Мак Маринов: Гледам на бъдещето си като сляп

Мак Маринов е актьор, когото публиката познава предимно от сцената на Малък градски театър „Зад канала“. Името му чух за първи път от Татяна Лолова, не помня в какво го беше гледала, когато каза: „Мак, това е моят човек“. С тази препоръка го гледах първо в спектакъла на Явор Гърдев „Завръщане у дома“, избран от читателите на „Площад Славейков“ за „Културно събитие на 2020 г.“, а след това и в други представления – сред най-новите е  спектакълът на Теди Москов „Шекспирин по време на пандемия“, и двете заглавия са от афиша на „Зад канала“. Преди дни актьорът игра премиерно и в новия спектакъл на Крис Шарков „Галерия Стриндберг“ в Театър „Азарян“. 

Телевизионната публика също познава Мак – от сериала на Нова „Пътят на честта“, а през 2022 г. ще го гледаме и на кино – в сръбския криминален филм „Южни ветар 2“.

Разговаряме с Мак Маринов за културата и новия ѝ министър, за свободата в изкуството, за мъжкото приятелство, за красотата на сцената и в живота.

– Културата има нов министър. Той е ваш връстник, актьор е, но се е оформил като такъв далеч е от столичната суета в културата; възможно е да има логистични проблеми с институциите в столицата, а много вероятно и да не изпитва логичния респект към големите личности в българската култура. Това минуси ли са, или и плюсове?

– Не. Категорично смятам, че това не е подходящо за културата. Предполагам, че има области в управлението на държавата, където това успешно би работило, но културата на един народ е като една невронна мрежа, която се простира върху всички – от най-маргиналните хора, до най-извисения интелектуалец. И за да може да въздействаш върху тази мрежа, да я променяш, насочваш, да я облагородяваш, трябва да познаваш този народ и механизмите, по които става това. Тези механизми са сложни, аз нямам самочувствието, че ги разбирам – макар да имам някои лични теории по въпроса. Не мога все още да си формирам мнение за новия министър на културата, не го познавам, той все още не е направил нищо, не е казал нещо конкретно – но не смятам, че един толкова млад човек може да понесе подобен товар. Винаги съм си представял за поста министър на културата личности от съвсем друго естество – с голям опит, с голям ум, които могат да видят голямата картина, да мислят в мащаб. Да разбират и малките крачки, които трябва да се направят, за да се отразят върху голямото платно.

Стана ми смешно, ако трябва да бъда честен, от рекламата на този министър на културата – това, че е играл тенис с Григор Димитров, завършил актьорско майсторство в чужбина и възстановил едно читалище. Сами по себе си тези неща са хубави. Аз също мога да кажа, че съм тренирал 8 години тенис на корт, също съм завършил актьорско майсторство – не в чужбина, но смятам в най-качествената българска театрална академия – далеч съм от мисълта обаче, че мога да бъда не само министър на културата, но и на каквото и да било. Не мога да бъда дори директор на читалище, камо ли на цялата българска култура. Тези така рекламирани биографии на хората в новото управление започват леко да ме притесняват, тъй като изведнъж става по-важно завършването в чужбина и младостта, отколкото постиженията и някакви действителни качества, за да се върши някаква политическа работа. Не съм гледал филми с участието на новия министър на културата, нямам понятие какво той представлява като актьор – но дори да си много успешен като актьор, това не е достатъчно, за да бъдеш министър на културата.

Мога да споделя кого съм си представял винаги за министър на културата; сигурен съм, че дори да го поканят, той никога няма да се съгласи, но просто ще дам пример за човек, който смятам, че може да понесе този товар и би се справил наистина с тези неща, защото е умен и дълбок. Това е Николай Михайлов, аз си представям такъв човек за министър на културата в държавата, на която принадлежа.

– Психиатър ли ѝ трябва на българската култура? Не мога да отмина иронията в този пример…

– Не, не ѝ трябва психиатър в смисъла на терапевт, но ѝ трябва човек с ум като неговия. Нещата, които Атанас Атанасов говори, всеки от нас може да ги каже – за всяка една област, и ние си ги говорим от десетилетия. Въпросът е, че за да се стигне до изменения в културата, трябва да има изменения също в образователната система и въобще в целия нравствен и морален статут на населението. Защото култура се формира от нравственост, морал, от усещане за метафизика, за това, че има и неща, по-големи от нас като индивиди, неща над личния ни интерес. Така се генерира култура. Това е много тежка задача и много трудна, дано се справи това момче. С избора му обаче ми светва лампа как Кирил Петков и хората около него си представят културата и промяната като цяло.

– Неотдавна снимахте голяма роля в сръбски филм, чиято първа част има култов статут в Сърбия – криминална история и вие сте един от главорезите в нея, ако не се лъжа?

– Най-общо казано главорез. Във филма става въпрос за наркотрафик в нашата зона – Сърбия-България-Турция-Румъния – и аз играя син на един от българските босове, в чиято роля е Захари Бахаров. Синът преди години тръгва срещу баща си и се стига до един удар с наркотици, които аз открадвам от него и така нататък. Добра роля за мен, добре измислен персонаж – наркоман, отхвърлен от баща си преди години, който междувременно е създал някаква много… интересна армия около себе си, държи една комуна и всички закъсали и пропаднали отрепки в нея са се превърнали в негово семейство, той вярва единствено на тях, само с тях общува и заедно представляват нещо като култ, секта. Името му е Ангел и в отношението му към тези хора аз видях някаква парадоксална доброта, въпреки че на практика персонажът е абсолютен изрод.

– Черпихте ли вдъхновение отнякъде за този конфликт във вашия образ?

– Сещам се, че преди време репетирахме едно представление – „Попфолк хроники“, което е документален театър, и взимахме интервюта от хора, живели в 90-те години, когато са имали кариера в тази музика, движили са се в ъндърграунда и се изказваха за фигури от подземния свят. Много от интервюираните казаха, че тези хора са били много свестни и добри хора, а ние всички знаем други истини за тях, така че как е било, може би никога няма да разберем.

За щастие или за съжаление, имам откъде да почерпя вдъхновение за такъв персонаж, тъй като през живота си съм общувал нееднократно с подобни хора, което считам, че е много важно за всеки един актьор. Познавам такива хора, наблюдавал съм ги; някои от тях, разбира се, вече не са между живите.

– Познавате ли хора, изгубили насилствен начин живота си?

– Не, починаха от наркотици. Основното в моя образ беше, че злоупотребява с дрога. И трябваше да го направя както трябва, а не приблизително. Виждал съм хора в такива крайности, и не един, не двама, много такива съм виждал. Когато бях тийнейджър, беше пълно с такива – но за щастие през годините намаляха. Не знам на какво се дължи това, дали на развитието принципно на света въобще, или на някакви действия на държавата. Беше много страшно по мое време, а пък по времето преди мен – 93-а, 94-а, 95-а, е било още по-страшно.

– Имахте ли свобода в изграждането на образа, или трябваше стриктно да следвате сценария?

– Режисьорът Милош Аврамович ми даде голяма свобода. Аз много обичам, когато снимам, да влизам в диалог с режисьора и да предлагам, той също – и на базата на този разговор да се изгражда персонажът. Точно такъв бе методът на работа с Милош Аврамович и без да звучи самохвално, въпреки че все още не съм гледал филма – това е може би най-добрата роля, която съм правил пред камерата.

– Имате ли хипотеза защо в българското кино все още няма успешен криминален филм? „Под прикритие“ не се брои, тъй като е сериал.

– „Под прикритие“ е много добър сериал, който, разбира се, има слабости, но в крайна сметка това беше успешен продукт и, както се видя, той даде голям старт на много хора и процеси въобще. А добър криминален филм няма, защото българското кино не може да се освободи от ограничените теми, които го занимават. То продължава да показва смачкания български бедняк, който се придвижва по разбити улици, няма пари да си плати тока, смазан е от институциите и любовта за него е някаква абсолютна невъзможност. Соцът все още трепти във въздуха около нас – да, тази тема е реална, адекватна, но не може да сме направили за последните, да речем 15 години, 230 филма на тази тема, за мен това е абсурд.

Другият проблем, който ще си позволя да назова, е липсата на сценаристи. Не мога да разбера защо нито един български сценарист, поне аз още не съм попаднал на такова нещо – не си позволи размах, не си каже: „Дай да направим един екшън, дай да направим филм за обир…“.

– Имате предвид комерсиален филм?

– Няма значение, комерсиално, по-авангардно, въпросът е в мащаба.

„Българското кино не може да се освободи от ограничените теми, които го занимават. То продължава да показва смачкания български бедняк.“ Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

– Много добри истории има в реалността, случили се с истински хора, аз също не разбирам защо не се направят филми за тях – като споменахте „обир“, има например случай със сина на висш партиен функционер по времето на соца, плейбой и бивш съпруг на голяма звезда от естрадата, телевизионен водещ, който участва в афера с кожуси – и в крайна сметка е осъден. Готов сюжет за киното.

– Аз говоря за творчество, сценарист да седне и да си измисли една история, да си го позволи, въпреки че е българин, расъл в комунизма. Защо не направим един любовен филм, обаче любовен филм, в който героите да не са от 37-и блок в „Люлин“, някакви потиснати, бедни хора… да си позволим самото това творческо съзнание да ни отведе нанякъде. Нямам отговор на тоя въпрос. Това ограничаване е в голям ущърб на българското кино. Липсва смелост. Докато не започнем да се държим като нация, като народ със стойност, няма откъде да ни дойде това самочувствие.

– С какво самочувствие снимахте в Сърбия?

– В Сърбия се чувствах много добре, отнесоха се към мен с голямо внимание, чувствах се свободен да упражнявам професията си, макар и в друга държава, в съвсем други условия. Сръбските актьори, които играят в този филм, са големи звезди – особено Милош Бикович, който е в главната роля. Българската група също беше много добра, с големи наши актьори, които много харесвам и ми беше много приятно да работя.

– Какво е да играете рамо до рамо с Руси Чанев?

– В този филм нямах сцени с него, но в друг филм сме били рамо до рамо и даже кон до кон с него. Играл съм негов син в един филм, който няма да споменавам, тъй като още не е излязъл. Руси Чанев е истински български интелектуалец, голям актьор, много умен и начетен човек. Когато пътувахме за снимките на този филм, през целия път си говорихме за книги. Такива хора са част от нашето културно богатство.

– Вярвате ли в мъжката дружба? 

– Не само вярвам, ако трябва да съм честен, това е единствената възможна дружба. Една такава мъжка дружба ме е формирала като човек – това е приятелството на баща ми*, Бог да го прости, с Иван Черкелов. От дете съм ставал свидетел на техните срещи и съм проследил приятелството им до самия край на моя баща. По-дълбоки взаимоотношения от тези между двама приятели мъже много трудно могат да се случат. Аз също имам няколко приятелства, които са основа на моята личност. Тези мои приятелства, някои още от ученическите години, други от по-рано, трети по-пресни, те не само, че ме формират, те ме държат прав изобщо.