Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Мълчанието на хомосексуалните

„София Прайд“ не е достатъчен

 - Мълчанието на хомосексуалните

Започвам този текст с леко отегчение, защото всяка година преди „София Прайд“ се случват едни и същи неща – църквата се възмущава, „народът“ също. Сега пък и „група интелектуалци“ са направили петиция с която искат спирането на гей парада. Несъмнено в България сме с около 40 години назад в социалното си развитие и всички знаем защо това е така. Защото тези години бяха загубени в не-свобода. Знам и отговора на тази теза – сега пък е слободия. Разликата между свобода и слободия е, че слободията означава да се държиш безотговорно към обществото, докато свободата не само ти дава несъмненото право на лична отговорност, но и го изисква от теб.

Да си гей или лесбийка не е безотговорно, нито придобито поведение освен в случаи на хора, които използват сексуалността си за материални цели. Можеш да бъдеш проститутка, която спи и с мъже, и с жени, без да си гей или лесбийка. Можеш да бъдеш бисексуален, можеш да бъдеш транссексуален. Можеш да бъдеш всякакъв при положение, че не вредиш на обществото.

Възмутените от това, че един ден в годината ще видят парад на гейове, лесбийки, транссексуални и техните поддържници, да си направят труда и да проверят в интернет откъде ще минава „Прайда“ и в този отрязък на време просто да не минават от там. Така няма да се натоварват, нито пък децата им ще са изложени на „опасността“ да прихванат лесбийството и гейщината от въздуха. Град голям, улици, паркове, градини и площади колкото искаш, не сте длъжни нито да присъствате, нито да гледате.

Израснала съм около хомосексуални, майка ми имаше такива приятели, аз и дъщеря ми също. Ако дъщеря ми обяви, че е лесбийка, ще бъда за момент шокирана и толкова, защото тя живее в Америка – страна, която се отнася изключително толерантно към различните и малцинствата и бих била спокойна за нея, че там може да живее щастливо. Ако беше лесбийка, щях да я окуража да намери голямата си женска любов, да се оженят и да си родят или осиновят деца. За мен няма нищо по-важно от нейното щастие.

Човек не „обръща табелата“, защото е модерно, а или защото така се е родил, или защото някакво събитие в тийнейджърските му години го е обърнало. Когато бях тийнейджър, имах „възможност“ да стана лесбийка, но това не се случи, защото не си падах по момичета. По-късно една вечер попаднах в едно легло с жена и още докато бях там, ми стана ясно, че това не е моят секс. На сутринта цялото преживяване ми се видя много смешно и край. Не изпитах и следа от тръпката, която жените изпитваме при мисълта за нощ, прекарана с харесван мъж. Проблемът не беше в това, че жената, с която прекарах нощта, не беше готина – напротив, беше и хубава, и симпатична, и чаровна, но просто не беше мъж. И така, въпреки двукратните възможности, лесбийка не станах.

Защо разказвам тази много лична история в публичното пространство? Защото съм свободна да я разкажа и защото обществото няма думата за ничии сексуални предпочитания. Няма право нито да ги осъжда, нито да ги одобрява. Нещата, от които ме е страх, са малко. Те са свързани с личното благополучие на хората и съществата, на които сърцето ми принадлежи. Упреците и омразата на обществото са за негова сметка.

Страхът е слабост. И за съжаление той и досега владее хомосексуалните среди в България. Страхуват се от близките си, да не бъдат наранени от тях, както и да не ги наранят, а истинската обич би трябвало да е всеопрощаваща. Сексуалната ти идентичност не може да бъде проблем за хората, които те обичат.

Тук е пълно с освирепели хора, които мразят не само хомосексуалните, а ВСИЧКО различно. И този страх не позволява и досега на преследваните през комунизма да разкажат открито личните си истории. Мълчат. Мълчат и хомосексуалните, които имат евентуални амбиции за големи политически постове. Страхуват се, че обществото не би ги допуснало на такива постове. Имам послание към тях – ако не застанете открито с имената и съдбата си пред обществото, лично аз няма да подкрепя влизането ви във властта, защото няма да имам повод да вярвам във вас, както и в силата ви да се борите срещу страха. Който не е способен да застане открито с цялата си сексуална и всякаква персона и да се защитава, не заслужава политическо доверие. Ако няма смелост да защити себе си, откъде накъде ще му вярвам, че може да се бори за интересите на държавата и обществото? Това е слабост и безгръбначност.

За съжаление в България хомосексуалните, които са били в близкото минало обществени фигури, не намират не само смелост, а и чувство за мисия и отговорност да застанат открито и така да подкрепят младите, потвърждавайки това, което знаем – човек е сложно същество и разликите между нас не бива да ни правят врагове. Без тях „София Прайд“ никога няма да е достатъчен. Те са липсващите страници от историята, която други пренаписват вместо тях.

Подкрепям „Прайда“, въпреки че женските права и проблеми са не по-малки от тези на хомосексуалните. С риск да звучи като самореклама, но в случая категорично не е, ще дам пример с романа ми „Сексът и комунизмът“, който започва със сцена на изнасилване на 15-годишно момиче от 9 момчета. Това наистина се случи някога във Френската гимназия и остана безнаказано – има стотици свидетели. Много от тях в момента са широко известни публични личности.

Прочитайки романа, моя съученичка от Френската ми каза, че всъщност момичето не било изнасилено, то си било „такова“. Попитах какво означа „такова“ и научих, че аз просто не съм помнела, че тя била „курва“. Друга моя съученичка ми обясни, че това момиче спяло с кой ли не. Попитах я дали все пак не я впечатлява бройката от 9 души, тя също обясни, че момичето било „такова“. Трета, известна „феминистка“, пък заяви, че през соца нямало безнаказани изнасилвания. Все едно, че аз съм си измислила тази ситуация, била неправдоподобна, комунизмът бил представен карикатурно. В Английската гимназия, където тя е учила, явно такова нещо не се е случвало, но това прави ли я компетентна за всички изнасилвания в България по онова време?

Тези нелепи обяснения, на всичкото отгоре идващи и от „феминистки“, за мен са лична обида към мен като жена, както и към една друга жена, която се оказа отново изнасилена десетки години по-късно, този път от невежеството на тъй наречената българска интелигенция. Твърдението, че едно 15-годишно момиче доброволно се е съгласило да прави секс с 9 души на купон и това не е изнасилване, ми показва, че тук и най-интелигентните жени са малко прости, меко казано. Престъпно прости към собствения си пол.

В този ред на мисли правата на ЛГБТ са ми една идея по-маловажни от женските, защото жените тук явно продължаваме да сме уязвими чрез неразбирането на неприкосновеността на човешките ни права. Това е плашещо. Кара ме да се чувствам едновременно като лесбийка, гей, еврейка, черна, жълта, аутист, човек със синдром на Даун, инвалид в България.

И все пак, въпреки че женските права са ми по-важни от правата на малцинствата, „София Прайд“ трябва да го има дори заради жените, които смятат, че едно 15-годишно момиче, „правило секс“ с 9 партньора през една нощ, не е било изнасилено.

Би трябвало в България да има и женски „Прайд“  – заради жените, които не осъзнават нито правата си, нито невежеството си.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах