Люси Дяковска: Винаги ще си остана българче, но станах и германче

С песен ще изпрати 2019 година Люси Дяковска. На 30 декември тя ще излезе на сцената в зала „България“ заедно с Плевенската филхармония на празничния концерт с коледни песни „Аве Мария“. Макар и изпълнявани десетки хиляди пъти, тези думи и мелодии всеки път успяват да внушат надежда и обещание за щастие.

Деветнайсет години след като като избухна звездата ѝ на немската попсцена като част от момичешката група „No Angels“, днес Люси Дяковска пее и пред родната публика, но все още работи преди всичко в Германия. Пее, а отскоро играе и в театъра в Дрезден – в съвременна комедия, за която понякога се пита дали да не гостува и в България, но в крайна сметка се отказва, защото смята, че този хумор няма да успее да усмихне никого у нас. Играят този спектакъл вече пет седмици – изнесли са 26 представления на пълна зала.

От шест години Люси е лице на немските пощи.

Дни преди концерта в зала „България“ разговаряме с Люси Дяковска за малките чудеса в ежедневието, за твърде обикновения живот на звездите в Германия, за чувството за вина и прошката, за поводите да изпитва гордост и за българската тъга.

– Приключвате годината с молитва: „Аве Мария“. Така се нарича и концертът Ви на 30 декември с Плевенската филхармония – има ли тази молитва специално значение за Вас?

– Това е молитва, да. Миналата година за първи път я казах – когато още не бях наясно, че един ден ще означава много за мен. Бях се отправила към моята баба, която се казва Мария и за мен лично винаги е била примерът на моя живот – женският пример на една светица в най-добрия и чист смисъл на думата. От там тръгна и желанието ми за концерт с песни с послание за вяра и за доверие към хората.

А молитвата ми е следващата година да ми донесе повече сила за моите близки, защото се оказва, че аз съм човекът, който движи цялото мое семейство. Това е голяма тежест и отговорност за един все още млад човек. Но от друга страна този товар ме кара да намирам сила във всеки малък дъх всеки ден и през всичките дни, които ми предстоят. Аз вече ежедневно се моля – за здраве, смирение, да успяваме да постигаме всичко с доброта.

– Покрай тези отговорности успявате ли да забележите малките чудеса в ежедневието?

– Започнах да ги забелязвам – поради ред неприятни житейски причини, които ме сполетяха тази година. Понякога е много тъжно, че човек трябва да изпита тежестта на живота върху раменете си, за да започне да се радва на малките успехи, на малките чудеса, на малкия напредък всеки ден. Голямата ми мечта е да се радвам на семейството си още много години около себе си и моята майка да споделя радостта и успехите ми като артист. Защото тя винаги е била най-големият ми критик – това, разбира се, винаги ми е тежало, но когато не може да упражнява своята критика върху мен, нямам усещането, че се справям добре в работата си.

– Имало ли е моменти, в които популярността Ви е отлепяла от земята?

– Имало е, но тези моменти са доста назад във времето. Поради някаква причина аз винаги съумявах да съм сравнително балансиран човек, макар и много популярен и изживял едни от най-големите хайпове в музикалния бранш. Години на сценична и фенска лудост – хора, татуирали си моето име, рязали си имената ми по ръцете с бръснарски ножчета… Това са моменти, които могат да те накарат да си повярваш, че си жизненоважен, животоспасяващ за голяма част от хората около теб и за публиката – и това може би дори не е било лъжа по онова време. Хващала съм се, че забравям да обръщам внимание на обикновените неща, на хората, които просто са искали да ме поздравят. И все пак никога не съм се вземала за велика – и мисля, че това се дължи на факта, че в Германия трудно може да ти се получи – там го няма това възвеличаване, което виждаме в Америка. Каквито и успехи да постигаш, не ти се дава това чувство на извънземен, космически талант, звезда. В Германия общо взето няма артист, който да се държи недостижимо, нацията не предразполага за такова нещо. Тя е доста умерена, стриктна, фокусирана в нещата, които са наистина важни, а не в измислените човешки истории. Защото голяма част от онова, което гледаме и слушаме за популярните личности, е измислица, пиар. В Германия хората от шоубизнеса успяват да останат на земята. Хайди Клум например съм я срещала в хлебарницата, живееше в съседното село. Това е нещо нормално, защото там папараците не седят пред вратата ти да те чакат да излезеш. Не се криеш зад огромни огради, различно е – имаш една малка градинка отпред, в която даже може да влязат и да почукат на вратата ти. На мен ми се е случвало, и то по неприятни начини.

– В „No Angels“ и петте бяхте различни, събирани като че ли като символ на една обединена Европа. Днес, след почти 20 години, разделението по пол, раса и класа в Европа е все по-голямо. Ако е имало навремето такова послание, защо в крайна сметка се провали?

– Всъщност, аз бях единствената чужденка в групата, останалите бяха от Германия. Но никога не съм питала нашия шеф каква беше важността ние наистина да сме толкова различни – не само като цвят на кожата, но и като мислене. Когато решиха, че ние ще бъдем групата, основното нещо, което ги водеше, беше комбинацията на нашите гласове, как звучим заедно на запис. Но категорично мога да кажа, че това, че Надя беше от гетото, защото тя идва от най-лошото франкфуртско гето, Ванеса с нейната нишка от Перу – майка ѝ е перуанка, Джесика – баща ѝ е афроамериканец, доведе до едно обединение, поне на феновете. Но не съм сигурна, че тогава е имало някаква нужда от обединение, защото разделението започна много по-късно. На този етап всички живееха спокойно заедно в Германия. Аз винаги съм живяла в мигрантски региони и там съм се чувствала много добре, защото енергията е по-различна. Има една по-различна освободеност и комуникация и когато можеш и от двете да черпиш, интеграцията става много по-лесна. Особено за човек, който има желание да се интегрира.

– Общувате ли с българи в Германия?

– Не. Казвам го с риск да бъда поругана от много хора. Когато тръгвах за Германия, баща ми ми каза на летището в София: „Моля те, ако имаш възможност, не се събирай много с българи. Ще направят всичко възможно да те дърпат надолу“. Не съм ги избягвала, но нямаше къде да се срещнем, защото аз не отидох в Германия, за да бъда част от българската общност, а за да уча. Това всъщност ме събра с всички мои приятели в училище, които, разбира се, бяха германци. След това, в театъра, ме събра с всички мои приятели, които бяха австралийци, новозеландци, англичани, американци, италианци и германци, разбира се.

– И нито един българин?

– Без да преувеличавам, първата българка в Германия срещнах през 2002 г. Седем години след като заминах. Но знаете ли, аз исках да попия всичко, което мога. Исках да стана част от това общество, да бъда европеец. Не защото не харесвах да съм българче, аз вече бях българче 18 години. Отидох там да науча нещо повече за себе си и нещо ново за света. И тъй като съм израснала в широкоскроено и либерално семейство – баща ми цял живот е работил в Европа, винаги Европа е била много близо до мен като усещане, възпитание, култура – за мен беше много лесно да отида там и да не изпитвам нуждата да комуникирам.

– Нямаше ли културен шок?

– Шокът не беше културен, но аз бях щастлива, че имам възможността за избор. Когато влязох в най-големия магазин за дискове, си похарчих половината пари, които баща ми ми беше дал да живея – защото исках да си купя всички дискове в този магазин. Деветдесетте в България, началото на промените, бяха тежки години. Имаше кризи за олио и за какво ли още не, макар че моето семейство нямам усещане да е лишавано от нещо. В Германия обаче можех да си позволя много неща, да си купя билет за концерт на Джанет Джексън и да отида с моите приятели. Това беше най-великото нещо, което ми се беше случвало.

Но никога не съм изпитвала усещане, че трябва да се пазя от някого. Просто съдбата не ме срещна с българи до 2002 г. и нямах нужда да търся.

Когато тръгвах за Германия, баща ми ми каза на летището в София: „Моля те, ако имаш възможност, не се събирай много с българи. Ще направят всичко възможно да те дърпат надолу“. Снимка: Петър Симов, Алекс Борназ

– В Германия живеят и работят немалко български творци, дори Самуел Финци ли не срещнахте?

– С него не съм се виждала, за съжаление. Нашата група дълго време не бяхме приети от културната общност. Ние бяхме една такава луда групичка за детска публика, за тийнейджъри – и усещахме неодобрението на артистичната интелигенция.