Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Максим Венгеров: Грешка е да не свириш пред хора, които не харесваш

Вълнуващ и без цигулка

„Целта ми не е да свиря на колкото се може повече места по света, а да се докосна до много култури, да оставя диря в душата на колкото се може повече хора“, сподели Максим Венгеров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония - Максим Венгеров: Грешка е да не свириш пред хора, които не харесваш

„Целта ми не е да свиря на колкото се може повече места по света, а да се докосна до много култури, да оставя диря в душата на колкото се може повече хора“, сподели Максим Венгеров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Ден преди да излезе на сцената в зала 1 на НДК, Максим Венгеров отдели един час за среща с българските медии. Малката заличка до зала „България“, където преди минути бе свършила репетицията с цигуларя, бе претъпкана с журналисти, камери и просто почитатели, вмъкнали се да видят отблизо този голям музикант. Еуфорията достигна върха си, когато Венгеров влезе, нарамил позагубилия цвета си калъф със скъпоценно съдържание – Страдивариус екс-Кройцер. Остави цигулката внимателно до стената и се настани отпред. В този момент навярно всички присъстващи пожелаха да чуят гласа на този прочут инструмент. Но той си остана в калъфа.

Венгеров е интелектуалец с особено силно присъствие на световната сцена, с глас, който влияе без думи, а единствено с езика на музиката. Но следващият един час пред българските медии разкри емоционална личност, вълнуваща дори без звука на неговото второ алтер его. Затова – часове преди музикантът да излезе пред публиката в зала 1 на НДК – ще споделим най-интересното от разговора с него.

„Според мен „Концерт за цигулка и оркестър“ от Брамс е озаглавен погрешно, това произведение трябва да бъде преименувано, защото това не е концерт за цигулка и оркестър, а по-скоро обратното – за оркестър и цигулка. Това е същинска симфония, оркестърът започва първи, маестрото оркестрира, след това цигулката продължава това, което оркестърът е започнал и – да си признаем – нищо няма да се получи от това произведение, ако оркестърът не свири. Така е както в първата, така и във втората част, само в последната част цигулката излиза на преден план и казва: „Не. Аз съм шефът тук – оставете ме да поведа този път“. Казвам това, за да си припомним, че понякога има ситуации, в които диригентът не понася солиста и обратното. Името на маестро Тодоров вече се чува не само в България, но и по света, всеки започва да говори за Софийската филхармония, но сега тази съвместна работа между диригент и филхармония е отлична колаборация. Много се вълнувам за концерта утре.“

„В живота си опитвам да опозная музиката от колкото се може повече страни, защото свиренето на цигулка с четири струни може да се превърне в клаустрофобия. Не винаги знаеш какво точно да изсвириш, но имаш само четири избора. Затова започнах и да оркестрирам, за да добавя още струни към музикалния си репертоар; започнах да свиря на барокова цигулка и виола, защото винаги съм се чудил как Бах или Вивалди биха звучали на различен инструмент. Преподавам също така и съм имал интересни срещи с електронна цигулка, винаги съм бил любопитен за електрическите звуци. Дълги години съм част от академичната общност и някои хора ме наричат „непослушното дете на цигулката“. 30-35 годишната ми история като музикант ме накара да осъзная, че връщайки се към концертите, които съм свирил 20 години, те не винаги звучат по един и същи начин, защото музикантът, който ги свири с времето също се е променил.“

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Всъщност инструментът, с който разполагаш, е магически. Това не е просто цигулка, а продължение на душата ти, лъкът пък е продължение на ръката ти. Но за а осъзнаеш това, трябва да пораснеш малко, за да можеш напълно да вникнеш какво точно държиш в ръцете си.“

„Композиторите не виждат музиката по същия начин като музикантите, ще ми се да се заема с композиране, за което се надявам, че ще ми остане време. Защото съм убеден, че Концертът на Брамс ще звучи по съвсем друг начин. Мога безкрайно да говоря по тази тема, затова ме прекъснете… Но когато дирижираш концерт на Брамс и след това свириш същото произведение, ще усетиш как опитваш да се нагодиш с останалите инструменти, не да изпъкнеш, а да се впишеш. Тези приятелства и връзки между отделните инструменти са много ценни. Затова смятам, че ако не дирижирах, щях да съм като ограбен от тази красота и хармония. Същото е и когато дирижираш, особено Брамс, нещо което съм правил сигурно сто пъти вече, погледът е по-различен. Когато застана до диригента, вече мога отстрани да се подсмихвам и да наблюдавам неговите реакции, защото знам какво е да си на неговото място.“

Репетицията на Максим Венгеров със Софийска филхармония, дирижирана от Найден Тодоров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

„Какви ще бъдат бисовете утре вечер? Те са тайна, съжалявам.“

„Аз съм голям щастливец, че съм се родил в Новосибирск, снежен град в Сибир, където музиката е начин на живот, философия, нямахме нищо по-добро за правене от музиката и срещите с приятелите. Когато бях на пет, вече знаех, че ще стана музикант. Не е ли необичайно, останалите деца казват: „Ще стана космонавт“, „Ще бъда учен“ – а аз просто знаех, че ще стана музикант.

Майка ми беше директор на сиропиталище и хоров диригент, тя създаде музикална школа и тук искам отново да отправя комплимент към Европейския музикален фестивал в София, защото той организира много образователни проекти. Това е много важно, защото децата са нашето бъдеще. От много ранно детство научих едно: може и да говорим на един език, но да не се разбираме. Може да не се познаваме помежду си, но правейки или свирейки музика да се чувстваме в хармония един с друг. Истинско чудо е какво ни дава музиката и какъв потенциал има да свърже цялото човечество.“

„Като посланик на добра воля към УНИЦЕФ имах уникалната възможност да пътувам на много специални мисии – специални, защото свирих не само по концертни зали, но и на специални места. Например свирих в Уганда или в племенните общности в планините в Тайланд, на място, където почти никакъв транспорт не може да те закара. Стигнахе дотам с мотоциклет и през цялото се време се опитвах да опазя цигулката си да не падне. И когато накрая се качихме горе, чух звука на един невероятен детски хор, децата пееха в пълна симбиоза – преживяването за мен беше истинско чудо. На едно такова място, където човешки крак не е стъпвал преди, има толкова много талант!

Понякога се налагаше да пътуваме с джиповете на ООН и шофьорите винаги ме успокояваха, че колата е бронирана. Това беше едната страна на работата ми, да пътувам и да свиря пред хора, които иначе не биха отишли на такъв концерт, защото нямат възможност – травматизирани са от военни конфликти или други проблеми. Но другата страна е да се набират средства и да се информират обществата какво прави всъщност УНИЦЕФ за тези хора. Всички тези преживявания ме направиха на първо място душевно по-богат, накараха ме да осъзная какъв щастливец съм да съм музикант и да говоря на този език – музиката който всички разбират.“

На въпрос дали е отказвал свири по политически причини, примерно за диктатори, Максим Венгеров отвърна, че не свири само за хора, които харесва.

„Добър въпрос, но труден. Музиката не се меси в политиката и ако се случи така, че да се наложи да свиря в страни, където вие си мислите или аз смятам, че има диктатори под прикритие, аз не свиря за тях, а за хората, които обичат музиката.

Музиката има много важна мисия, защото без да говорим, ние можем да кажем толкова много. Ще цитирам Шостакович:

„Това, което човек трябва да прави в обществото, е онова, в което е най-добър“.

Трябва да призная, че музиката има тайна роля във всяко общество. Ако човек има добро сърце и свири от душа, то тази музика достига до хората и посажда семето, от което един ден ще порасне нещо добро. Ще решите, че си противореча – отказът да свириш пред хора, които не харесваш, може да е грешка, защото музиката предава универсално послание – любовта. Мога да ви дам пример: след Втората световна война Йехуди Менухин, известен цигулар евреин, отива да свири сред руините на Берлин, за което бива силно критикуван, но музиката има точно тази мисия: да не се използва като политическо средство“.

„Ако човек има добро сърце и свири от душа, то тази музика достига до хората и посажда семето, от което един ден ще порасне нещо добро“, казва Венгеров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

На въпрос какви мисли и чувства са го споходили по времето, когато спира да свири заради проблеми с ръката (2008 – 2011) Венгеров заяви, че е приел този момент като шанс.

„Когато един човек е на върха на своята кариера, хората трудно приемат, когато той спре да се занимава с това, което е правил, и се обърне към нещо ново. Аз никога не съм бил доволен от мястото, на което се намирам в живота. И все още не съм, но през 2007-а някъде осъзнах, че ако не си взема почивка от свиренето, никога няма да мога да дирижирам. Цигуларите започват да свирят от 5-годишни, а ако искаш да дирижираш, ти трябват 10-15 години учене. А и първата ти репетиция не е у вас, у дома, а е с оркестъра. Така че установих, че ми трябват поне 3 години почивка, за да мога сериозно да се захвана с това. Когато за пръв път излязох като диригент пред оркестър, си представих лъка в ръката си, цигулката на рамото ми и погледнах диригентската палка. Казах си: „Как така ще дирижирам без моята цигулка?“. Смятам, че почти всеки оркестър може да се справи без диригент. Те просто отмерват ритъма, а музикантите имат нужда от метроном – ето защо съм им нужен. Така че първо трябваше да предам звука, който си представям на оркестъра, ще трябва да изискам от тях фразирането и също така, че времето на диригента никога не е достатъчно за репетиции. Започнах да развивам собствена техника, най-важното е оркестърът да те разбира, без се налага да говориш. Диригентът трябва да говори рядко и по същество, с моментален резултат. Най-важното нещо, което един диригент трябва да предаде на оркестъра, е своята представа за звука – и това е най-важната му мисия.“

Запитан как мотивира учениците си, Венгеров даде пример със своя учител Ростропович.

„Аз свиря на цигулка, дирижирам и преподавам. Но преподаването е най-отговорната професия от трите, защото с една дума може да помогнеш на някого да развие потенциала си, но с една дума може и да го унищожиш. Ако ученикът ти се доверява и ти в неподходящ момент кажеш нещо грешно, това е кошмар. Подхождам смирено към преподаването, знам само, че моите идоли са много по-развити от мен. Надявам се, че някой ден ще мога да стигна тяхното ниво. Ростропович е един от тях, а негов учител е бил Шостакович, Шостакович пък се е учил от Малер. Процесът е безкраен, а идолите са недостижими. Най-добрият съвет към учениците ми е да обичат това, което правят. Ако погледнем на този процес като на едно естествено продължение, той самият става вдъхновяващ.

Голям късметлия съм, че учител ми беше Ростропович. Ако не се бях повлиял от него, може би щях да съм друг вид музикант.“

Венгеров разкри, че все още има места, на които все още не е свирил, но целта му не е да обикаля с цигулка света.

„Не съм свирил пред пингвини в Антарктика все още. Но целта ми не е да свиря на колкото се може повече места по света, а да се докосна до много култури, да оставя диря в душата на колкото се може повече хора.

Веднъж бях в една болница в Тайланд, където монаси се грижеха за пациенти болни от СПИН. Помолиха ме да им изсвиря нещо, взех цигулката и засвирих Бах. Много от тях започнаха да плачат – и причините за плача им ще останат завинаги скрити от мен, но успях да ги трогна по някакъв начин, те бяха изключително развълнувани, че някой е дошъл специално, за да им посвири.

Това преживяване остана у мен като едно то най-ценните в целия ми живот и винаги го нося със себе си, когато излизам на сцена.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах