„Мъченичеството“ на Доналд Тръмп

„Трябва да разберете, че в психологическото си развитие Тръмп се намира на нивото на малко дете. Той настоява непрекъснато да му се възхищават. Смята се за център на Вселената. Ако пожелае нещо, точно като дете той настоява желанието му да се изпълни незабавно.“ Това казва в интервю за Ен Би Си писателят Майкъл Улф, след като в началото на 2018 г., само година след инагурацията на Доналд Тръмп, излиза книгата му „Огън и ярост. Белият дом отвътре“.

Днес, три години по-късно, разказаното от Улф в книгата му, което доскоро можеше да се приеме като преувеличение, бе потвърдено. Управлението на най-противоречивия американски президент получи зловещ завършек, когато тълпа от негови поддръжници нахлу в сградата на американския Сенат във Вашингтон след престрелки с полицията. Хаотичното поведение на президента през целия му мандат логично доведе до хаос при напускането му на властта. А маркери за това развитие на нещата несъмнено имаше и книгата на Майкъл Улф беше един от тях.

Непосредствено след встъпването на Тръмп в президентската длъжност, Улф благодарение на познанството си със съветника му Стивън Банън получава достъп до Белия дом. В течение на няколко месеца журналистът провежда срещи с ключови сътрудници на администрацията на Тръмп и записва над 200 интервюта. Като резултат в книгата са подробно описани порядките, царящи в Белия дом, и поведението на самия Тръмп. При това повече сътрудници, интервюирани от Улф, в един глас твърдят: Тръмп не е в състояние да се справи с работата на президента.

В книгата си Улф казва, че победата на президентските избори през 2016 г. заварва Тръмп неподготвен. Той не харесва церемонията по инагурацията си и много се страхува от Белия дом. Улф твърди, че когато влиза в дома, в който ще живее четири години, Тръмп веднага настоява за три телевизора в спалнята си и за ключалка на вратата, въпреки настояването на спецслужбите, че трябва да имат непрекъснат достъп до помещението. Освен това двойката Доналд и Мелания са първата президентска двойка от времената на Кенеди насам, която е спала в отделни спални.

Улф разказва още за амбициите на Иванка Тръмп някой ден да се кандидатира за президентския пост, както и за обсебеността на Тръмп от медиамагната Рупърт Мърдок.

След излизането на книгата Доналд Тръмп нарича Улф „пълен неудачник”, който си измисля истории, за да „продаде своята скучна и лъжлива книга”. Въпреки това внимателният преглед от страна на юристите на Белия дом не дава основание книгата да бъде спряна – тоест, няма клевети, заради които администрацията на Тръмп да предприеме действия срещу Майкъл Улф.

Американският журналист Майкъл Улф е получавал много награди за работата си, включително два пъти Награда на националните списания. Водил е рубрики за „Венити Феър“, „Нюйоркър“, „Холивуд Рипортър“, британското списание „GQ“, издавано в Ню Йорк, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Гардиън“. Автор е на бестселърите „Финансови загуби“ и „Човекът, който владее новините“.

Предлагаме ви откъс от „Огън и ярост. Белият дом отвътре”, предоставен от издателство „Колибри”.

Бележка на автора

Причината да напиша тази книга няма как да е по-очевидна. С встъпването в длъжност на Доналд Тръмп на 20 януари 2017 година Съединените щати навлязоха в окото на най-невероятната политическа буря поне от „Уотъргейт“ насам. Когато денят наближи, се залових да разкажа тази история, като възможно най-много се придържах към стил „в крак със събитията“ и се опитвах да виждам живота в Белия дом на Тръмп през очите на най-близките до администрацията хора. Книгата първоначално бе замислена като хроника на първите сто дни от управлението на Тръмп, този най-традиционен маркер на президентството. Ала събитията валяха без никакво прекъсване в продължение на повече от двеста дни и завесата падна след първо действие едва с назначаването на генерала от запаса Джон Кели за началник на кабинета в края на юли и с напускането на главния стратег Стивън К. Банън три седмици по-късно. Събитията, които съм описал на тези страници, се основават на разговори, провели се в течение на осемнайсет месеца с президента, с повечето старши членове на президентската администрация – някои от които са говорили с мен десетки пъти – и с много хора, с които на свой ред те общуваха. Първото интервю проведох дълго преди да съм си представял Тръмп в Белия дом, а още по-малко своя книга за него – в края на май 2016 година в дома на Тръмп в Бевърли Хилс. Той беше кандидат-президент тогава и докато опразваше голяма купа с ванилов сладолед, свободно и небрежно коментираше различни теми, а сътрудниците му Хоуп Хикс, Кори Левандовски и Джаред Къшнър влизаха и излизаха от стаята. Разговорите с членове на предизборния екип продължиха по време на форума на Републиканската партия в Кливланд, когато избирането на Тръмп все още беше твърде слаба вероятност. Провеждах такива в „Тръмп Тауър“ с речовития Стив Банън – преди изборите, когато той още изглеждаше забавен чудак и по-късно, след изборите, когато вече бе възприеман като чудотворец.

Малко след 20 януари се заселих полутрайно на едно канапе в Западното крило. Оттогава проведох повече от двеста интервюта. При все че администрацията на Тръмп превърна враждебността към пресата в своя политика, тя е по-открита към медиите, отколкото при всеки друг президент в близкото минало. В началото се стремях към ниво на официален достъп в Белия дом, към статус от рода „муха на стената“. Самият президент насърчи тази идея. Но предвид многото нива на управление в Белия дом на Тръмп, които влязоха в открит конфликт още от първите дни на новата администрация, не можеше да се открие човек, който практически да осъществи това. Нямаше обаче и такъв, който да отсече „Марш оттук“. Та тъй аз станах по-скоро редовен натрапник, отколкото поканен гост – нещо близко до реална муха на стената, – без да съм подвластен на правила и без да съм давал каквито и да било обещания какво мога или не мога да напиша.

Много от разказите за случилото се в Белия дом при Тръмп си противоречат; не са малко и такива, които в стила на Тръмп са откровена неистина. Тези противоречия и отклонения от истината, ако не и от самата реалност, са водеща нишка в книгата. Понякога съм оставял участниците да изложат своята версия, като разчитам на читателя сам да я прецени. В други случаи на базата на последователност в разказите и предвид доверието ми в източниците съм се спирал на версия на събитията, за която съм убеден, че е вярната.

Някои от източниците ми използваха така наречения „дълбок фон“ – похват в съвременната политическа литература, който позволява дистанцирано описание на събития, предоставено на автора от неназован свидетел. Разчитал съм и на интервюта извън протокола, при които източникът прибягва до директен цитат с подразбирането, че не може официално да го припише на някого. Други източници са говорили пред мен с презумпцията, че материалът на интервютата няма да придобие гласност, докато книгата не бъде публикувана. И накрая, имах източници, които даваха интервюта официално и без ограничения.

В същото време си струва да се отбележат някои от журналистическите ми неволи при контактите с администрацията на Тръмп, много от които произтичаха от отсъствие на установени процедури в Белия дом и от липсата на опит у чиновниците. Тези трудности включват работа с неофициален материал или такъв от „дълбок фон“, който впоследствие някак между другото става официален; източници, предоставящи информация поверително, а после разгласяващи я публично, сякаш освободени от това, че вече са я изрекли веднъж; чести пропуски за установяване на параметрите на разговора; източник с толкова широко известни схващания, че би било смехотворно да се заобиколят; споделянето от типа самиздат, желанието да се възпроизведе сензация с преразказване на поверителни разговори.

Навсякъде в повествованието присъства неизменният, неуморен и неконтролиран глас на президента, било в публичното или в личното пространство, чийто тон ежедневно бива възприеман от околните, понякога още на мига, щом направи изказване. По някаква причина почти всички, към които се обърнах – старши чиновници в администрацията, както и нейни ревностни наблюдатели, – отделиха много време и положиха немалки усилия да хвърлят светлина върху уникалното естество на живота в Белия дом на Тръмп. В крайна сметка книгата ми е за група от хора, които се борят да осъзнаят смисъла на служенето си на Доналд Тръмп. В огромен дълг съм към всички тях.

* * *

Още отпреди ерата на Доналд Тръмп изглеждаше, че политиката се превръща в борба на живот и смърт. Сега тя бе антагонистична, с нулево коопериране: когато едната страна печелеше изгода, другата губеше. Победата на едните бе смърт за другите. Старото схващане за политиката като алъш-вериш, разбиране, че някой друг има нещо, което желаеш, и единственият спорен въпрос е цената, бе вече демоде. Сега тя представляваше двубой между доброто и злото.

Любопитно, че за човек, който сякаш оглавяваше движение, основано на гняв и разплата, Тръмп беше до голяма степен политик от стария модел (или вярваше, че е такъв) – от типа „хайде да се разберем някак“. Ти ще ми почешеш гърба, а аз твоя. В съзнанието си той беше върховен тактик и винаги знаеше какво иска другият. Стив Банън го бе насърчавал да възприеме Андрю Джаксън като свой популистки модел и го снабди с куп книги за Джаксън (които така си останаха непрочетени). Но неговият истински идеал беше Линдън Джонсън. Той бе голяма работа, можеше да наказва сурово, да води сделки, да подчинява по-слабите на своята воля. Принципът беше: изтъргувай го така, че всеки да получи по нещо, а по-добрият преговарящ да прибере малко повече. (Тръмп не схвана обаче иронията докъде стигна Линдън Джонсън накрая – бе един от първите съвременни политици, които понесоха и фактическо, и морално поражение.)

Но сега, след малко повече от седем седмици управление, Тръмп смяташе, че съдбата му е уникална и забележителна. Като никой друг президент преди (макар с известни уговорки да правеше изключение за Бил Клинтън), беше жестоко преследван от враговете си. За старшите му служители това винаги бе надеждна тема, която да подхванат при разговор с него – мъченичеството на Доналд Тръмп. Във вечерните си телефонни разговори той постоянно се оплакваше колко е нечестно и повтаряше какво е казал Тони Блеър. Всичко се връзваше. Срещу него имаше заговор.

Със сигурност най-близките до Тръмп служители схващаха неговата лабилност и бяха разтревожени от нея. В дни на неблагоприятни политически развития понякога имаше прояви на съвършено неразумно поведение, което всеки би признал. Когато това се случваше, той бе сам в гнева си и никой не можеше да достигне до него. Старшите му служители се справяха с тези мрачни часове, като се съгласяваха с него, каквото и да кажеше. Ако някои се опитваха да опонират, то Хоуп Хикс никога не го правеше. Тя приемаше абсолютно всичко.

Вечерта на 3 март в Мар-а-Лаго президентът гледаше по „Фокс“ интервюто на Пол Райън, провеждано от Брет Бейър. Бейър попита спикера за доклад, публикуван в онлайн новинарския сайт „Сирка“, собственост на консервативната група за радио- и телевизионно излъчване „Синклер“. В него се твърдеше, че „Тръмп Тауър“ е била обект на проучване по време на кампанията. На 4 март започнаха ранните сутрешни постове на Тръмп в Туитър:

Ужас! Току-що узнах, че Обама е накарал да правят записи на телефонните ми разговори в Тръмп Тауър точно преди победата. Нищо не са открили. Това е маккартизъм! (4:35 ч.)

Законно ли е действащ президент да подслушва кандидат за президент преди изборите? Нещо, което по-рано е било отхвърлено от съда. ПОНИСКО НЕ БЯХА ПАДАЛИ! (4:49 ч.)

Колко ниско падна президентът Обама, че да ми подслушва телефоните по време на свещения избирателен процес. Това е Никсън/Уотъргейт. Лош (или болен) човек! (5:02 ч.)

В 6:40 часа той се обади на Прибъс и го събуди. – Видя ли постовете ми в Туитър? – попита го. – Спипахме ги на местопрестъплението! – После президентът задържа телефона си така, че Прибъс да чуе плейбек на предаването на Бейър. Той не проявяваше никакъв интерес към прецизността. Това си беше чисто възклицание към обществеността, даващо израз на болката и негодуванието му. С правописните грешки и използване на терминология от 70-те години – „записване на телефонни разговори“ извикваше образа на агенти на ФБР, скупчени във ван, паркиран на Пето Авеню – създаваше впечатлението на фарс.

От многото си постове в Туитър, с които Тръмп се беше изложил от гледна точка на медиите, разузнавателната общност и извънредно доволните демократи, тези за записването на телефонните му разговори най-силно го уличаваха в невежество и несъстоятелност. Според CNN „двама бивши държавни служители бързо отхвърлиха обвиненията на Тръмп като абсурдни, а бивш старши разузнавач ги нарече „пълни глупости“. В Белия дом цитатът „пълни глупости“ се приписваше на Бен Роудс, изречен със самодоволството на котка, изяла канарче. Райън от своя страна каза на Прибъс, че няма представа за какво е говорил Бейър, така че просто е маркирал отговори по време на интервюто.

Но ако подслушването на телефоните на Тръмп не беше истина в буквалния смисъл, внезапно се породи усилие да се открие нещо, което е, и в Белия дом трескаво изровиха статия в „Брайтбарт“, която бе свързана с материал от Луиз Менш, бивш британски политик, която сега живееше в Съединените щати и бе станала нещо като Джим Гарисън по темата Тръмп–Русия. Имаше и опити агресивно да се върне топката към администрацията на Обама. Но накрая и това се оказа пример колко трудно му бе на президента да функционира в управляван от причинно-следствени връзки политически свят.

Беше повратна точка. Досега най-близките на Тръмп бяха склонни да го защитават. Но след постовете в Туитър за подслушването всички, може би само с изключение на Хоуп Хикс, преминаха в състояние на постоянна мълчалива почуда. Шон Спайсър например повтаряше всекидневно, ако не и всекичасно своята мантра:

„Такова не можеш го измисли“.