Максим Ешкенази: В Америка е срамно да умреш богат – значи не си направил нещо за обществото

Диригентът пред „Площад Славейков“, преди да тръгне на турне с „Фортисимо фест“

„Имал съм големи възходи и големи снижения. Всеки момент, в който си помислиш, че нещата се развиват много добре, двигателят ти изключва“, казва Максим Ешкенази. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Максим Ешкенази: В Америка е срамно да умреш богат – значи не си направил нещо за обществото

„Имал съм големи възходи и големи снижения. Всеки момент, в който си помислиш, че нещата се развиват много добре, двигателят ти изключва“, казва Максим Ешкенази. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Продължение от стр. 1

По време на комунизма се акцентираше върху културата, имаше финансиране и уважение към тези неща. Но изчезна за известно време, защото беше малко изкуствено направено всичко, а сега става по естествен начин.

– Имате ли обяснение за този респект на тоталитарната власт към класическата музика? Защото не бе известно върхушката тогава да проявява личен интерес към този тип култура.

– Трудно ми е да коментирам, не съм сигурен дали моите обяснения са достоверни. Може би е заради влиянието на СССР. Нямам представа как е и защо, но беше факт. А днес публиката се завръща сама. Това е еволюция и става по-бавно, но е по-сигурният начин, защото е естественият.

– В едно интервю пред „Площад Славейков“ Найден Тодоров сподели, че въпреки огромното удоволствие, с което излиза винаги на диригентския пулт, понякога се радва, че се намира с гръб към публиката. Имали ли сте подобни моменти?

– Това го приемам като хубава шега, защото всички диригенти сме с гръб към публиката. Но не винаги е било така исторически, в началото диригентът е трябвало да стои с лице към публиката, защото там е бил кралят, а ти не може да обърнеш гръб на краля. Сега имаме възможност да сме с гръб към публиката и да обръщаме повече внимание на оркестъра, слава богу, и наистина е много приятно да си с гръб към публиката.

– Може би защото публиката понякога се държи като на попконцерт и пляска между частите, а понякога и посред самото произведение?

– Българската публика е доста ерудирана. Случва се от време на време да пляска не на място, в зависимост от концерта – защото ние се опитваме да привлечем публика, която няма нищо общо с класическия жанр. Но веднъж влязат ли в залата, те стават мои. Тоест, тогава вече мога да ги моделирам. Аз мога да кажа като Бертолт Брехт, че изкуството не е огледало на обществото, а чук, с който се формира. Моят чук е диригентската палка. Програмите, с които сме се захванали, намират помощта на институции като Софийската филхармония, „Америка за България“, сега Враца, Габрово, Разград. Общините ни помагат, оркестрите, всички заедно. Не е нещо, което правим сами – всички сме един хор.

Доза Щастие

– В първите ви години на диригентския пулт кои диригенти бяха Вашите икони?

– Много обичах Ленард Бърнстейн. Невероятен диригент, композитор и… инфлуенсър на онова време, който изцяло променя класическия свят. Херберт фон Караян, Серджу Челибидаке, невероятен диригент, на един негов концерт съм присъствал… Емил Чакъров никога не успях да го видя лично, но съм израснал, слушайки за него от баща ми, леля ми, чичо ми и даже от братовчед ми. Разбира се, и Емил Табаков, на когото ходех на концерти религиозно като дете.

– Какво стана с тази религия през годините?

– Пораснах, тръгнах по други страни, но като имам възможност пак ходя на концертите му. Не ми се случва много често. С него се засякохме съвсем наскоро в Софийска филхармония, направихме си селфи и си говорихме, но съвсем замалко.

– Преди години дирижирахте един концерт, пак на площада пред Народния театър, безплатен. Един човек го беше платил, така и остана в тайна кой беше той. Днес не е ли време да съобщим името му?

–  Не бих могъл да съобщя кой е, той държеше да е анонимен. Беше български бизнесмен, който искаше да направи подарък на София. Докато сам не реши, че иска да бъде назован в пресата, аз нямам право да го разкривам. Но беше много хубаво. Един човек просто дойде и каза: „Може ли да направим един концерт на открито, подарък за София“.

– Той ли избра програмата?

– Не. Меценатът никога не трябва да се меси в работата на артиста, иначе в „Метрополитън“ щеше да се свири само „Кармен“. В договорите за меценатство пише, че филантропът няма никакво право да се меси в програмирането. Това е много важно, за да може първо да има разнообразие, и второ, защото ние сме специалистите, оставете на нас да изберем музиката.

– Но е много изкушаващо…

– Знам. И не само за Вас. Чест му прави на този човек, както и на „Америка за България“ и Софийска филхармония, че никога не са ни се месили и са ни вярвали, че нашият избор ще е правилен. Ако се месеха, щях да кажа: „Не, благодаря“.

– Толкова рядко се появяват заможни български бизнесмени, които да подкрепят високата култура, защо не случихме на богаташи в тази държава?

– В меценатството не се харчат нови пари. Парите трябва да са остарели, да е минало едно поколение, за да може да започнат да се връщат към обществото. Обикновено този, който прави парите, не иска да ги дава. Ако са толкова много, че да останат и за следващото поколение, то започва да ги харчи за хубави неща.

В Америка се счита за срамно да умреш богат, това означава, че нищо не си направил за обществото. След едни определени пари, ти вече не може да даваш на децата си. Нищо не става от това и те го знаят много добре, има редица примери. Бил Гейтс и Марк Зукърбърг например ги даряват на фондации.

„Изкуството не е огледало на обществото, а чук, с който се формира. Моят чук е диригентската палка.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Обичате летенето. Доволен ли сте от полета Ви в музиката дотук? Споменахте, че се притеснявате от част от нещата, които правите.

– Аз се притеснявам и като излизам на сцената, винаги. На всеки, който казва, че не се страхува от сцената, нещо не му е наред. Шубе си е всеки път, с времето може би малко по-контролируемо става, но пак се вълнуваш – излизаш пред 1200, 3 хил., 17 хил. човека, това са много хора, които са се съсредоточили върху теб и оркестъра. Затова се напрягаш да си свършиш работата максимално добре.

Колкото до полета, имал съм големи възходи и големи снижения. Всеки момент, в който си помислиш, че нещата се развиват много добре, двигателят ти изключва. Доволен съм засега. Това, което за момента изглежда, че съм успял да дам на България, са „Фортисимо“ и образователните програми.

– Ефектът от тях вероятно ще се узнае след години?

– Според мен, той вече се вижда. Виждам, че са започнали образователни програми по всички оркестри, концерти на открито се правят навсякъде по начина, по който ние ги правим. Влиянието се усеща. Дали ще успеем да задържим това за в бъдеще, ще видим. Тук е година за година.

– За какво мечтаете?

– Мечтите ми са да продължавам да се развивам като музикант. Да ми е интересно това, което правя, да го обичам, да има публика, която да идва по концертите и да се радва.

Предишна страница 1 2

ДС