Майкъл Кейн: Никой не стига далеч без приятели

Автобиографичната книга на големия британски актьор „Трябваше да взривим проклетите врати” е смес от забавни случки, мъдрост и житейски уроци

Актьорът Майкъл Кейн и неговата съпруга Шакира. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Майкъл Кейн: Никой не стига далеч без приятели

Актьорът Майкъл Кейн и неговата съпруга Шакира. Снимка: ЕПА/БГНЕС

На актьорите, чието основно умение е да се превъплъщават в други хора, не може да се вярва, казват някои. Но когато говорят за себе си в автобиографични книги, те може би за пръв и единствен път получават шанса да разкрият себе си, а не измислен образ. Затова и автобиографиите, написани от актьори, са толкова интересни, пъстри и богати животоописания.

Морис Джоузеф Микълуайт не прави изключение. Светът го познава като Майкъл Кейн, видът му на потомствен аристократ и акцентът му са разпознаваеми безпогрешно. Играл е в над сто и петдесет пълнометражни филма, носител е на два оскара и три златни глобуса. Рицар на Британската империя.

Роден е в „копторите“ на Лондон през 1933 г. Минава през ада на оцеляването, често мизерства и едва не се отказва от актьорството. Избира псевдонима си съвсем случайно – докато говори с рекламен агент, трябва бързо да избере сценично име. Погледът му попада върху афиш – „Въстанието на Кейн”. Така се превръща в Майкъл Кейн.

Този и други житейски уроци сър Майкъл ни предлага в автобиографията си със заглавие „Трябваше да взривим проклетите врати“, която излезе под знака на издателство „Колибри“. Сър Майкъл Кейн пише тази книга, когато е на 85 – все така жизнен, както и в ранните си години. По страниците се преплитат забавни истории, куриозни случки, но и преболяна мъдрост от един богат на житейски уроци път.

Предлагаме ви откъс от „Трябваше да взривим проклетите врати”, предоставен от „Колибри”

Началото

1.
Няма значение откъде започваш

„Не виждаш дори богатствата, върху които стъпваш с краката си.“
Уолтър Хюстън към Хъмфри Богарт в Съкровището на Сиера Мадре (1948)

Когато се оглеждам около себе си днес и се обръщам назад към мястото, откъдето тръгнах, налага ми се да се втренча отново във видяното, за да се уверя, и все пак понякога си мисля: Какво? Аз? Не. Занасяте ме. Все още продължава да изглежда като невъзможна мечта.

Роден съм преди около милион години, през 1933-та, посред най-тежката депресия, сполитала тази страна, и шест години преди да ѝ бъде сложен край от още по-голяма катастрофа – Втората световна война. Майка ми беше чистачка и чак след смъртта ѝ узнах, че вече имала един син, когото обичала и за когото се грижела тайно. Баща ми беше интелигентен, но напълно необразован – или недостатъчно образован, което бе типично за работническата класа по онова време – и работеше като носач на риба на пазара Билингсгейт. Живеехме в тесен двустаен апартамент в преустроена викторианска къща в Камбъруел – тогава един от най-бедните райони на осаждения и пълен със смог Лондон – на три нива над улицата и на пет над единствената тоалетна в двора. Страдах от рахит, болестта на бедните, която причинява отслабване на костите, и тропах нагоре-надолу по онези стълби с медицински обувки.

Три години след мен се роди друг син – Станли, а три години след Станли дойде Втората световна война. Тъй като германските бомбардировачи се опитваха да изравнят Лондон със земята, с брат ми на възраст три и шест години бяхме евакуирани и останахме на милостта на различни и твърде разочароващи нови семейства. Моето ме хранеше с една консерва сардини на ден върху препечен хляб, а когато заминаваха за уикенда, ме заключваха в шкаф под стълбите. Майка ми дотича и ме спаси, целия покрит с гнойни рани, веднага щом германците престанаха да бомбардират железопътните линии, но не и преди да развия клаустрофобия за цял живот и абсолютна непоносимост към каквато и да било жестокост по отношение на деца.

Завърших училище на 16 с посредствен успех, работих в няколко офиса като разсилен и неизменно бях уволняван, а на 18 бях мобилизиран в армията и най-напред бях пратен с окупационните войски на Съюзниците в победена следвоенна Германия, а после – в Корея, където комунистите да гърмят по мен.

По онова време Великобритания бе една от страните с най-рязко класово разделение в света, а аз, както всекидневно бях информиран, се намирах на дъното на пирамидата. То се знае, милиони хора по света водеха по-лош живот от моя, но аз не знаех нищо за това. Знаех само, че съм беден и от работническата класа.

В много отношения не беше добър старт – за каквото и да било, камо ли за звездна слава в киното. Но за своя главен герой – Морис Джоузеф Микълуайт, както аз (горкичкият!) бях известен тогава – детството ми никога не е създавало усещане да е печално. Друг живот не познавах, бях обичан, майка ми и баща ми бяха чудесни родители и дори най-лошите времена ми носеха нещо хубаво.

Втората световна война бе едно от най-ужасяващите и трагични събития на двайсети век. Но за мен тя бе едно от най-страхотните неща, които са ми се случвали. За кльощавия шестгодишен обитател на бордей тя означаваше евакуация и бягство от бомбардировките – като втория път бях заедно с брат ми и майка ми. Бяхме транспортирани от задушения от пушеци Лондон до блажената идилия на провинцията в Норфък, където можех да тичам на чист въздух, да си късам ябълки направо от дървото и да имам като домашен любимец едър впрегатен кон на име Лоти. Като всички останали бях принуден да ям органична храна в продължение на пет години: в почвата и храните не се слагаха химикали, защото всички те се използваха за експлозиви и муниции. Имаше много малко захар, никакви бонбони и газирани напитки, затова пък изобилстваха натуралният портокалов сок, рибеното масло, малцовият екстракт и витамините. За повечето хора системата на дажби бе ужасна, но за такива като мен военновременната диета се оказа голямо подобрение. Рахитът ми се излекува и избуях на ръст като плевел.

Благодарение на войната получих възможността да положа така наречения „единайсет плюс“ изпит, с който си осигурих място в добра класическа гимназия – крайно необичайно по онова време за момче с моя произход. Баща ми оцеля след Дюнкерк, Ел Аламейн и освобождението на Рим – още пазя картичката, която ми изпрати за шестия ми рожден ден от Дюнкерк и броеницата, която Папата му дал за благодарност през 1944 г. – и се върна при нас по-уморен и по-тъжен, но като всекидневно напомняне какви късметлии бяхме: телеграмата, от която се плашехме през всичките шест години на войната, така и не дойде. Когато се върнах в Лондон след войната, все още слаб, но пък с ръст 1,82 м – вече с 10 см по-висок от баща ми, – се преместихме да живеем в панелна сграда в квартала Елефант и Касъл. Там имаше електричество, топла вода и истинска вана, хладилник и – най-хубавото от всичко – вътрешна тоалетна. За пръв път се радвахме на такива придобивки и ги възприемахме като лукс.

Много рано научих, че всичко, без значение колко е трагично, може да има своята добра страна за теб лично. Научих се да откривам положителното в ужасни ситуации. В ретроспекция бих добавил още една поука, която нямаше как да съм знаел тогава (а ми се ще да бях): след като аз мога да го постигна, има надежда за всички нас. Без значение откъде започваш в живота си, можеш да се издигнеш и измъкнеш.

Извлечи какъвто можеш урок от онова, което ти се поднася

Никой от нас не си избира детството. Не си избираме семействата, нито житейските обстоятелства, нито историческата епоха. Но без значение къде сме се озовали, винаги има какво да научим. Сега по-ясно отвсякога осъзнавам какви ценни уроци съм получил и от добрите, и от гадните случки в ранните си години.

Баща ми ме научи да искам повече от живота, отколкото се предполага да получа. Майка ми ме научи на нещата, нужни за да бъда способен да се сдобия с желаното. Двамата заедно ми предоставиха отлична площадка за изстрелване… както и добро приземяване.

Баща ми беше умен, интелигентен и забавен човек, герой за мен и брат ми. От нулата можеше да направи радиоприемник от малки части. Но като мнозина от неговото поколение, не беше много добър в четенето и писането и тъй като бе необразован, беше годен само за физически труд. Татко не беше чуруликащ врабец кокни. В действителност никога не се чувстваше истински щастлив. Изпитваше дълбоко неудовлетворение от ситуацията си, но нямаше надежда да я промени. Гледах го и си мислех: да му се не види, какво би постигнал този човек, само да имаше образование. А после: да му се не види, трябва да получа образование или ще свърша като него – ще ставам в четири сутринта да разкарвам с количка замръзнала риба, а после ще пръскам надниците си на конни надбягвания. Когато баща ми почина в болницата „Сейнт Томас“ на 56-годишна възраст, бях с него. Имаше в джоба си три шилинга и осем пенса, това му бе останало след цял живот блъскане като товарно добиче. Когато излязох от болничното отделение, заклех се пред себе си, че ще постигна нещо в живота си и семейството ми никога повече няма да бъде бедно.

Майка ми ме постави на пътя на успеха, като ми възложи първата ми актьорска роля. На тригодишна възраст редовно поднасях своето изпълнение, като отварях външната врата пред променящ се състав от неподозиращи сценични партньори – местните събирачи на дългове. Имах само една реплика, която да произнеса: „Мама я няма“. Тръшвах вратата и се изкачвах по трите стълбищни рамена до мъничкия ни апартамент.

Хубава история е и е истинска. Но мама ми даде нещо много по-задълбочено от това. Тъкмо майка ми ме направи човека, който съм.

Когато татко отиде на война, бях на шест години, а брат ми Станли – на три. Мама не плака, когато татко се качи на армейския камион и той се изгуби от поглед. Обърна се, погледна ни и каза:

– Баща ви замина. Сега вие двамата трябва да се грижите за мен.

– Добре, мамо – отвърнахме в един глас. – Ще се грижим, разбира се. Ти не се тревожи.

Естествено, нямаше как да е вярно. Не бихме могли да се грижим за нея и тя нямаше нужда от това – корава жена беше и нищо не ѝ се опираше. Което бе добре, защото баща ми не се завърна цели четири години. Но този момент ми вдъхна невероятно чувство за отговорност, което задържах през целия си живот. Винаги съм искал да се грижа за хората около себе си и съм изпитвал ужасно чувство на вина, когато не съм могъл да го правя.

В същото време мама ме научи как да релаксирам, да се забавлявам, да се смея и да не се вземам прекалено насериозно. Тя бе имала труден живот, но за разлика от баща ми не бе смазана от огорчение или самосъжаление. Обичаше да се посмее и преминаваше с усмивка през униженията на крайната бедност, до която изпадаш, когато си омъжена за отдаден на хазарта човек; през годините очакване пощальонът с глупавата шапка да донесе телеграма; през напрежението тайно да полага грижи за обичния си първороден син Дейвид. А после, когато дойде звездната слава, тъкмо майка ми ме държеше стъпил на земята.

Когато вече бях съзрял (мъничко) и установен (мъничко), с жена ми Шакира канехме мама всяка седмица в къщата ни в Уиндзор за неделен обяд. Понякога бяхме само семейството, друг път присъстваха приятели – по онова време често много успели във филмовия бизнес приятели. Тази неделя трябва да е била точно след като завърших „Човекът, който искаше да бъде крал“ – филм от 70-те години, разказващ за лудория на приятели, устройващи си бягство от действителността в измислена страна близо до Индия. Големият режисьор Джон Хюстън и продуцентът Джон Форман, които заедно с екранния ми партньор Шон Конъри направиха работата по филма такава радост, похапваха с апетит печеното, а мама бе хванала Джон Форман на сериозен разговор за цената на млякото. Това я занимаваше в момента, защото тъкмо се бе повишила с два пенса, а Джон се съгласяваше с нея, че е просто ужасно. Майка ми винаги си остана искрена и вярна на себе си и бе такава и в общуването си.

Тя имаше отличен инстинкт за хората. Познаваше кой е добър по душа и на кого може да се има доверие. Също така бе наясно кое е важното у един човек. Спомням си как веднъж през 70-те години на парти у дома, посетено от куп бляскави успели хора – Питър Селърс и Лайза Минели бяха там, Шон Конъри, Нанет Нюман, Роджър Мур, – майка ми ме попита тихичко:

– Коя е тази там?

Проследих погледа ѝ през стаята, пълна със звезди, и отговорих:

– Тя е много прочута актриса, мамо. Извънредно прочута.

Казах ѝ името на актрисата. Беше достигнала върха на славата, много красива, жизнена, душата на партито.

– Не я харесвам – сви устни мама. – Ама никак.

– Защо, мамо? – попитах.

А мама отвърна:

– Тя си поприказва с всеки тук освен с възрастната дама, с мен. Явно със старци не разговаря.

Лесно е блясъкът да ти замае главата, ако нямаш разумни хора край себе си да те държат приземен.

По-простичкото и по-важното бе, че майка ми даряваше мен и двамата ми братя (може би дори тях малко повече, отколкото мен, защото обикновено успявах да се грижа за себе си) с некомплицирана, безусловна и всеотдайна обич. И то дотолкова, че най-ясно си спомням от Коледите в детството ми не това, че баща ми все беше на фронта, нито че подаръците бяха крайно оскъдни; помня как майка ми се мъчеше да разреже с готварски нож захарна пръчка – последната от коледните ни дажби – точно наполовина, та нито един от синовете ѝ да не се почувства ощетен. Когато ножът се подхлъзнеше и тя клъцнеше част от палеца си, изчезваше за минута, после се връщаше превързана да продължи с рязането, докато захарната пръчка най-сетне се поддадеше на атаките ѝ. (Баща ми също ме обичаше, но не умееше да го показва.)

Ако са ти показвали обич, и ти се научаваш да я показваш към другите. В началото на живота на първата ми дъщеря Доминик, когато бях млад, безпаричен и отчаян, невинаги бях за нея бащата, който исках да бъда. Но онова, което съумях да направя както трябва като баща на Доминик, а по-късно и на втората ми дъщеря Наташа, и като дядо на тримата ми прекрасни внуци, го научих от мама и от начина, по който тя предлагаше на тримата си синове неизменна и чиста любов.

Бих казал дори, че тъкмо мама ми даде в известен смисъл Шакира, моята съпруга от 45 години. Разправял съм много пъти как за пръв път срещнах Шакира, преследвах я и се влюбих безнадеждно в нея, така че Шакира ме помоли да не го разказвам и тук. Ако случайно не знаете тази невероятна история с най-изумителното стечение на щастливи обстоятелства, което някога ме е спохождало, съжалявам, но ще трябва да я откриете другаде. Ала не са толкова много хората, които знаят как тази прелестна, изискана и интелигентна жена си падна по моя милост. Винаги си бях мислил, че тарикатският ми кокни чар и добрата ми външност са омаяли Шакира, додето един път не подслушах край вратата интервюто, давано от жена ми за вестник. „Кое най-напред ви привлече у Майкъл?“, попита журналистът и чух следния отговор: „Беше неговото отношение към майка му“.

Повечето успели хора имат история за чудесен учител, която да разкажат, и аз не съм изключение. Директорката на селското училище в Норфък, което посещавах, беше респектираща и страховита на вид, около 60-годишна и се казваше Линтън. Имаше необичайна за жена прическа – оприличавах я на тази на баща ми, – не беше омъжена, пушеше по сто цигари дневно и беше извънредно строга с нас, децата. Само че след известно време държанието ѝ към мен се смекчи. Започна да проявява жив интерес, даваше ми специални уроци и насоки в четенето, научи ме да играя покер, за да овладея смятането, и накрая ме подготви за изпита за стипендиант в класическа гимназия. Никога не я бях виждал по-щастлива, отколкото в деня, когато прекоси тичешком селския парк, за да ми съобщи, че съм го издържал: бях първото дете от селското училище, справило се с него.

Госпожица Линтън вероятно бе първият човек, когото обикнах извън членовете на семейството си. Отначало чудата и стряскаща, тя се превърна в източник на вдъхновение и промени посоката на живота ми, а освен това ми даде материал за психологически анализ още в ранна възраст. Дали ѝ бе хрумвало някога как най-важният урок, преподаден от нея на момче, към което се отнасяше като към роден син, бе че хората невинаги са каквито изглеждат на пръв поглед?

Четенето е безопасно за вашето здраве

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах