Люти чушки за Централния комитет, моля!

През 1968 г., по време на поредния опит за „размразяване”, тоест за разхлабване на дисциплината в Източния лагер, Чехословакия си позволява твърде много и танковете на Варшавския договор се врязват в малката централноевропейска република. Същото се е случило с много повече жертви само дванайсет години по-рано със също така самозабравилата се Унгария. Комунистическият свят, управляван безкомпромисно от Москва, може и понякога да се опитва да се отпусне в комфорта на зрелия соц, но винаги бди да не би идеологията и ограниченията пред националния суверенитет на сателитите да бъдат забравени. Русия никога не е имала толкова голямо влияние в Европа.

По това време на смутена идилия сатирикът Радой Ралин и художникът Борис Димовски издават „Люти чушки. Народни епиграми”: духовита комбинация от съвременно звучащи клишета на официозната реч, коментирани с непочтителни народни пословици и довършващи посланието рисунки. Заглавието, пословицата и карикатурната миниатюра са неделими една от друга и джобната книжка има заряда да взриви ако не публиката, то поне литературните кръгове. Спокойствието не може да бъде пълно в нито един Райх, пък бил той хилядолетен и комунистически.

Първият държавен и партиен ръководител, министър-председателят Тодор Живков, е вбесен, защото смята, че извитата опашка на прасето под заглавие „Глух, но послушен” и пословицата „Сит търбух, за наука глух” е подигравателна имитация на собствения му подпис. Такава гавра не е позволена. Напразно авторите на книжката уверяват властите, че всъщност имат предвид безобидна критика на академични кадри. Парадоксът е, че защитата на свободата на словото минава през тържествени твърдения, че сатирик и карикатурист никога не биха си позволили неприемлива шега с партийния лидер. Очевидно се намираме далеч от „Шарли Ебдо”.

Почти петдесет години след този някогашен скандал Пламен Дойнов се заема да разкаже историята на паниката около „Люти чушки”. На близо 200 страници той помества документи, дневникови записи и спомени за тази история, завършила без присъди и концлагери, а „само” с уволнения. Може би най-интересната част от „Случаят „Люти чушки”: 1968” е пълното текстово реконструиране на събитията след публикуването на народните епиграми. Дългият предговор на съставителя ни въвежда в начина на действие на византийската администрация около Първия, както и в забавните машинации из казионните литературни среди на комунистическа България. Цялата история напомня по нещо филма „Кит”, защото Дойнов успява да покаже, че свръхреакцията на цензурата е равносилна на класическото:

От нищо правим нещо
и веем знамена.

След „Случаят „Люти чушки”: 1968” е уместно връщане към съответните страници и от „Задочни репортажи от България”, защото Марков също обръща внимание на тази история, за да демонстрира нетърпимостта на властите към сатирата. Може само да се съжалява, че вицовата история на комунизма в Източна Европа „Сърп и Пук!” от Бен Луис не включва и раздел за България, защото в него „Люти чушки” биха заели своето достойно място.

Пламен Дойнов показва, че реакциите срещу епиграмите на Радой Ралин и илюстрациите на Димовски произлизат от постоянната съпротива на идеалогическата система срещу т. нар. „малка правда”, тоест срещу фактите от всекидневието. В теорията на социалистическия реализъм важна е само „голямата правда”, тоест повтарянето и утвърждаването на идеологемите за настъпващото светло бъдеще и за вдъхновяващи нови успехи. Докато „малката правда” на свободното говорене за корупцията, провалите и връзкарството е в най-добрия случай търпима, но в никакъв случай насърчавана. Всъщност на осветляването й се гледа като на предателство, нелоялност и оскърбление. Нещо от това разбиране за публичното говорене съществува и днес – и точно това прави книгата на Дойнов толкова интересна.

„Случаят „Люти чушки”: 1968. Документи и спомени” от Пламен Дойнов е издание на „Кралица Маб” и на Департамента по Нова българистика към НБУ.

Вижте още: ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ЕДНА СВИНСКА ОПАШКА