Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Мадара и Плиска между нимфеума и арматурата

България започва оттук. Не знаем докъде ще стигне, но итонгът вече е положен

Мадарското плато е място на култовете на нашите прадеди. Снимки: Личен архив - Мадара и Плиска между нимфеума и арматурата

Мадарското плато е място на култовете на нашите прадеди. Снимки: Личен архив

Потомците на Атила, както Стивън Рънсиман нарича първите българи, са харесали тези места в новата родина и са ги превърнали в център на своите владения. Днешна Североизточна България, тогава част на късноримските провинции Мизия и Малка Скития, предлага простор и свобода на погледа във всички посоки. Сякаш степите намират тук своя завършек, последната си протегната ивица между планините на Балканите и Карпатите с голямата панделка на Дунав, проснат еднакво далеч от тях и морето далеч на изток. Тук и днес се отглеждат коне. Може би има историческа ирония в това, че местните жители се издържат и с лозарство, защото това е винарски район: дали някогашният владетел Крум би одобрил?

В североизточна България го няма морето – типичото лятно изкушение. Но преди да стигнете до края на магистралата, защо не се отбиете за малък тур из историята, докато следите от нея все още личат.

Мадарското плато, по-малко и прорязано от много пропасти за разлика от недалечното Шуменско, е място на култовете на нашите прадеди. Това наистина са магически места. Голямата пещера или Светилището на нимфите още пази следи от праисторически жилища – например следите от огън по стените на гигантската каменна козирка. Самата сцена е внушителна с надвисналата огромна скална стена, обграждаща широко пространство в почти идеален полукръг. По скалата растат цветя, под нея минава малък поток и наоколо има високи дървета, изглеждащи като деца в сянката на естествения свод – едно от тях, изненадващо, е изкривена секвоя, засадена на това място – според табелата – от ръката на цар Борис ІІІ, може би. Не е изненадващо, че мястото е било използвано като светилище на нимфите –формата на скалната стена и преминаващият поток го правят подобно на полукръглите, винаги снабдени с басейн нимфеуми из целия класически свят свещени места на тези женски божества. Казано другояче, присъствието на женствения, хтоничен принцип Ин е силно тук. Човек може да се запита дали подобни места са вдъхновили античната архитектура да им подражава в култа към нимфите или естественият храм е напомнил на античните хора за постройките в далечните южни градове. Отговор не е задължителен. Връщането на звуците от скалата само приканва към спазване на почтително мълчание.

Мадарските скали

Мадарските скали

Над Голямата пещера започва стръмната стълба към ръба на платото и крепостта. Петнайсетина минути изкачване и посетителят горчиво ще съжалява за всяка цигара и всяка чаша алкохол през живота си. Високите стълби могат да напомнят на по-запалените фенове за мрачния проход Кирит Унгол от „Властелинът на пръстените”, само че около Мадарското плато всичко е обляно в слънчева светлина и всяко обръщане назад показва все по-широка гледка към околните равнини. Тук е съвсем различно от останалата част на страната ни – планините, с които сме свикнали, се виждат, но са далеч. Краят на стълбата извежда на самото плато и след неголямо поле с високи диви цветя портите на Мадарската крепост възнаграждават пътника със сянката си. Крепостта е частично (и изискано) реставрирана през 30-те години на ХХ в., когато тези неща са се вършели с дължимото към старината уважение. Днес се виждат част от двете флангови кули край портата, дял от стените и ниско очертания по земята план на неголяма църква – правоъгълна сграда с полукръгла малка абсида. Тук обаче не е Витоша, нито Рила и никъде наблизо няма извори. Който не носи вода със себе си, ще направи най-добре бързо да слезе обратно.

Назад по същата стръмна стълба и през красивия парк се стига до Мадарския конник. Тук си струва човек да се позадържи и да погледа повече този най-впечатляващ паметник на първите носители на българското име по днешните ни територии. Релефът е високо над главите на посетителите и се вижда надалеч. Под него е издигната метална платформа, на която желаещите да го разгледат отблизо могат да се качат. Но за създаване на първо впечатление това не е необходимо. Конникът се вижда ясно и голямата пукнатина през средата го разделя на две сякаш отделни произведения. С глава наляво, може би някога извърната към зрителя и с едно повдигнато предно копито, конят е запазен по-добре в задната си част. Опашката и задните крака са внушително предадени: майсторството на каменоделеца не може да бъде поставено под съмнение, какъвто и да е бил произходът му. Хрътката зад коня е в добро състояние и движението на животното е естествено като в най-добрите антични релефи. Убитият лъв под триумфиращия конник обаче е в напреднал стадий на разруха и може би след време посетителите почти няма да го различават. Копието, забито в гърба на звяра, вече едва личи. Самият ездач, към когото погледът се изкачва последен, е дългокос и с късо наметало. Тялото му е полуизвърнато към нас, а лицето най-вероятно е гледало право напред, към равнината, но днес чертите му са достъпни само за въображението. Това е величествена, спокойна фигура, уловена едновременно в миг от вечно движение и намираща се в царствения покой на внушителната си поза.

Мадарският конник

Мадарският конник

Цялата сцена на владетеля върху своя кон, следван от хрътката си и с мъртвия лъв отдолу силно напомня изсечените в скали и в скъпи съдове образи на персийските шахове от Ахеменидската и Сасанидската династия. Същото усещане за самоувереност и трайност на извършеното от тези, които са изтръгнали релефа от повърхността на скалата. Внушението е далеч по-убедително от това на иначе крещящия с размерите си паметник на отсрещното Шуменско плато, издигнат като подражание и отговор на средновековния конник. Модерният монумент в най-добрия случай е забавен с опита си да съчетае две традиции от различни хилядолетия, докато Мадарският конник си остава все така категоричен знак от епоха, която може би напразно наричаме варварска. Владетелят, кучето и конят продължават вечния си ход върху камъка и в това има нещо едновременно вълнуващо и смиряващо.

Близкото капище и двете вписани една в друга основи на църкви на ниските морави под релефа свидетелстват, че мястото е продължавало да бъде свещено за последователите на различни богове. Самото капище с кръглия си план и свещената скала, включена в малката ротонда, отново напомня класическите кръгли светилища на Античността – толосите или предполагаемите гробници на полубогове. Най-вероятно българите просто са продължили почитта към тези места, приведена още от римляните в класически средиземноморски вид из периферията на тяхната империя.

Плиска по всякакви стандарти трябва да е била впечатляващ град. На броени километри от Мадара, тази резиденция на първите български владетели е обхващала вероятно няколко населени места, отдалечени един от друг квартали, почти самостоятелни градчета. Самият днешен град е най-обикновено провинциално селище с малки къщи, дворове и дървета и се вписва в най-южната част на някогашния дълъг отбранителен вал.

Pliska4

Източната врата на Плиска

Вътрешният град, щедро построен върху обширно пространство насред полето, е частично реставриран и различните пластове на работа са с различно качество. По-големият, по-стар, т. нар. „Крумов” дворец и малко по-новата, „Омуртагова” тронна зала, напомнят по планировката си и римска казарма (заради клетките на малките спални помещения), и зала за пирове от северноевропейски тип. Двойният квадрат на езическото светилище в т. нар.„цитадела” на Вътрешния град изглежда като очертан, сякаш за да наложи, а не да илюстрира хипотезата за вида на прабългарските дохристиянски храмове. Тухлената стена, разделяща „цитаделата” от останалата част на централното селище, стои доста странно, защото й личи, че е правена с цел просто на това място да има присъства нещо, спиращо погледа. Може би цистерната има най-автентичен вид и заслужава повече внимание, защото неромантичното й предназначение не е вдъхновило реставратори и меценати да я превръщат в символ на едно желано минало.

Любопитни са останките на двете изградени една върху друга църкви зад тронната зала – ако повярваме на очертаните абсиди, може би заставаме на солея пред олтара, на който са служили бъдещият антипапа Формоза Портуенски и първите свещеници българи.

Плиска, обезобразена с итонг

Плиска, обезобразена с итонг

Голямата базилика е обезобразена по шокиращ начин. Това трябва да е била голямата сграда на градски манастир с рефекторий или колонада за разходки отпред – една от големите църкви извън Вътрешния град. От оригиналните и най-вероятно впечатляващи основи нищо не е останало. Навсякъде се вижда арматура, итонг и бетон. Колоните, разделящи трите кораба на базиликата, не могат да бъдат наречени другояче освен кич. Псевдоегипетските капителчета може би са купени от някоя борса за гипсови дворни украшения. Гледката е ужасна.

Разбира се, приказките, че Голямата базилика в Плиска била по-голяма по размери от „Св. София” в Константинопол или от „Св. Петър” в Рим, могат да събудят само смях, ако посетителят е бил в тези градове. И въпреки скорошните злощастни и недобросъвестни упражнения върху останките, все пак личи, че това е била забележителна сграда. Разбира се, разположението й във Външния град и наличието на други храмове във Вътрешния сочат, че това не е била епископска църква (освен ако не си измислим автономия на местния владика, подобна на тази на патриарха на Венеция в квартала му Градо). Но може да се предполага с известна доза рационалност, че тук става дума за манастир, подобен на обителите в рамките на Константинопол.

Pliska3

От оригиналните и най-вероятно впечатляващи основи нищо не е останало. Навсякъде се вижда арматура, итонг и бетон.

Тези краища всъщност са богати с повече история, отколкото се сещаме на пръв поглед. Самият прастар Варненски некропол е на някакви си стотина километра. А в Плиска човек осъзнава, че се намира сред следите на хиляди години човешки живот. На приблизително равни разстояния от Плиска в три различни посоки се намират три високи хълма, може би дори праисторически изкуствени образувания, подобни на хълмовите укрепления от началото на Бронзовата епоха из други краища на Европа. Ако е вярно, че римляните са ги използвали за сигнални постове, то може би Плиска е била укрепен лагер още преди тукашното заселване на българите. Из целия район са пръснати останките от други крепости и резиденции на владетелите на Първото царство – Симеоновият Преслав, Омуртаговият укрепен дворец, самата Мадарска крепост, а по-далеч – някогашният Дръстър на Дунава.

В късната, вече християнска Античност, в паузите между опустошителните рейдове на готи и хуни, в тази част на Балканския полуостров са се развивали забележителни монашески общности. Приблизително от тези места произлиза монахът Дионисий Смирени, преместил се в началото на VІ в. в Рим, изобретателят на летоброенето от Христа и на израза „лето Господне”. Автори като Беда Преподобни се възхищават от „скита” Дионисий повече от век след смъртта му. От Доросторум или Дръстър произлиза и римският пълководец Аеций, победителят на самия Атила. На североизток, в Томи, е прекарал изгнаническите си години поетът Овидий – може би най-умелият майстор на латинското стихосложение.

Дори човек да не е историк, може лесно да превърне най-обикновено пътуване в пътешествие из историята. На една отбивка разстояние от ежедневието.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах