Малки дози щастие

Това е един текст, породен от чаша горещо кафе, изпито по време на ранна сутрешна разходка из зелено поле, докато вали дъжд, а ботушите ми джвакат в чистите локви, от които се носи пара.

Това е текст за онези неща, които в някой си там, напълно неочакван момент, те карат да се почувстваш щастлив. Наричаме ги малки, но всъщност не знам с какво ги сравняваме, за да ги оразмерим по този начин. Сигурно с мечтите, които, пак неясно защо, по определение трябва да са големи и по възможност – неизпълними. Нещо като да летиш с разперени ръце и да се рееш във висините. Да откриеш хапче за вечна младост и да си пиеш по колкото си искаш, за да отскачаш от възраст на възраст. Да можеш да си едновременно на всички места, на които ти се иска, да чуваш всички гласове и да знаеш всички мисли. Да си върнеш всичките хора, които си загубил през годините. Да си свободен.

За тези неща говори поезията. Пък този текст не е поезия. Той е сбор от малки, почти незабележими ежедневни истории, които могат да те накарат да се почувстваш щастлив.

Преди години за първи път се качих на риболовна лодка с брата на моята баба вуйчо Пенчо, който откакто се помни, е рибар. Беше пет сутринта, слънцето още не се виждаше, но светлината му полека се покачваше на хоризонта. Морето беше като огледало, а дървената му, влажна от морски години лодка, се плъзгаше по повърхността й съвсем тихо. После вуйчо Пенчо включи двигателчето и неговото „пър-пър“ беше единственият шум във вселената. Стояхме в морето повече от пет часа, рибата сама се даваше да я ловим, а вуйчо Пенчо не даваше да издам звук, за да не я прогоня. По обяд със знаци ми показа, че е време да ядем, бръкна в бездънната си дочена торба и извади два сандвича. Прости – две дебели филии бял хляб с масло и парче пушена риба в средата. Седнахме мълчаливо да ги ядем. В морската шир, откъдето брегът беше като рисунка в книжка с детски приказки. В този момент бях благодарна на рибите, на морето, на стария вуйчо, на брега и на водата, че точно там, точно така мога да ги видя.

Като дете едно лято нашите ме бяха оставили на вилата с баба ми. Имахме малко дървено бунгало, а тревата беше два пъти колкото мен. Един ден на мястото дойде възрастен селянин с каруца и кон. Баба го беше спазрила да окоси тревата. Човекът водеше внучето си, на моите години, което срамежливо стоя на края на каруцата почти цялата сутрин. На обед селянинът опъна едно одеало под близкото дърво и на сянка разположи обяда си – буца домашно сирене, два градински домата, три зелени пресни чушки и още топъл хляб. Покани ме да седна с него и внучето да ям, защото то било злоядо, та да съм му служела за пример. Не знам колко е било злоядо, но си спомням, че аз не можех да спра да ям. Доматът, който се пръсваше, когато го захапех и шумно изсмуквах сладостта му, докато семчиците се стичаха по бузите ми. Белият хляб, който миришеше на памучни, изгладени дрехи и топли ръце. Сиренето, леко хладно и малко ронливо, с дъх на животни. Беше толкова вкусно и толкова живо, че нищо друго, и най-префиненото ястие, което съм опитвала през годините, не ми е носело по-голямо удоволствие.

Когато се научих да плувам, разбрах какво щастие е да си част от водата. Оттогава си имам ритуал – когато делничното ме тресне като паметна плоча, отивам да плувам. Гмуркам се във водата с дълбоко поет въздух и го издишам там. Усещането да изплуваш отново на повърхността, да покажеш главата си над водата и да вдишаш следващата доза въздух, е ново раждане. След това оставям водата да се плъзга по тялото ми като плувам, и си спомням движенията на вуйчопенчовата лодка в морето. Така мога да изкарам километри. В спокойно плуване, в което мога да мисля, да чувствам и да знам, че щом съм тук и водата отмива полепналото по мен, съм жива. И щастлива.

За малките моменти на щастие е клише да се говори. Пък и някак се изисква възраст, за да започнеш да ги дефинираш публично – тогава така или иначе каквото и да кажеш, звучи като сентенция. Имах една съседка, леля Данче, която беше достигнала точно тази възраст. Беше обикновена жена, от село, но наблюдаваше света с очите на самоук мъдрец и всичко, което казваше, беше споделена чрез нея вселенска проста истина. „Най-убаво е да си станеш, когато се съмне и да си направиш едно турско кафе, па да си го изпиеш нАсветло.“ И още: „Кога си легнеш у чаршавките и си туриш главето на възглавето, да ти е хладно на бузата“, „Туриш ли си опраната рокла, че да излезеш сред ората, че да кажеш „добър ден“ на тоя, па „довиждане“ на оня, то по-убаво нема“ , „Най си щастлив, кога кат си жаден, пиеш вода, кат си гладен, хапнеш, кат ти се спи, си легнеш, па като искаш да ходиш, да станеш и да тръгнеш.“

Леля Данче беше природно щастлив човек. Радваше се на всичко, което й се случваше и никога не се оплакваше нито от лошото време, нито от горещините, нито от съседите, нито от живота си. Когато се усетя да пропадам във вечното мрънкане, което от време на време ми е присъщо, се сещам за нея.

Благодарение на нея и това особено вкусно кафе по време на дъжд, си припомних онези малки неща, които всеки ден, магически, могат да носят по мъничко голямо щастие. Да оставиш парче шоколад бавно и дълго да се топи в устата ти. Да седнеш на тревата и да си назелениш панталоните. Да си събуеш маратонките, да ги хванеш с два пръста и да тръгнеш по морския пясък. Да седиш на скала и да гледаш в далечината море, планина, град, път, село, небе… Да се събудиш от слънчев лъч. Да заспиш от шума на дъжд, който почуква по ламарината на прозореца ти. Да седиш около огън. Да ходиш дълго, да плувнеш в пот и да се умориш като роб, а след това да се изкъпеш. Да опечеш кекс. Да организираш семеен обяд със супник, от който да разсипваш на всички. Да се обадиш на майка си. Да изядеш един сладолед на плажа. Да направиш снежен човек. Да разрежеш зряла диня. Да вдигнеш на ръце дете. Да поспиш следобед. Да си говориш с приятел в тъмното. Да се прибереш у дома. Да пееш с радиото. Да щракаш с пръсти. Да танцуваш. Да имаш куче. Да седнеш на мост и да си клатиш краката. Да казваш на някого, че го обичаш. Да шляпаш в локва, да се люлееш на люлка, да се качиш на дърво, да гледаш градина. И дори да се изпишкаш, когато адски много ти се пишка.

Ей такива неща.