Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Малка литература на нация-джудже

Писателите ни са неспособни да привлекат вниманието дори със средства, които са безотказен магнит за окото и слуха на всяко общество - войни, скандали, псувни

 - Малка литература на нация-джудже

Българската литература е малка литература.

Наскоро избухналият скандал около „Литературен вестник“ само затвърди това впечатление с още по-голяма сила и поне на теория трябваше да ни накара да се замислим върху много важни въпроси, които обикновено остават в периферията на обществения интерес. Но нищо такова не се случи. Фактът, че скандалът се възпламени, разгоря се и изтля без реално никой да забележи, освен участващите в него плюс неколцината следящи родния литературен живот отблизо и/или имащи главните действащи лица в приятелската си листа във Фейсбук, е повече от показателен. Централните медии не показаха почти никакви признаци на вълнение от случващото се, което раздели голяма част от днешния интелектуален елит, ако въобще може да се говори за елити в родната действителност, а спорадичните материали по темата клоняха повече към блиц-репортерство (без асоциация с едноименния сайт!) и обобщения без заемане на позиции и опити за по-дълбоко анализиране на проблема и причините. Войната бе водена главно на страниците на печатните и електронни медии, стопанисвани от замесените в нея, които освен че са тясно специализирани и се радват на по-ограничена като численост аудитория, затрудняваха още повече желаещите да вникнат в ситуацията заради силното си пристрастие, което е напълно логично, но и недостатъчно информативно. Така всъщност се създаде впечатление, че каквото и да става в родната литература, то си остава затворено в нея и по никакъв начин не може да повлияе на външния културен климат, доколкото го има.

Всичко това показа, че българската литература е много малка и неспособна да привлече интерес върху себе си дори със средства, които принципно са безотказен магнит за окото и слуха на всяко общество – войни, скандали, псувни и вътрешни междуособици. Какво остава да прави това със самата себе си. Това доказва, че като че ли на никого не му пука за нашата литература, но не казва защо това е така. А според мен причината съвсем не е в самата нея. Поне не е само там.

Всяка литература има своите висини и низини, и нашата не прави изключение. Но и всяка национална литература се обуславя преимуществено от своята публика – предлагането е според търсенето, дори в изкуствата, колкото и неприемливо да звучи това за хората на духа, а висините и низините се разпознават като такива пак от нея. И като че ли точно тук се крие разковничето – у нас търсенето на родна литература граничи с критичния минимум. С други думи: българската литература е малка, защото българската ѝ публика е малка. И съвсем не става дума само за ръст в ортодоксалните си значения – аспектите на малкостта са най-различни и вероятно най-незначителният от тях е числеността.

Нека започнем с това и го кажем директно: българската нация се е превърнала в нация-джудже. Поне в духовен и културен смисъл, а той принципно обуслява всички други смисли. За последните 30-ина години ценностите толкова се изкривиха, размиха и дори заличиха, че това направи от съвременния българин равнодушен и отегчен от всичко консуматор на продоволствия, мислите и мечтите му се плъзгат по повърхността и скоростно отскачат от един малък вир на друг, като хвърлено в реката обло и плоско камъче, без да се застояват за по-дълго никъде по пътя си. Във времената на бързата храна, бързите взаимоотношения, бързото живеене и изкуството става все по-бързо и все по-плитко. А за дълбокото просто няма време – за него трябва да се съблечеш, да се потопиш до шия в пълните му с подводни течения води, докато кожата ти се набръчка, след това да се подсушиш и да постоиш малко на слънце, за да се адаптираш към външната амтмосфера. Образно казано. За това днес просто няма време, а и все по-малко от нас виждат някакъв смисъл.

Добре помня съвсем в началото на прехода, когато бях още в началното училище, как четенето беше нещо толкова нормално, дори за нас, малчуганите, че беше просто част от пейзажа. Като яденето и играта навън. Днес в общия случай на четящите хора се гледа като на вехти екземпляри от миналото, които предизвикват повече съжаление, отколкото интерес в очите на хорската маса. Особено при по-младите поколения, които живеят и по-бързо. Четенето се е превърнало в бреме, усилие, екзотика. И, за жалост, много често в куха показност, граничеща със снобарска претенция, вместо в естествена потребност.

Общата духовна маломерност на нацията създава предпоставки и почва и за други свързани явления. Липсата на достатъчно силен интерес, а оттам и на достатъчна доза критичност, подтиква и улеснява появата на множество издания с меко казано съмнителни литературни качества. Подобни неща, разбира се, има във всяка една национална литература, по-малко или повече, но именно заинтересоваността на нейната публика определя дали те ще вегитират в покрайнините или ще делят еднакъв статус с наистина стойностните неща, до степен такава, че да е трудно на случайния или не толкова случаен минувач да различи едното от другото. Това е една от причините българските четящи хора да неглижират, повече или по-малко съзнателно, родната литература – понякога дори тотално и сляпо отричайки я. Аргументите им включват изброяването на редица спорни и нашумели имена, но забравят редица други, които не участват в телевизионни предавания или скандали и така остават в незаслужен миманс (Георги Данаилов е прекрасен пример, или пък Момчил Николов от по-младото поколение, но примерите са много повече).

Мнозина правят принципната грешка да разглеждат нашата литература в контекста на световната, без да отчитат културните и исторически различия, както и да я сравняват с отделни конкретни чужди литератури, често и балкански, уповавайки се на близостта ни в много отношения. Всички те обаче забравят, че всяка добра чуждоезична литература е добра, най-вече защото ни е спестено лошото в нея – всяка страна избира старателно какво да преведе и да предостави на чуждестранна публика, а некачественото и посредственото си остава за изцяло местна употреба. Това важи общо взето за всички видове изкуство и култура, предназначена за износ, а това значи, че никоя картина на чуждата продукция не е пълна, а тъкмо обратното – подбрана, опакована и окастрена, а с това и силно изкривена. Това обикновено не се отчита при оценките за родната продукция и негативните впечатления по естествен път изпъкват, защото ние виждаме всичко у нас – и доброто, и лошото.

С изключително голям принос за неатрактивността на литературата ни, разбира се, са и родните ни политици и политиката, която водят в сферата на образованието и културата. А тя може да се обобщи с една дума: никаква. Незаинтересованост, безразличие, неадекватност, тотално неразбиране на мястото и функцията на културата и изкуството в обществото и изграждането на идентичност са основните понятия що се отнася до действията им спрямо сектора. Дори в изказвания, тотално несвързани с културата, си личи къде точно в политическата йерархия се намира тя. Всичко, за което се грижат властимащите днес по отношение на културата, е да има обикновеният българин с какво да се тупа в гърдите – я с някоя съкровище в Лувъра, я с новоиздигната антична старина. А истинската култура и честното изкуство не се тупат в гърдите, за да бъдат забелязани. Негодуващите срещу родната литература често сред крясъците на вресливите графомании не чуват шепота на това, което всъщност съставлява това понятие. За този начин на възприятие немалък принос имат именно „водачите на прехода, които научиха българина да крещи лозунги и да размята пръсти във въздуха, вперил поглед в големите промени и незабелязващ малките, от които те произтичат и за които е отговорен самият той.

И не на последно място – навикът да се отрича всичко родно, сякаш останал вкоренен от времената на лицемерния социализъм, когато денем възхвалявахме, а нощем се подигравахме на възхваляващите, защото друг избор нямахме. Навикът да се търси подводен камък у всеки успех и всяко привидно добро начинание. Навикът да не си вярваме един на друг, да очакваме винаги комшията да ни изиграе номер зад гърба и най-зловещият от всички навици – този да не вярваме на самите себе си, че сме способни да направим в действителност това, което си мислим, че трябва.

Това са все малко абстрактни закономерности, но всички те по един или друг начин оказват влияние върху виждането ни за света, който ни заобикаля, а с това и върху родната литература, която нормално би трябвало да е огледало на добрите и лошите черти на всяка нация.

И мисля, че е точно това – огледало на един объркан народ, съмняващ се в себе си, докато търси мястото си под слънцето и вижда упование в неясни, откъслечни индикации за славно и велико минало. А това всъщност е предпоставка за добра литература. Защото тъкмо въпросите и съмненията, несигурността, тревогата, лутането в търсене на себе си раждат най-силните и най-искрени творби. Вижте босненската литература например, където ужасът на войната, смъртта и омразата, последвани от несигурност и отчуждение, създаде безценни шедьоври. Стига да искаш наистина да намериш отговора, вместо да крещиш безцелно. Да намериш отговора за самия себе си и чак след това за читателите си.

Смятам, че българската литература гъмжи, или хайде – не е толкова бедна на такива примери, но те са затрупани от крясъците на безразличието и апатията, предрешени като нормалност. Нормалността на малката публика, искаща голяма литература, по възможност срещу минимални или никакви усилия от нейна (на публиката) страна и веднага. Нормалността на публиката-консуматор. Публика, свикнала с максимата „вие вашето – ние нашето“, виждаща света като „ние и те“. А то всичко е една верига, един голям организъм. Болен организъм.

Можем заедно да намерим лекарството. По-лесно е, отколкото изглежда.


Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често се изявявате във форума за коментари под статиите ни, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име или с утвърдения ви в сайта псевдоним. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература, на имейл текстове на адрес mail@ploshtadslaveikov.com.

 

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС