-слаби и малодушни?

– Има два съвършено равноправни и противоположни отговора на този въпрос: хората не се променят, е единият отговор. А вторият – хората стават все по-лоши и по-лоши. Няма да цитирам известното писмо на един египтянин до друг, написано преди Новата ера, в което той се оплаква колко е оглупяла младежта, колко са се влошили нравите и колко по-добри са били хората в младостта му. Въпрос на гледна точка…

– Как работи паметта – на отделния човек и колективната? Сякаш не й е нужна истината, а удобна и приемлива версия на събитията. С други думи – мит.

– Как работи паметта е задача за неврофизиолозите, молекулярните биолози и специалистите в онези области, чиито названия дори не знам. Днес е напълно неизвестно къде и как се формира колективната памет – вероятно от палимпсеста на отделните хора в продължение на много хиляди години, техния опит, знания, открития. Митът, като някаква концентрация на опит, е необходим за познанието на света. Но отделният човек има нуждата от истина или поне илюзията за истина. Може би писателите създават такава илюзия.

– В трудни ситуации хората може не винаги да се представят на висота. И въпреки това в романа ви личи огромна любов към човека, даже към малкия, слабия и подлия. Как се появява умението да прощаваме слабостта и низостта?

– При мен това не винаги се получава – да прощавам. Аз не съм злопаметна, но много се тормозя, когато задържам в себе си обида или раздразнение. Тоест непрощаване. По-лесно ми е да простя или просто да забравя, отколкото да живея с такава болка. Но знам, че у мен има все още няколко болки.

– В романа си пишете, че с възрастта времето ускорява ход. Има и още един признак на възрастта – ентропията. Какво да правим с нея?

– Нямам усещането, че през последните 50 години ентропията е нараснала. Но може би имате пред вид не физическото понятие, а битовото използване на тази дума? Ако става въпрос за второто – в личния си живот сега успявам да се справя по-добре с ентропията, отколкото когато бях млада.

– Не за първи път казвате, че сте написала последния си роман. Защо искате да се разделите с писането? Става въпрос само за физически сили или има и още нещо?

– Започнах кариерата си с разкази. Това много ми харесваше. Но кратките разкази не се получаваха, за разлика от дългите. После дойдоха дебелите книги. Изключително тежко е. Не обичам дебелите книги. Щеше ми се да се науча да пиша съвсем кратки разкази. Боя се, че това ще бъде още по-трудно дори от романите. Концентрацията е много висока, подборът на думите е сложен. По-високо е само поезията. Не мисля, че ще се получи.

– Ако спрете да пишете, как ще се промени животът ви? С какво ще се занимавате – в глобален, а не в ежедневен смисъл?

– В живота ми имаше няколко големи промени. Неведнъж съм тръгвала от нулата. Започнах като учен, после животът ме направи писателка. Когато разбрах, че това се е случило, си казах, че е добре да се заема и с нещо трето. Но изглежда, че вече няма време. А може би ще успея да поседя и да помисля. Да почета и да се поуча. Много тихо.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах