Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Малки големи герои

От нищото се появи Елица Янкова – бронзовата ни медалистка по борба на Олимпиадата в Рио. Не знаехме нищо за нея - защото не прави зрелища пред медиите, а тренира здраво в изкорубената спортна зала

Eлица Янкова се завръща в България с бронзовия си медал в женската борба от Олимпиадата в Рио де Жанейро. Снимка: БГНЕС - Малки големи герои

Eлица Янкова се завръща в България с бронзовия си медал в женската борба от Олимпиадата в Рио де Жанейро. Снимка: БГНЕС

Знаете ли кой е Кристиян Владимиров? Сигурно не знаете. Само преди няколко дни това шестнадесетгодишно момче спечели златен медал на Математическото състезания в Тайланд. Това е поредният му медал от подобни световни форуми по математика, където участвал редовно заедно с други българчета, талантливи като него. Сигурно и аз нямаше да знам кой е и какво прави Кристиян, ако леля му не ми беше близка приятелка и не познавах родителите му.

А не бих искала да е така, защото не е честно.

Не е честно в малката ни, ограбена и покорена от мутри страна да живеят и да се развиват такива деца, а ние да не знаем за това. Не е честно информацията за техните победи да минава като десета новина в емисиите по телевизията, където да ги виждаме пристигащи на аерогарата – все едни и същи кадри на ходещи тийнейджъри с медали по вратовете и букети цветя – и това да е единственото, с което репортажът цели да ни занимае. Не е нормално дори да тънем в новини за някакви зловещи жени киборги, които душат мъжете си културисти до смърт и Гошки, които печелят от лотарии, а да не знаем за съществуването на такива момчета и момичета, които сякаш извън контекста у нас или пък въпреки него успяват не просто да развият талантите си, но и да ги изведат и докажат на световна сцена.

Всичко това в нашето врящо от безцеремонни жестове на непукизъм и използвачество европейско кътче, където нормалните хора отчаяно имат нужда от положителна самоидентификация и нещо родно, с което да се гордеят. Но не – нали няма никакъв скандал около положителните новини, тогава за какво да им обръщаме внимание?! И това не е, защото народът иска хляб и зрелища и нямало да им гледа новините, да им купува вестниците или да им клика по сайтовете, ако там разказват истории за отличници математици в тийнейджърска възраст! Не им е народът виновен за лошия вкус – той в голяма степен просто е следствие от именно такава политика. А когато лошият вкус е норма за журналистика, момчетата като Кристиян нямат шансове да бъдат достойно представяне пред широката публика. Виж, ако утре вземат, та се напият на някое от състезанията и изпотрошат например наградния фонд, медиите ни ще гръмнат, а ние три дни ще коментираме българската простащина и липса на ценности. На гърба на толква специални деца като Кристиян.

Мога да ви разкажа за него. Познавам го от новородено бебе. Беше като всички останали – бузесто, мило, русоляво момченце, което по нищо не издаваше какъв математически ум носи. Като порасна, се увлече по шаха. Чувала съм истории от близките му, в които се разказва как докато си играе на разни момчешки неща, Криси обмисля ходове на дъската, които после изпробва. Не ходи в частно училище. Родителите му не са от онези, които примират да хвалят детето си. Напротив – гордеят се с него много, но никога не завземат времето и разговорите с приятели, за да изтъкват победите му. Кристиян просто си растеше, играеше шах и решаваше задачи. За удоволствие, така както на някого му се танцува, на друг му се пее, а на трети му се блее в пространството. После изведнъж Криси се оказа в отбор, спечелил математическо състезание някъде по света. Чух от леля му, не от медиите. Така разбрах и за следващите му отборни и индивидуални победи, където се класираше на първите места и винаги изстрадваше среброто и бронза, защото не бил… „достатъчно добър“. Знам и за случай, в който сам нарочно направи грешка в една от задачите, за да може да пусне напред в класирането приятел, който също бил „чудесен математик“ и „заслужава да спечели“. С леля му обсъждахме, че такъв рицарски жест Кристиян едва ли би могъл да получи от някого, ако самият той беше от обратната страна. Нали дори и децата ни се научиха да хапят и удрят в гръб – та ние все такива примери им показваме…

Толкова знам за Кристиян Владимиров, шампионът по математика. Можете да го видите във видеото – това е високото момче с очилата на 3.42.30, което, за да следва възпитано традициите на своите домакини, събира длани и леко се покланя, докато му връчват златния медал на официалната церемония. Жест на човек с добро сърце, не само с математически ум…

Преди четири години започнах пробно да правя една телевизионна рубрика в предаването „Преди обед“ по Би Ти Ви. Казваше се „Позитивните хора“ и идеята беше да откривам хората, които въпреки всичко правят това, което обичат с цялата си страст и желание, и да ги представям в малки, документално-художествени репортажи. Започнах рубриката с убеждението, че ще издържи не повече от един сезон – къде ти ще се намерят толкова много позитивни хора в страната, където да си позитивен е подозрително, вредно и несериозно! Е, телевизионният живот на моя малък формат беше цели три години, като броят на новите и нови позитивни хора се увеличаваше главоломно и единствената причина да спре беше физическото преместване на местоживеенето ми извън пределите на България. Срещах неизвестни хора с малки свои мисии, които ми разказваха възторжено за тях и скромно продължаваха да си ги следват. Те ме запознаваха с други такива хора като тях, а те пък – с още и още. В един момент се оказах колекционер на стотици добри и мотивиращи истории, които продължаваха да се развиват и да стават причина за нови извън рамките на малкото телевизионно време, в което се опитвах да ги разкажа. Сред тези малки големи герои са всякакви хора: дърворезбарят Симеон, който прави цели експресивни, живи библейски картини от дърво; артистът Николай Тонков, който създаде Like.Bulgaria; мъничката Поли, която учи децата да правят летящи цветни птици от хартия; лютиерът Апостол Калоферов, под чиито ръце излизат фантастични цигулки и виоли; Светлана, която преодолява вродения си недъг и композира своя оригинална гимнастическа система, наречена ланетика; народната певица Нели, която създаде момичешкия хор „Нуша“; Галина, чийто дизайнерски проект беше разположен цял месец в сърцето на Сан Франциско; актьорът Тодор Димитров, който близо трийсет години е Дядо Коледа в живота на няколко поколения пораснали деца; Валя, която прави чудни захарни скулптури; Стела, която спасява четириноги… В моята огромна банка от великолепни личности има всякакви хора и невероятни съдби. Общото между тях е, че всеки ден, по малко, но сигурно, те променят средата около себе си и я правят по-красива. И много по-добра. Така, както Кристиян я прави, без дори сам да си дава сметка за това. И което е по-страшното: без ние, останалите хора от тази среда, изобщо да знаем.

Не следя олимпиадата в Бразилия по чисто битови причини – нямам никакво време за телевизия, а и полека изгубих навика да я гледам. Знам обаче, че там, отново от нищото, се появи и Елица Янкова – бронзовата ни медалистка по борба. Нищо не знаехме за това момиче. И нормално – спортистите ни отдавна тренират на принципа „дайте да дадем“, защото държавата не изпитва нужда да ги подкрепя – въпреки че владее умението да се гордее, биейки се в гърдите с победите им след това. През всички тези години Елица някъде си там, в изкорубената си спортна зала, е тренирала здраво. Толкова здраво, че победи спортисти, в които са влагани много средства и обгрижване. Сега Елица е герой. Герой заради собствените си, лични усилия, здрава психика и мотивация и всеотдаен треньор. Точно така, както герой е и Кристиян, и десетките момчета и момичета, които ежедневно правят това, което обичат, с цялата енергия, на която са способни и въпреки обидното нехайство на всички ни.

Те не са малки герои – те са най-големите. И аз искам да научавам за тях. Да знам за победите и трудностите им. Да бъда някаква част от подготовката и живота им. Това ме кара да изпитвам най-нормалното гражданско чувство – това на съпричастност към една група от изстрадали, ожесточени и онеправдани хора, които толкова много имаме нужда от добри новини и добри примери. Защото само така можем да си върнем най-присъщото човешко качество – това, което отличава героите от злодеите – добротата.

Благодаря на Кристиян, Елица и децата като тях за това, че когато се докосна до успехите им, се чувствам по-добър човек. И искам да им кажа: Извинявайте!

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах