Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Мак Маринов: Гледам на бъдещето си като сляп

Днес не се вярва на авторитетите, защото не ги познаваме, в България те са маргинализирани, казва актьорът

„Няколко мъжки приятелства са ме формирали като личност, те ме държат прав“, казва актьорът Мак Маринов. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Мак Маринов: Гледам на бъдещето си като сляп

„Няколко мъжки приятелства са ме формирали като личност, те ме държат прав“, казва актьорът Мак Маринов. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Продължение от стр. 1

– В актьорството има силна конкуренция, това изключва ли приятелството?

– Хората, които са крайно конкурентни, автоматично престават да ми бъдат интересни като приятели. Смятам, че ако те занимават неща като „Кой колко играе и кой колко снима“ в отношенията ти с един човек, значи не струваш.

– Тази конкуренция вероятно е финансова – колкото повече играеш, толкова по-добре си платен?

– За съжаление, не е така. Не знам дали аз съм човекът, който трябва да говори за това, но положението наистина е, как да кажа, трагично.

– Заради пандемията ли?

– Не, не е заради пандемията. Това е заради отношението към културата в тая наша държава и това не е само при актьорите, същото е при писателите, при издателите, при художниците…

– Всеки се бори сам за актьорския си статут и постига успех по различен начин, дали трябва да се търси вина непременно в държавата?

– Да, всеки се бори сам. Но вижте, не отричам идеята за свободния пазар, в който всеки взима според заслугите. Само че всеки, който е станал актьор и играе активно, е посветил четири години от живота си, понякога и пет, да завърши това образование, висше образование по изкуства. Започнал си да играеш, в началото си бил млад и неопитен, но постепенно, да речем, ти потръгва. Натрупваш представления, роли, работиш с режисьори, снимаш насам-натам. И в един момент разбираш, че всички тези усилия се отразяват доста нелепо в твоята битова сметка. И ми е изключително неприятно не защото това, че съм актьор ме прави с нещо по-различен, а когато чувам в разговори с познати и приятели, които, да речем са със средно образование, и работят някаква работа, която са си намерили по обява, как те взимат почти двойно, а понякога и много повече от двойно на моята заплата. И тук не говоря за IT специалисти, за хора, които са се скъсали да учат… Къса ми се логиката.

– Да се върнем на други аспекти в актьорството – Руси Чанев Ви е бил баща, Захари Бахаров също, както и Владо Пенев… роднините ви на сцената и екрана са все големи актьори, това е много стимулиращо, предполагам?

– О, и Малин Кръстев ми е бил баща – преди години във филма „Изток – Запад“. Бях четиригодишен и ме бяха избрали да играя някакво детенце, което се подмотва нещо. Та, много бащи съм имал като актьор и да, хубаво е.

– Кой режисьор дотук е вдъхновил най-много актьора у вас?

– Много е трудно да отговоря, но ще отговоря. Може би Иван Добчев – в представлението „Бесове“. Това, което съм постигнал в „Бесове“, го считам за най-значимия си извървян път, тъй като ми беше много трудно, много ми коства и Иван Добчев направи много, за да го извади. Разбира се, всички режисьори, с които съм работил, са ме развивали – аз смятам, че режисьорите, като работят с нас, не ни ползват, а ни развиват. Абсолютно всеки, с когото съм работил, ми е дал нещо – Явор Гърдев ми е дал много в едни посоки, Бина Харалампиева ми е дала в други посоки… Теди Москов ми е оказал изключително голямо влияние, той отключва творческото мислене у актьора, с него се работи в режим на хипер бързо действие, хипер бързо мислене и това води до много добри резултати, защото нямаш време да обмисляш, опитваш, гласиш образа, всичко трябва да става на мига. И като работиш един месец с това темпо, се чувстваш много загрял, в топ форма, смяташ, че можеш да изиграеш всичко. Всеки, който се докосне до Теди Москов, израства като актьор.

– Някои актьори казват, че на сцената живеят по-красиво. Има ли красота във вашия живот?

– Красота в живота означава смисъл и посока. Ако човек се занимава с това да търси някакъв смисъл, ако го намери и знае накъде върви, независимо какво си е избрал да преследва, ако знае накъде върви, къде отива и какво го интересува, считам, че има красота в живота си.

– Постигали ли сте я?

– Да. Постигал съм я, но съм я и губил.

Моята философия за живота се крие в различни сфери на живеенето. Считам за важно човек да бъде честен със себе си, защото само по този начин може да бъде честен с другите, като, разбира се, това да си честен със себе си е нещо много противоречиво и сложно, тъй като означава да приемаш и да осъзнаваш собствените си бесове.

– Звучи патетично и театрално.

– Напротив, звучи много добре.

– Превъплъщавате ли се в някой друг, когато пишете поезия?

– Не, пиша я от свое име.

– Можете ли като актьор да прочетете красиво ваши стихове? Много поети имат проблем с това.

– Аз имам проблем по принцип с възпроизвеждането на стихотворения от актьори и от поети. Моето мнение е, че поезията трябва да се чете и изпълнява безстрастно и дори бих казал равно, защото поезията е плод на нашия вътрешен език, на чувствата и винаги когато… как да кажа, се изиграват някакви чувства, когато се чете едно стихотворение или когато се опитва някой да ми привнася нещо към едно стихотворение, се дразня, предпочитам да видя в съзнанието си образите и какво те ще ми донесат, си е моя работа, не искам някой да ми го дъвче преди това и да ми го дава. Така гледам на поезията.

– Най-хубавото в поезията за вас?

– „Любовната песен на Пруфрок“ на Елиът. Това е гениално.

„Не можем да бъдем общество, ако всеки е прав за всичко. Когато показваш алтернативни версии на истината, не можеш да се сърдиш на хората, че ги приемат.“ Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

– Можете ли от позиция на разума да обясните изчезналия разум у толкова много българи в контекста на коронавируса?

– Не става дума за отказ от разум и дори смятам, че не е виновна толкова тази маса, която визирате, вина за отказа от ваксинация има държавното управление. Не се сещам за друга европейска държава, в която беше дадена такава гласност, с моите извинения и неизвинения, на сульо и пульо да дрънка по телевизията каквото му хрумне – той познавал лекар, той бил такъв, той бил онакъв, той много разбирал, той знаел за ваксините… Когато показваш алтернативни версии на истината, не можеш да се сърдиш на хората, че ги приемат. Ако обясненията за Ковид бяха проведени по-добре, нямаше да се стигне дотук. Позволи се на много хора да се изказват, без да са капацитети. В крайна сметка има Световна здравна организация и специалисти по тези въпроси, не мога да разбера защо им се даваше равно количество време заедно с разпространителите на фалшива истина.

От друга страна, на мен по някакъв начин ми е симпатично това, че българите си имат собствено мнение по много въпроси, не считам, че това е толкова лошо. Въпросът обаче е, че по важни въпроси трябва да се изказват авторитети в съответните области. Няма как да има общество, ако всеки е прав за всичко.

– Ходили ли сте със страх на работа по време на пандемията? В Театър „Зад канала“, където най-често играете, имаше проблеми в някои моменти.

– Не, не ходя със страх в театъра, а тези проблеми бяха плод на случайности. Просто някои хора от нашите редици се разболяха, което беше неизбежно. Но иначе ние бяхме един от първите театри, които се ваксинираха напълно, 100%. При нас битката беше проведена много правилно, тактически и всякак.

– Липсва ли ви пълната зала?

– Липсва ми, липсват ми и лицата. Това е нещото, което наскоро открих като последица от пандемията. Много често срещам хора, които разпознавам по очите, но съм, така да се каже, на ръба да ги изпусна и да не ги поздравя заради тези маски. Не може да се видим кои сме.

– Ще ни излекува ли „Шекспирин“, вижте какъв въпрос…! Една илюзия, метафора, излязла от ума на Теди Москов?

– Доколкото имаме нужда от смях и от разведряване в тези тежки времена, да, ще ни излекува. Иначе такова лекарство няма, не съществува. Не го търсете по аптеките, а в театъра.

– За какво подейства като катарзис това болно време?

– На мен общо взето по никакъв забележителен начин не ми е подействало това цялото нещо. Смятам, че в обществата то доведе до проблема с алтернативната истина. То и преди имаше конспиративни теории, но бяха по-смешни… Днес не се вярва в авторитетите, защото не ги познаваме, в България те обикновено са някакви маргинализирани хора и това е много тъжно.

– В контекста на това, което ни се случва, сещате ли се да мечтаете за бъдещето ви на актьор, да си съставяте план за него?

– Стремя се да не си представям бъдещето си като актьор, надявам се да е интересно и гледам с любопитство на собственото си развитие, защото не знам откъде какво ще дойде. Ако си представим, че съм седнал сляп в една река и усещам, че водата носи някакви неща, които ме докосват, интересно ми е кое от тях ще хвана, кое ще се окаже риба, кое ще бъде рак, кое – обувка.


* Мак Маринов е син на Валентин Маринов – Пело, преводач на художествена литература от френски език, и на актрисата Жорета Николова – бел. авт. 

Фоби

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах