„Македония за нас е фантомна болка”

Трудно е да се определи към коя литературна традиция принадлежи Капка Касабова. Тя живее в Шотландия, пише на английски, на български излиза в превод, но пише с толкова любов, разбиране и дълбочина за Балканите и България, че няма как да бъде отписана от българската литература.

След „Граница”, в която изследва Източните Родопи и хората, чиито пътища и съдби се кръстосват там, сега тя се завръща на българския литературен пазар с „Към езерото” – документален роман за две езера, разположени в пограничния планински район между Северна Македония, Албания и Гърция. В търсене на родовото си наследство, тя открива как това бурно кьоше на Балканите е повлияло върху живота на много хора от древността до днес. Болезнените отношения между държавите и хората, споделящи това изключително красиво кътче от континента, сякаш са в контраст с природата, и това формира трагедията, която е белязала не само историята, но и днешните ни дни.

„Към езерото” не е регионално ограничена книга. Това е изследване на човечеството в дълбочина от една много близка до нас изходна точка. Това е пътепис във времето и в човека едновременно, картографиране на промяната.

От 2005 г. Капка Касабова живее в Шотландия, където е известна най-вече с характерната си хибридна художествена документалистика. Книгата й „Граница” е преведена на повечето европейски езици, печели множество британски награди, включително на Британската академия, и е номинирана за няколко европейски награди.

„Kъм езерото” излиза на английски език през февруари 2020-а и е класирана от много критици във Великобритания като една от значимите книги на годината. Представена е по Би Би Си като книга на седмицата и е номинирана за шотландската награда „Highland Book Prize“. На български преводът е на Невена Дишлиева-Кръстева.

Предлагаме ви откъс от „Към езерото”, предоставен от „Жанет 45”.

Всъщност Гърция се виждаше и без бинокъл, оттатък Преспанското езеро. Мержелееше се и Албания, почти целият път до Адриатическия бряг, планина след планина, разгърнат, толкова красив хоризонт, необятен и съвършен – не е за вярване, че само поколение по-рано, през 40-те години, там минавал италиано-албанският фронт.

– Казах ти, че си заслужава – ухили се Анджело.

В краката ми имаше бяло цвете, което изглеждаше като рядък планински еделвайс. Наведох се и го откъснах.

– Това пък защо го направи? – избухна Анджело. Отстъпих и едва не паднах в един окоп. – Ти защо би толкова път, за да откъснеш това цвете, дето нищо не ти е направило?

Зяпнах го втрещена. Прибрах цветето в джоба на якето си. Той изглеждаше истински разстроен.

Внезапно се надигна вятър и задави и двама ни. Анджело си нахлузи качулката от якето на главата.

– Не биваше да го правя – казах.

Вятърът открадна думите ми и ги хвърли надалеч.

– Ми не биваше я. Типично за вас, бугарите, идвате туки искате всичко да е ваше. И не нежно, а със сила. Даже цветето да откъснете със сила!

Погледнах го от упор и той мен. Вятърът издуваше якетата ни.

– Ами вие? – не издържах. – Що не се погледнете малко, горките македонци, на вас все някой друг ви е виновен. Защо не погледнеш всичките лъжи, дето минават за националната ви история?

– Да, пък вашата история е супер! – не се даваше той.

– Ти си нямаш и представа българите какво са преживели заради вашата Македония, така са ти промили мозъка! – викнах с глас, който не беше моят. – Македония за нас е фантомна болка!

Анджело изпръхтя подигравателно. За малко да го зашлевя.

– Дай ми раницата – казах и опитах да се завъртя с гръб към вятъра, но вече духаше отвсякъде. Нямаше заслон. – Трябва да ям.

– Ще ядеш, като слезем – каза.

Сега вече изглеждаше досущ като жител от Селото на лошите хора.

– Тази храна съм я купила аз – изсъсках. – Не се опитвай да ме контролираш!

– Така ли? А знаеш ли, госпожице Феминизъм, че сме на две хиляди метра над морското равнище и ако ядеш сега, ще ти прилошее и ще трябва да те нося надолу!

– Манипулатор! – извиках след него.

Той се беше насочил към запуснатия военен обект, прокълнато място с потрошени антени и изтърбушен покрив, а навсякъде край него се въргаляха отломки, сякаш бе имало експлозия. В главата ми рязко нахлу кръв, чак за момент ми причерня. Емоциите, които ме завладяха, бяха без никакъв синхрон със ситуацията. Не беше само гладът, нещо друго имаше тук, и колкото по-високо отиваш, колкото по-ярко свети слънцето, колкото по-избелени изглеждат камъните, колкото повече блестят езерата – толкова по-натрапчиво се усещаше.

Изкачването бе и някакво пропадане. Стоях на платото вкочанена като онзи албанец в снега. Не можех да направя крачка нито напред, нито назад, не можех да повярвам, че току-що казах всичко това на Анджело.

Колцина премръзнали мъже са съзерцавали тези две езера, сякаш очи върху древно лице, и са се молели за примирие? Планините се стелеха една подир друга, и още една, и пак, величествени и пусти като самото време. Тук имаше някаква контраенергия, нещо износено и невъзвратимо.

След войната прадядо ми Коста останал в София, където се запознал с Любица, а сестра ѝ Царева срещнала Таки – Димитраки Ягличе, – който се бил на Македонския фронт. Те повече не се върнали в Охрид.

Един от най-изящните лирически поети на ХХ век, Димчо Дебелянов, който бил пацифист, e убит близо до Македонския фронт на двайсет и девет години – в битка с ирландско подразделение. Първият стих на военното му стихотворение „Един убит“ гласи:

„Той не ни е вече враг“.

Защо ние, човеците, трябва да се приближим до смъртта, за да видим истински живота?

Стебинг е наблюдавал как французите си проправят път нагоре по склона с тежката си артилерия и хиляди мулета, натоварени със сандъци с муниции; а агонизиращите ранени били сваляни набързо надолу върху груби носилки – всичко това на фона на величествените македонски долини и езера.

„Колко съвършено не на място – пише шотландецът, – колко немислимо изглежда сред тези велики хълмове, тези вечни планини, човек да има безочливостта да донесе жалките си дрязги сред тези величави безмълвни простори.“

И въпреки това ето ни пак тук, с жалките ни дрязги. Сякаш всеки урок трае само минутка и после забравяме.

Вижте още: КАПКА КАСАБОВА: ХОРАТА ГЛАСУВАТ, ЕМИГРИРАЙКИ