Малката крачка между патриотизма и нацизма

Би трябвало да сме оставили тези термини в историята отдавна, би трябвало да ги учим само като илюстративни примери за това, което е било преди четири поколения и е останало като завинаги затворена страница в историята. За съжаление, почти век след появата на фашизма като идеология световните (а и вътрешнодържавните) отношения отново минават под сянката на тази дума. Покрай нея, разбира се, витаят и останалите – нацизъм, национализъм, шовинизъм…

Важно е да различаваме поне нюансите, съдържащи се в термините. Най-малкото, за да знаем къде грешим, когато създаваме „антифашистки движения“ в държава, в която фашизъм няма. Или когато пригласяме на един съвременен диктатор, обявил за нацисти цяла нация.

Национализмът, който е основната заплаха за ежедневието ни, защото вече вирее и на родна почва, е политическа идеология, която разглежда нацията като висша ценност и основополагаща същност. За националиста нацията е основа на държавното устройство и единствен източник на политическа власт. Националистите смятат, че главната задача на държавата е да защитава интересите на държавообразуващата нация.

Типично изказване на националист е например: „Какво ме интересува войната на Русия срещу Украйна, щом пенсиите са ниски и никой не се грижи за българските деца“.

Сам по себе си национализмът не настоява, че една нация превъзхожда друга. Но националистите смятат, че вътрешните интереси и нужди на нацията са по-важни от абсолютно всичко, включително и международните отношения. Войната на Русия срещу Украйна може и да е важно нещо, но „нашите собствени проблеми са по-важни и докато не ги решим, няма да помагаме на никого“ – това е национализъм.

Самото понятие „нация“ има различни тълкувания. На Запад то се разбира по-скоро в граждански смисъл – като съвкупност от гражданите на една държава. В постсъветското пространство е по-разпространено етническото тълкуване на нацията като общност от хора с общ етнически произход. Негативната конотация на думата „национализъм“ идва от агресивното поведение на мнозина, изповядващи крайната му форма – шовинизъм. Шовинистите вярват в превъзходството на своята нация (или етнос) над останалите и са склонни да дискриминират активно или пасивно тези, които не са част от тяхната общност. Шовинизмът е свързан с ненавист и вражда към „чуждите“, често възниква и от страх пред тях.

Шовинистът би казал: „Украинците не съществуват като нация, те са безполезни нехора, трябва да бъдат унищожени“.

Често бъркат нацизма и национализма, но всъщност това са много различни идеологии. Нацизмът (съкращение от „националсоциализъм“) е крайно радикална форма на шовинизма, която включва в себе си „научен“ расизъм, елементи от фашизма, антисемитизъм, милитаризъм и експанзионизъм – примерът с Германия между 1920 и 1945 г. е добра илюстрация. Нацистите на Хитлер са вярвали в съществуването и превъзходството на арийската раса, която е видимо по-висша от всички останали и има „божествено право“ да потиска „нисшите“ в името на своите интереси.

Нацистът би казал: „Украинците са под-хора, заемащи жизнено пространство, което е крайно необходимо и принадлежи по право на руснаците. Затова трябва да бъдат унищожени или подчинени“.

Често фашизмът и нацизмът се използват като синоними. Те не са идентични обаче. Има прилики, но има и много разлики, дори противоречия. Оригиналният фашизъм възниква като разклонение на италианския фашизъм, израснало от национал-синдикализма, смесен с философията на актуализма.

Основната разлика между фашизма и марксисткия социализъм е, че фашизмът се съсредоточава върху живота на страната и не си поставя за цел да „изнася“ революция, а освен това поставя акцент върху класовото сътрудничество, за разлика от класовата борба при марксизма. Това сътрудничество е вид единство на държавата с корпорациите. Компаниите си остават частна собственост, но контролът върху тях изцяло (или почти изцяло) се осъществява от държавата.

Фашизмът е категорично тоталитарен. При него народът и държавата са едно и също – и всеки, който не е съгласен с държавата, автоматично не е съгласен с народа и значи е чужд, враг, предател. При фашизма липсва понятие за расово или етническо превъзходство. В този смисъл фашизмът противоречи на нацизма. В Италия, където движението се заражда, за всеки фашист интересите на Италия и италианците са над всичко, но италианец е всеки гражданин – дори либиец, евреин или горд пряк потомък на римляните. При фашизма има изявен култ към милитаризма, смъртта и великия лидер – в това е родството му с нацизма.

Фашистът би казал: „Ако си истинско чедо на родината си, ако не си предател, то няма да избираш нито страната на Русия, нито страната на Украйна, защото твоят велик лидер вече каза, че родината ти запазва неутрална позиция”.

Шовинизмът, фашизмът и нацизмът се подхранват от един общ извор – ксенофобията. Това е нетърпимостта към чуждото, възприемането му като нещо вредно, опасно или враждебно. „Чуждо“ може да бъде всичко – друга националност, друг етнос, друг цвят на кожата, друга сексуалност, друг поглед към света и дори друга позиция по наболял въпрос в социалните мрежи.