Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Люси Дяковска: Винаги ще си остана българче, но станах и германче

Заради българската тъга винаги съм търсила усмивката и слънцето, казва певицата от „No Angels“

„Никога не съм се чувствала като експортна стока, защото държавата никога не се е интересувала от мен, ха-ха“, казва Люси Дяковска. Снимка: Петър Симов, Алекс Борназ - Люси Дяковска: Винаги ще си остана българче, но станах и германче

„Никога не съм се чувствала като експортна стока, защото държавата никога не се е интересувала от мен, ха-ха“, казва Люси Дяковска. Снимка: Петър Симов, Алекс Борназ

Продължение от стр. 1

– Как приемате твърдението на Финци, че не се чувства български актьор?

– Прав е. Аз също никога не съм била българска певица. И това ми беше потвърдено от Ана-Мария Тонкова. Когато през 2008 година в „БГ радио“ ѝ дадоха моя песен, тя каза: „О, Люси Дяковска не е българска певица, не можем да я пуснем“. Тогава от една страна бях обидена, но после реших, че може би е вярно. И това наистина беше така, защото аз като певица всъщност съм тръгнала от зала 1 на НДК със Слави през 1993 г., но станах популярна в Германия, тяхната публика ме направи звезда. В България съм позната като певицата от „Ноу Ейнджълс“. Така че Самуел Финци е българин, но е немски актьор. Мога да разбера защо го казва – аз също в много случаи съм повече германка, отколкото българка. Защото моят съзнателен живот е бил там, там съм станала зрял човек, там съм пораснала. Аз съм от 18-годишна в Германия, тоест всичко, което съм научила за живота, съм го научила там, с хората там и с техните нрави, чрез тяхната култура и начин на разбиране.

Но днес аз вече съм и българска певица, от няколко години работя с огромно удоволствие и в България.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– Самуел Финци твърди, че няма причина да се гордее, че е българин – при Вас очевидно не е така, каква е Вашата причина за гордост?

– Аз нося фолклора в душата си, аз съм закърмена с фолклор и никой не би могъл да изтръгне България от мен. За разлика от господин Финци, в Германия аз многократно съм вяла българския флаг и съм пяла химна. Защото България винаги е била паралелна част от моя живот. През годините мисля, че успях да съхраня нещо много важно – винаги да си остана българче, но да стана и германче. Което до ден днешен виждам само като голям плюс, защото не ме е лишило от нищо българско.

– Двете същности са в симбиоза при Вас?

– Никога не съм имала усещането, че трябва да се откажа от нещо.

– Рядък случай е един българин да се чувства добре навсякъде, където отиде…

– Може би защото не съм крила това, че съм българка и никъде не са ми поставяли препятствия заради това. Аз съм щастлив човек, защото успях да отворя много врати в моя живот – невинаги лесно, невинаги ключът е бил в ръката ми и съм го търсила, но съм успявала да ги отключа с много упоритост и труд. И винаги с усмивка. И може би това не е давало на никого карт бланш да ме обстрелва. Не съм давала повод на никого да ме уязви, заради това, че съм повече германка или повече българка. За германците аз съм немска певица с българско потекло, повечето от тях дори не знаят, че съм българка, защото ме имат за една от тях, а това е една от най-красивите черти на германците – приемат те и не са расисти.

– Има едно клише за германците – че наричат провинция всичко на изток от Виена…

– Мога да ви кажа с ръка на сърцето, че аз никога не съм усещала пренебрежение – от една страна, заради моята сексуалност, и от друга, заради моя произход. Никога не съм крила произхода си, той винаги е бил очевиден. Разбира се, в самото начало аз почти не знаех немски, научих го чрез говорене. И всеки се старае да ти помогне, за разлика от французите например. Когато срещнеш един германец в някакво село на улицата и искаш някак си да разбереш от него как да стигнеш до еди кой си град, той ще направи всичко възможно да ти обясни с крака и с ръце. Германците са доста различни от италианците и от французите, понякога и от испанците. Което може би се дължи на тяхното минало – и то винаги ще им тежи. Всеки продължава да се извинява за грешки, направени преди толкова много години.

– Какво е Вашето обяснение за чувството им за вина за грешките на една луда шайка?

– Това е било държавна политика. И вижте каква отговорност носят и до днес – въпреки че това не е била тяхната държава. Но всяко правителство, управляващо Германия, продължава да носи донякъде тази отговорност. Абсолютно категорично всеки път да се извинява за направените грешки. Има някакви генни заложби и у хората, но аз виждам, че те си дават повече възможност да приемат другите и чуждите. През 70-те години Германия обяви: „Идвайте, ние имаме нужда от вас“. Германия до ден днешен се нуждае от кадри. От друга страна ги има и хората, които се възползват от тази система – ромите, които са с български лични карти. Гостувала съм в редица токшоута в Германия, след което съм получавала писма от ромските общества в страната за това как мога да си позволя да говоря, че те, едва ли не, са барикадирали цял блок, изтърбушили прозорците…

– И в Германия ли има такива случаи?

– Това са по-скоро криминални групировки, но тъй като са с български лични карти, и ние, останалите, влизаме под този общ знаменател.

– Как се случи така, че ромската общност у нас стана визитка за цяла България пред Европа?

– Мога да ви кажа как. Това са едни криминални групи, които изкарват роми с автобуси, взимат им документите и след това ги пускат да крадат и да проституират – след време, когато се издължат (те са вкарани в Германия срещу 10 или 15 хил. евро на човек), им връщат документите. С голяма част от тях е така.

– Германците и днес се чувстват виновни за нацизма и се извиняват, а защо според Вас, толкова време след края на промените, БСП не желае да се извини за терора над населението на БКП по време на тоталитарна България?

– Трудно ми е да кажа. Предполагам, че в германския натюрел отговорността е по-дълбоко заложена. Да бъдеш отговорен, това означава да си признаеш грешките. Ние не обичаме да си признаваме грешките, такава е психологията на българина.

„Никога не съм крила това, че съм българка, и никъде не са ми поставяли препятствия заради това.“ Снимка: Петър Симов, Алекс Борназ

– Да се върнем на Самуел Финци – той отказва да бъде използван от държавата като експортна стока, каквото е отношението например към Григор Димитров. Вие чувствали ли сте се някога по подобен начин?

– Не. Защото държавата никога не се е интересувала от мен, ха-ха.

Държавата обикновено не ти е помогнала с нищо, но когато сам се справиш в живота (на първо място с помощта на родителите – защото това е огромен разход), тогава тя ще те потупа по рамото: „Ето го нашето момче!“. Защото ние много обичаме да се хвалим с „нашия човек“… В моя случай никога не е имало причина да бъда чак пък използвана, през всичките тези години се знаеше малко за моята работа. Ако се кичех повече с успехите си през онези години, държавата щеше да има по-голямо желание да се нареди до мен. Покрай нещата, които съм правила като певица, съм имала срещи с Клинтън, с Шрьодер, пили сме вино с Меркел… Благодарна съм, че Германия ме срещна с големи политици, от които съм научила много.

– Видели сте отблизо държавници, които са допринесли за обществото, не само са се обогатявали от него…

– В Германия също има хора, които вземат, няма нация, в която всички са чисти. Но отговорността към нацията там наистина е на преден план – да можеш да носиш отговорност, да те е грижа, да си в обществен интерес. Отстрани виждаме колко добре е в Германия, те обаче също си имат проблеми.

– Разбирате ли естеството на българската тъга?

– „Физика на тъгата“… Георги Господинов го е напипал много точно – българинът обича да е тъжен, да страда. Може би заради тази българска тъга аз винаги съм търсила усмивката, слънцето, радостта в тъгата. Аз съм много емоционален човек, но рядко съм изпитвала нужда да натоварвам околните с моята тъга, защото не смятам, че това ще помогне на обществото да се движи напред. Мисля, че когато със собствената си тъга натовариш някого, ти може да се освободиш, но ще бъде от егоизъм. А егоизмът е едно от най-коварните качества, защото е като дърво с много корени. Скръбта в България винаги ме е натъжавала, но винаги съм се опитвала да я обърна в усмивка. И моят живот е една голяма тъга, но я преживявам чрез песните, които изпълнявам.

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах