Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Магията на тоталитарната власт

Мечтаех един ден да стана писател-дисидент. Но ме беше страх, страх, страх...

Писателят Александър Томов. Снимка: Личен архив - Магията на тоталитарната власт

Писателят Александър Томов. Снимка: Личен архив

Тази седмица ни напусна писател и сценарист, който бе един от най-обсъжданите автори в годините на прехода, често поради остро критичните си публистични текстове, публикувани в пресата. Александър Томов провокира общественото мнение може би най-вече с поредицата „Новите варвари“, публикувана във вестник „Демокрация“ през 2001 г. Обекти на анализ и разгром в нея бяха популярни медийни лица и журналисти – някои от тях днес са далеч от публичното пространство, а други тепърва влизат в политиката.

Слави Трифонов, един от героите в поредицата на Томов, навремето издаде музикален албум, към който се продаваше книжка с трите есета „Новите варвари“ – безсмислена колаборация, тъй като нито почитателите на Трифонов имат интерес към подобна публицистика, нито читателите на Томов се вълнуват от чалгата. По повод есетата на Томов през 2001 г. шоуменът дава интервю, в което коментира, че може би след 20 години ще му е интересно да влезе в политиката – това интервю, както и всички реакции на трите есета, е поместено в сборника „Според мен“, издаден от „Сиела“ през 2007 г. Място в него са намерили и други шумно коментирани теми, например „Случаят Хайтов“ – как Николай Хайтов се опитал да забрани да се пише във вестници и списания за сборника с документални разкази на Екатерина Томова „Забравени от небето“, защото те били „окрадени“ от архива на оглавяваното от Хайтов сп. „Родопи“ – независимо, че са писани от Томова. В „Според мен“ е поместен и текстът му за Константин Павлов и Борис Христов „Краят на два поетически мита“, твърденията в който му навлякоха гнева на мнозина в родната литературна общност.

Есето, което ви предлагаме, разкрива как Александър Томов позиционира себе си и събратята си писатели в един раздиран от политически противоречия свят. Макар и писано през 2007 г., тезата му звучи актуално и днес, когато интелигенцията у нас е разкъсвана от идеологии.

Магията на тоталитарната власт

Повечето писатели наистина бяхме като омагьосани от нея. Живеехме сякаш на изолиран остров, в специален кръг, един от концентричните кръгове на системата. Както системата бе изолирала България от останалия свят, така на свой ред писателската гилдия бе изолирана от останалите хора.

Ще изброя само някои от привилегиите, с които се ползвахме. Членство в Съюза на писателите, което осигуряваше издаване на книгите след съответното чакане в съюзните, а и останалите издания. Сигурна работа в системата на културата. Осигурена почивка в станциите на СБП заедно с цялото семейство. Специална здравна помощ, командировки в чужбина и прочие. Дори онези, които вътрешно отричаха системата, се ползваха по един или друг начин от облагите. Тези облаги предопределяха родното ни писателско дисидентство.

Това дисидентство бе повече от особено. Най-яркият дисидент Георги Марков, емигрирал в чужбина и убит впоследствие на моста Ватерло в Лондон с прословутия „български чадър“, преди да напусне завинаги страната, е един от сценаристите на сериала „На всеки километър“. Големият му пробив в литературата е с романа „Мъже“, който е апотеоз на комунизма. Впоследствие написва своите белетрестични шедьоври, каквито са „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“. Георги Марков става голям български дисидент едва когато избягва от страната. В самата България той е свой човек на Държавна сигурност и получава пари, за да възхвалява системата.

Нашето родно дисидентство от онова време също е дълбоко провинциално, каквато е и литературата ни. На битово равнище, бих добавил на битово партийно равнище. Най-яркият български инакомислещ, авторът на „Люти чушки“ Радой Ралин, вбесил навремето управляващите начело с Тодор Живков, е издействал от ЦК на партията поне дузина апартаменти на поети и на писатели. До обяд Радой „дисидентстваше“ и недоволстваше в кафенето, а след обяд безкористно уреждаше проблемите на някои в институциите на партията. Лично от него знам, че издейства апартамент на изключително талантливия пернишки поет Борис Христов. Доколкото си спомням, в „Люлин“. И само на него ли… Издействал го от тогавашния министър на културата Георги Йорданов. Самият аз получих апартамента си в „Дружба 2“ пак от Георги Йорданов по ходатайство от тогавашния шеф на българската кинематография Николай Ненов.

Ако сравним родните български дисиденти с руските, ставаме буквално смешни. Руското дисидентство има забележителни представители още от XIX век. Смелостта на Грибоедов, да речем, дръзнал да заклейми монархията в Русия, е буквално забележителна. Много интересно е недоволството от царската власт на гениалния Пушкин. Заради неговия бунт срещу царя и камарилата му на няколко пъти е изселван в най-затънтените кътчета на Русия. На бунтовниците декабристи посвещава едни от най-хубавите си стихотворения. Да си спомним посвещението му на Чедаев, на Делвиг, на разстреляните от царщината си приятели след декабристкия бунт. И най-накрая за благодарствените стихотворения, посветени персонално на царя на Русия, който го връща в Петербург и го прави паж от свитата си.

Случаят с големия прозаичен гений на Русия, самият Фьодор Михайлович Достоевски, е още по-драстичен. Заради участие в един от кръжоците на Петрашевски, който се бори за свалянето на държавния строй, той е осъден на разстрел, а после помилван от царя и пратен на каторга, откъдето са спомените му в „Записки от мъртвия дом“. От смъртна присъда обаче Достоевски стига дотам да стане дясната ръка на не кого да е в края на творческия си път, а лично на царския цензор Константин Победоносцев. Параболата на неговото дисидентство е буквално забележителна. Както е забележителна и параболата на един от най-големите дисиденти на нашето време, Александър Солженицин. От офицер на съветската армия, какъвто е арестуван в Германия и вкаран в съветски концлагер, той стига до „Архипелаг Гулаг“ – едно от най-убийствените произведения срещу съветския тоталитарен режим, донесло му напълно заслужено Нобелова награда за литература.

На фона на руските дисиденти нашите са наистина провинциални, „котловинни“, повече от битови. Разсъждавайки по тази тема, не мога да не си спомня едно от съжденията на героя на Достоевски от гениалния му „Бесове“, струва ми се, че бе на Шатов.

„Народ – казва Шатов, – който не е създаден да преобразува човечеството със своите идеи и да го поведе напред, не е народ, а етнографски материал.“

Цитирам по памет. Нека всеки от нас сам да си направи коментар на тези думи на героя на Достоевски. В световната история няма по-краен, по-неистов народ от руския. На два пъти си разграбват държавата. Веднъж по време на Октомврийската революция и втори път по време на Горбачовата перестройка. Справка: книгата на Александър Бушков „Олигарсите“.

С други думи, въпросът за родното дисидентство ме е занимавал много. Лично аз мечтаех един ден да стана писател-дисидент. Романът ми „Корупция“ подсказва за това. Уви, останах си единствено с мечтата. Беше ме страх, страх, страх… Това е голата истина. Мечтаех да видя и други големи български писатели и поети като големи дисиденти. Уви, пак си останах само с мечтата. Това ме накара в началото на 90-те години да публикувам в тогавашния „Литературен фронт“ статията си „Краят на два поетически мита“, с която вдигнах невероятен литературен скандал. В статията визирах двама от най-талантливите български поети, най-големите – Константин Павлов и Борис Христов. Казах истината за тях на висок глас. Заявих, че съжалявам, че тъкмо те двамата не станаха истински дисиденти, а се подмазваха на властта и това отне много от ореола им. Нямате представа какво произтече в литературните среди. Нахвърлиха се върху мен отвсякъде. Най-напред моят приятел Румен Леонидов, който отдавна е обявил Константин Павлов за абсолютен гений, и съвършено правилно. Само че в статията не ставаше дума за гения на Константин Павлов, а за неговото поведение при тоталитаризма.

Въпросът с него е комплициран. Павлов е най-гоненият от тоталитарната власт български поет след излизането на неговата стихосбирка „Страхове“, която притчово критикува режима. В „Стихове“ има забележителни във всяко едно отношение сатири, които не само критикуват социализма и тоталитарната власт, а властта изобщо и издигат Павлов като поет на световно ниво. Неговият талант е уникален. Нямаме поет от неговия калибър. Той е сатиричен до ужас, до гениалност. И друго. В неговата поезия съществува нещо извънредно рядко за българската поезия въобще. Съществува демонизмът, апокалиптичното, невъзможното.

Ето защо някои се нахвърлиха така неистово върху мен. Да, но аз, който съм и винаги ще бъда един от най-френетичните почитатели на Константин Павлов, повече дори от Румен Леонидов, исках в тази своя статия също невъзможното. Съжалявах, че Павлов не е станал наистина дисидент от ранга на Солженицин. Съжалявам и досега, като си давам ясно сметка, че съм искал с онази своя статия невъзможното. Защото след като бе гонен и оплюван от тоталитарната власт, след като бе малтретиран с всякакви средства от нея, той се пречупи по особен начин, взеха го на работа в киното и стана пръв приятел с неговия шеф, с Никола Ненов, както и негов пръв душеприказчик. Мини модел на модела Достоевски-Победоносцев. Модел на наша почва. Нека самият Константин Павлов да отрече с доводи, че не е било така. Тази връзка между него и Ненов бе публична тайна. Както е публична тайна, че лично аз бях един от любимците на Никола Ненов, а киноцентърът в Бояна на шега бе кръстен на мое име и му викаха „Сашотомовата колиба“.

Въпросът за нашето родно българско дисидентство и за дисидентството въобще има и друга страна. Според мен, колкото по-мощен и голям си като талант, толкова по-малко вероятно е да станеш чиста проба дисидент. Едно от големите качества на таланта е, че е всеобхватен и не може да се задоволи с доктрината на каквото и да е дисидентство, колкото и силно да е то. Защото дисидентството е свързано изцяло с политиката, а един голям талант рядко се обвързва изцяло с нея. Големият дисидент Солженицин дава един пример за голям писател на Русия. Това е кой мислите? Валентин Распутин. Авторът на „Пари за Мария“ и на „Живей и помни“. Распутин е изцяло рожба на социалистическата съветска литература, самият той го признава, ала това не му пречи да е един от най-големите руски таланти, сочен от Солженицин. Никога не е бил дисидент. Напротив. При перестройката стана личен съветник на Горбачов в Москва и се прочу с антисемитските си книги и изказвания, обвинявайки за нещастията на Великата Рус евреите.

Същото се отнася за нашия Константин Павлов. Представяте ли си големият Павлов на едно равнище с най-големия дисидент от преди падането на социализма, с Петър Манолов. Защото тъкмо средният поет Манолов развя с безумна смелост знамето на дисидентството у нас и бе екстрадиран от комунистите на Запад, което допълнително вдигна имиджа му на поет. Дотогава никой не го смяташе сериозно за такъв. В неговия случай дисидентството може да се изтълкува като избиване на комплекси, бих казал на поетически комплекси. След настъпването на демокрацията у нас, вече никой не се сеща за поета Петър Манолов. Остана си с дисидентството.

В онази моя статия за рухването на двата поетически мита и тяхното „дисидентство“ ставаше дума и за друг един голям талант, за Борис Христов, който след като изскочи на гребена на вълната, по-често от всеки друг по време на социализма отскачаше в Щатите, а това, както е добре известно, не ставаше толкова лесно тогава. Все едно. Борис Христов наистина вкуси от тоталитарната магия, но се реабилитира, като се уедини в някакво село в Балкана и заживя като пълен отшелник, без да се интересува повече от каквато и да е литература. Бях чул някъде да казва след победата на родната демокрация, че колкото по-бързо забравим за литературните си илюзии, толкова по-добре. И той наистина забрави своите. Христов е образцов литературен самец. Той е нещо повече от поет, той е човек с рядък характер. Но като всеки голям талант и той усещаше, че дисидентството би му било малко и прегърна нещо много по-страшно – съвършената самота. Превърна се в нещо като българския Селинджър, когото рядко някой може да види, а предполагам, че и той не иска да вижда никого.

В този смисъл реакцията от страна на мнозина литератори срещу онази моя статия беше логична. Те инстинктивно усещаха, че могъщият талант не може да се измерва само с някакво дисидентство. И бяха прави да ме нападат тогава. И все пак аз и досега си мисля, че голям талант от ранга на Константин Павлов би спечелил много от едно свое сериозно дисидентстване. Какво да се прави, отдавна всичко е политика. Или по-точно, често тъкмо политиката оценява големите таланти. Спомнете си само колко средни писатели заради политиката станаха Нобелови лауреати. Последният от тях бе Орхан Памук…

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90