Да се видим на пейката на Славейкови, пред кофите за боклук

Седя си скоро на пейката на Славейковци (редакционната пейка, тъй да се каже) и чакам някакво лице. Играя си примерно с телефона, водя си бележки в тефтера или нещо такова и млада жена ме моли да я снимам на това място с детето й. Ставам, снимам я. Нормални неща са това – та нали става дума за прочутата пейка с баща и син Славейкови, на площад „Славейков“, прочут заради търговията с книги.

Книгите вече почти ги няма, фонтанът нито е махнат, нито работи, а може би скоро и младите жени ще спрат да се снимат на пейката с бронзовото семейство поети. Като застанете точно срещу скулптурната група и се загледате над шапката на Пенчо, отсреща се издигат два-три метални контейнера за боклук. Дребна работа, ще си кажете, пък и то дори е полезно, защото гражданите все някъде трябва да си хвърлят хартийките. Няма да е на тротоара, я! Принципно правилно съждение, ще се съгласи искрено и вашият културекстремист, но все пак контейнерите за смет можеха да са два-три метра вляво или вдясно, за да не развалят гледката. Нали разбирате, пейката с бронзовите господа е сложена там за красота. Ще го повторя по-бавно: кра-со-та.

За хубост, казано по-народно. Предметите, предназначени за красота, са нещо типично в старите и удобни градове, какъвто и София би могъл да бъде. Алеко Константинов на бул. „Витоша“ също е за красота. Практически ние нямаме нужда от скулптури, защото не можем да се обличаме в бронз, нито пък ядем мраморни кебапчета в гранитно хлебче. Но по някаква причина човешкият вид е изобретил каменните и металните изображения, с които вече няколко хиляди години украсява градовете си. Някакси това привлича посетители и кара хората да се снимат на места, където има скулптури. Защо е така – нямам представа и оставям темата на философите. Мога само да отбележа факта.

Похлупакът на фонтана-убиец на „Славейков“ тези дни бе боядисан – но с това площадът не стана нито по-красив.

Като споменах Алеко, преди няколко месеца обърнах внимание, че някой е скрил от видимост морената в памет на неговия първи туристически поход, крайно неуместно слагайки пред нея химическа тоалетна. Това беше в Градската градина, точно срещу Народния театър. Слава Богу, тоалетната беше преместена и сега жителите и гостите на града могат отново да видят откъде е тръгнала първата организирана група, решила да изкачи Черни връх. Предполагам, че по същия мил начин могат да бъдат преместени и кофите за боклук. Не им е мястото точно зад баща и син Славейкови. Разваля се гледката.

Народът няма какво да яде, а тоя се е загрижил за едната гледка… ами да. Така е редно, та тук все пак е цивилизовано място или поне така искаме да бъде. Красотата е важна. Какво има около скулптурите и паметниците, как и на кого издигаме самите паметници, как съхраняваме важните места и как ги показваме и помежду си, и на гостите на страната си – това има значение. София може и да не е чак европейска столица на културата, но все пак може да си позволи да премести два контейнера малко по-далеч от непосредствения фон на пейката с Петко и Пенчо.

Предметите, предназначени за красота – като скулптурата на Пенчо и Петко – са нещо типично в старите и удобни градове, какъвто и София би могъл да бъде.

Друг въпрос е, че не бива да се палят тютюневи складове, че не е лошо да се премахнат зловещите монументи на диктатурата, че гледката към Витоша следва да бъде фактор при строежа на високи сгради, че е хубаво да се възстановяват, а не да се досъбарят красивите стари къщи (колкото са останали), че кварталите трябва да имат своя отчетлива физиономия, че в никакъв случай не трябва да се унищожават археологически ценности с евтини тухли, че дърветата са богатство и че уютните паркове трябва да са ненакърнени от боклук или импровизирани строителни площадки. Това е друга приказка и тя ще бъде разказана друг път. Засега бих се зарадвал дори само на преместването на три сиви метални чудовища.

Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“