Максим Велики, великан на смехорията

Най-сетне има кой да ни забавлява!

Минаха няколко години, откак го няма народният професор Божидар Димитров. Обичах този човек. Имах нужда от него. Той ми беше нужен не само като цел за закачки (които приемаше с комичен гняв), а и като обект на една своеобразна колегиалност. Сигурно сте чували – почти любовното чувство към стар и познат противник. Милият Божидар! Дано да е на небето и там да забавлява Бога и светците с патриотични измислици за историята на Рая. Перото на Джон Милтън би могло единствено да опише хомерическия смях на ангелите, а това на госпожа Лалева – на архангелите.

Но докато на оня свят се забавляват, Божидар Димитров остави поне един свой земен почитател крайно безутешен. Страдах си аз, нямаше вече чии фактологически грешки да осмивам. Срещу кого да раздипля бича на безпощадната сатира? Аз да не съм Слави Трифонов, че да насъсквам бездарни чалгаджии срещу бивши правителствени говорителки? Да, вярно, има един тракоман Спароток; да, не е лъжа, има ги Розмари де Мео и Людмила Филипова с техните измислици, но тракоманията е детска игра, а срещу дами, както споменах, не мога да трифонея. Даже мъничко ме е срам, че отначало не разпознах предстоящата звезда на кича в „Стопанката на Господ“. Просто не умея да дочитам такива фантастики. Николай Овчаров се е опитвал да ми предоставя теми за забавление с една-две псевдоархеологически историйки, но при цялото ми уважение – липсва му оня талант за истински смешното, оня размах и величие, които Божидар Димитров притежаваше. Председателят на Народното събрание, г-н Рашидов, продължава да е симпатичен и забавен по тилойленшпигеловски, но и на него някак вече не му е толкова ведро и леко на сърцето, както по времето, когато пращаше творбите си в Лувъра. Или може би аз съм се преситил и вече не ме разсмиват дори безобразията на ДПС в Народния театър, нито пяната по устата на Дж. Р. Р. Копейкин. Боя се обаче, че стигам до друг извод.

Скучно стана в България.

И ето ме, унил, скръбен, смутен и самотен, един соросоид без врагове. Какво да правя? Да подгрявам вчерашния обед? Да седна лично да творя псевдоистория? Не върви, твърде консервативни разбирания имам за тази област на човешкото познание.

Но стана като в „Беоулф“. Небесният владика се смили над страданието, духовното безвождие и безабсурдието ми. Мина срокът на присъдата и грейна ново слънце на небосклона на ураджийството. Такъв прекрасен екземпляр. Такъв великолепен човек, художник, мъж, българин и путинист. Породист режисьор. Рицар на духа. Гигант на фалшиментото. Великан на смехорията. Той Е!

Думата ми е за г-н Максим Генчев, автора на филми за Левски и Ботев. Нов Божидар, превъплътен проф. Димитров, направо дар Божи за перото на сатирика! Г-н Генчев беше великолепен още в портретуването си на псуващия Дякон. Но с филма за Ботев надмина всички очаквания. Дори моята висока летва, поставена в стратосферата още от дългата и мощна ръка на покойния директор на Националния исторически музей, бе прескочена с лекота. Филмът за Ботев започва с битови и фактологически грешки още в първите си пет минути. Сценарист и режисьор очевидно не знаят, че „г-н Каравелова“ е неправилен израз в която и да е фаза на развитие на българския език. На два пъти в първите разменени реплики вместо „г-н Каравелов“ (именителна форма, подлог) или „г-на Каравелова“ (винителна форма, пряко допълнение) се появява миксът „г-н Каравелова“. Тоест Генчев и екипът му страдат от люлинско изменение на речевите функции, според което не Ганьо прави филм, а Ганя го прави. Но Ганя не може да направи нищо. За да имаме формата „Ганя“, трябва да разполагаме и с предлог. Например – а бе, на тоя филм му личи, че е правен от Ганя. Ами барем малко от Ботьова да бяха попрочели, щяха да говорят съвсем възрожденски.

За костюмите да коментирам ли? Ах, какво продуктово позициониране на съвременни спортни анцузи с мотиви от бунтовнически униформи! Опера буфа, сметанова торта, а не костюмна драма. Филмът чисто визуално е толкова убедителен, колкото и картина от Васил Горанов е исторически достоверна. Този стил си има име. Мутробарок. Чувал съм и друго название: патриотарски кич. Но мисля, че мутробарок е най-правилно.

Да приключвам с „Ботев“. Следи от гуми. Прочетете пак. Следи от гуми. В кадър на филм, чието действие се развива в 1876-а. Така, представих си османската артилерия, теглена на модерна установка с грайферни гуми. Втората световна среща на Априлското въстание. Имам едни приятели от Обществото за творчески анахронизъм, те много ценят такъв стиймпънк. Максим Генчев смело полага основите на българския такъв. Очаквам в негово следващо произведение дирижабълът „Радецки“ да пристигне с гръм над Шипка и да обстреля османските позиции с лазерно оръдие. Храбри опълченци! Да освободим Константинопол, после ни очаква Галактиката! Византийските дромони се превръщат в дронове.

Така че вече съм спокоен. Отново имам с кого да си играя. Г-н Генчев, този титан на режисурата, добрия вкус и царедворството, няма да ме остави вече без занимавка. Никога няма да забравя велемощния ичиргу-професор Божидар Димитров, който пръв разпали у мен любовта към историческия тюрлюгювеч, но у Генчев има нещо ново, голямо, антично! Ще мога да продължа амбициозния си проект по съставяне на великобългарски ступидариум с нов, направо епически мат’рял.

Като казах „царедворство“, чухте ли новината? Не само новият Божидар Димитров, но и новата Невена Коканова също се е родила! Г-н Генчев действа като една тибетска комисия по търсене на следващия Далай Лама. Намерил е Коканова в лицето на дъщерята на президента. Имаше такъв американски филм, „Дъщерята на президента“, но не знам дали Генчев го е гледал. Във всеки случай нито той, нито шефът на БНТ Кошлуков намират конфликт на интереси в това, че бъдещ филм, субсидиран от Националната телевизия, ще включи дъщерята на действащия държавен глава. Хабемус нова принцеса! Не просто нова Коканова, а и нова щерка на държавен глава, издигана в културата – Людмила II Живкова, в случая Радева. Благодаря ви, г-н Генчев, за това, че не ни оставяте, без да ни припомняте не само по-старата, но и най-новата българска история. Впрочем, не знам дали младата дама е добра или лоша актриса и изобщо не говоря за това. Само знам какво е връзкарство.

Най-сетне, г-н Генчев се кани да снима филм и за Стефан Караджа. Левски още не си е допсувал, Ботев още не е слязъл при Козлодуй, а третата турболюбителска вакханалия се задава! Чудно, докога ще има субсидия за тези щуротии? И дали е възможно след „Стефан Караджа“ г-н Генчев да ме вземе за консултант, та да направим и поредицата анимационни филмчета „Асторикий и Обеликоток“, посветени на двама храбри воини от древно тракийско село, борещи се срещу римското завоевание? Обещавам да е много хубаво! Без конфликт на интереси, ще предложа кокер-шпаньола си да озвучава ролята на стройна, царска тракийска хрътка. И за вълча порода го бива, нищо че е кокер.

Най-сетне и едно чисто божидардимитровско изпълнение. Г-н Генчев публикува снимка на своята нова любима актриса и до нея – изрязан детайл от миниатюра от Лондонското Евангелие на цар Йоан Александър. „Една икона ще се завърне“, пише той под двойното изображение, рекламирайки още една величествено предстояща продукция, този път – посветена на майката на цар Йоан Шишман. Тоест – според Генчев всяко изображение на царствена особа с ореол е икона. А в случая става дума просто за портрет на член на царско семейство. Не всеки с ореол е светец, г-н Генчев, и не всяка глава с ореол е икона. „Царица Сара“, пише г-н Димитро… искам да кажа Генчев. Но, уважаеми господине, „Сара“ е име, измислено от Дядо Вазов. Единственото име, което знаем за „новопросветената“ царица, втора съпруга на Йоан Александър и майка на Йоан Шишман, е „Теодора“. И като казах за името – клетият г-н Генчев е турил погрешното лице от миниатюрата. Това, което той е предложил на публиката, не е на царица Теодора, а на… дъщеря ѝ Кера Тамара, съпругата последователно на деспот Константин и на Мурад I. Вие за кого ще правите филм – за майката или за дъщерята?

Е, с такъв гений насреща вече съм напълно спокоен. Ще има работа за мен, ще има и кикот в киносалоните. Или може би квикот?