Този текст е публикуван преди повече от 1 година

„Магистралата е като пъпна връв на новородено динозавърче”

Новият роман на Мария Касимова-Моасе „Записки от Шато Лакрот“ разкрива хумористичния ѝ талант

Френското шато, вдъхновило „Записки от Шато Лакрот“ на Мария Касимова. Снимка: Личен архив на авторката - „Магистралата е като пъпна връв на новородено динозавърче”

Френското шато, вдъхновило „Записки от Шато Лакрот“ на Мария Касимова. Снимка: Личен архив на авторката

Познаваме я като непримирима, упорита и много активна. Познаваме я като журналист, специалист по етикет, публичен говорител и писател. Мария Касимова-Моасе е всичко това, но и много повече. От новата ѝ книга „Записки от Шато Лакрот“ става ясно, че тя е притежава и таланта на наблюдателен и речовит хуморист.

Историята в новия роман на Мария Касимова-Моасе е натрапчиво биографична. Българката Калина е омъжена за французина Дидие. Едно цяло лято семейството трябва да прекара с родителите на Дидие – мадам Жонвиен и мосю Жан-Батист дьо Лакрот – в имението им във френската провинция. На всички им предстои едно незабравимо лято, в което френската изисканост и парижки стил се срещат челно с българската непосредственост и шопски инат. Забележителното е, че самата Мария е омъжена за французин и историите в романа със сигурност са плод на преосмислен през призмата на хумора личен опит.

Историята се ражда първо като аудиосериал за „Сторител“. Но скоро става третата издадена от „Колибри“ книга на Мария Касимова след „Близки срещи със смесени чувства“ и романа „Балканска рапсодия“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Предлагаме ви откъс от „Записки от Шато Лакрот“, предоставен от издателство „Колибри“.

…Ето ме! Моя милост Калина Гъндева-Дьо Лакрот, българка на трийсет и девет години, журналистка и общественичка, майка на дъщеря тийнейджър и девет­годишен син. Притежателка на драматично разтрогнат брак с българин и понастоящем френска снаха. Кръстосвам европейските пътища в абсолютно неподходящ за тази цел автомобил, натъпкан до над тавана, в компанията на законен френски съпруг, две кучета и една котка! Ако някой някога ми беше предсказал, че в моя премерен, обмислен и подреден житейски път ще се окажа в подобна карикатурна ситуация, щях да се смея, докато ме заболи коремът. Но животът е обигран сценарист с остро чувство за хумор, така че аристократично съм се отдала на въображението му и чакам да видя какво ще се случи.

Два дни по-късно, след безброй бензиностанции, крайпътни кафенета и тоалетни, слаломиране между камиони, гугъл навигации, паркинги и неудобни хотелски легла, най-после сме близо до крайната точка на пътуването ни – лятната къща на свекървини. Френските свекървини. Знам само, че се намират някъде в Централна Франция, недалеч от град Поатие, който – поне според това, което видях в интернет – си е едно европейско и модернизирано френско Габрово. Пътуваме мълчаливо, свечерява се, аз блея през прозореца. От време на време проронвам абсурдни романтични констатации от типа „Виж, Диди, колко прекрасна е гората на фона на залеза“, или бисера ми „Магистралата е като пъпна връв на новородено динозавърче, сгушено в обятията на майка си“… Дидие кара, вторачил се е в пътя през очилата си и сегиз-тогиз потвърждава физическото си присъствие с едно кратко „Уи, уи, мон амур“. По едно време взе да си търка очите, да мига на парцали, да гледа ококорено в огледалото за обратно виждане, докато ченето му пада все по-надолу:

– Калинà, мон амур, не искам те притеснявам, ме… тю е сигурна ли, че при последно ни спиране преди час качили сме обратно животните в кола?

Тадаааам! Зяпвам го и рязко се обръщам към задната седалка. Автомобилът изглежда още по-тесен отпреди няколко часа. Докато се извъртам, носът ми задира в нещо като мека стена, обвита в найлон. Вдигам очи, а от върха ѝ едва се подава мъхестата светла муцуна на лабрадора Наполеон. До него в стадий пред хербаризиране се е оцъклил и Дизел, френският булдог. Физиономията му почти се е плисирала от напрежение. Котката Гертруда е така притисната в ъгъла, че косматото ѝ тяло изглежда като копче на тесен панталон, опънат върху тумбак. Докато гледам как пред очите ми домашните ни любимци са на път да умрат от задушаване в кола, установявам, че из пространството се носи лек свистящ, равен звук – сссссс… Бам! – светвам какво се е случило! От товаренето и разтоварването пакетът с вакуумираните легла на кучетата и котката се е развакуумирал. Вследствие на това оригиналният им обем полека се възвръщаше и завладяваше всяка дупчица празно пространство в автомобила. Животните бавно, като с асансьор, се издигаха все по-нагоре, застрашени всеки миг да се разплескат върху тавана.

– Диди, спирай! – изкрещявам на мъжа ми.

– Ма кескъ се, Калинà? Не па посибл да се спре на магистрала просто така…

– Спирай, ти казвам, преди животните да са станали фототапет на тавана на фиата!

– Ме кел фото, кел тапет, мон амур?…

– Спирай, спирай! – крещя аз в истерия.

Дидие се мотае – ха наляво, ха надясно, тука ли да спре, да пуска ли аварийки! Настава масово туткане. Наполеон, изнервен от моите писъци или от смачкването си, лае като за последно. Дизел скимти по същата причина. Гертруда не успява да се закрепи върху растящата планина на задната седалка и драматично пада от върха ѝ директно върху главата ми.

– Махни я, махни я! – пищя с все сила. – Забила си е ноктите в скалпа ми, не виждаш ли! Ау… аууу, одра ме по бузата… Диди, спри, ти казвам!

И Дидие спря! Само дето скочи с два крака върху спирачката и цялата зоологическа градина, начело с мен и Гертруда, нахлупена като руски калпак на главата ми, се залепи за предното стъкло на чинкуечентото. Усетих студената му повърхност в бузата си и нервно помръдваща котешка опашка в ноздрите. Носът така ме болеше, че сълзи изскочиха от очите ми. Кучешките легла, достигнали гигантски размери, опираха във вратовете ни като дула на пушки.

– Калинà… – прошепна Дидие – мислиш ли, че ще можем да натоварим ле леглата върху ма колексион на покрива?

Ако можеше да се убива с поглед, от френския ми съпруг щеше да е останал да се вие само хилав дим над черната дупка от изгоряло в шофьорската му седалка…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах