Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Малки истории за големи мечтатели

Чудесата са възможни в книгата „Чудо“ на Надя Захариева

Надя Захариева поднася поредица от малки истории, чиито герои са храбреци и наивници, мечтатели и неудачници. - Малки истории за големи мечтатели

Надя Захариева поднася поредица от малки истории, чиито герои са храбреци и наивници, мечтатели и неудачници.

Иска ли ви се да повярвате, че чудесата са възможни не само в приказките? Ако на този въпрос кимнете утвърдително, то може би следващата книга, която трябва да прочетете, е сборникът с разкази „Чудо“ на Надя Захариева. Официалното представяне предстои на 26 октомври от 19 часа в Литературен клуб „Перото“.

В „Чудо“ Захариева поднася поредица от малки истории, чиито герои са храбреци и наивници, мечтатели и неудачници. В ежедневието им не се случва нищо изключително, но всеки от тях променя света по свой начин (често без да го съзнава).

Събрани заедно в тази книга, те нетърпеливо чакат да отведат читателите си в светлите места на живота и да ги накарат да повярват, че чудесата са възможни не само в приказките…

Предлагаме ви един от разказите в „Чудо“ на Надя Захариева.

Монолог на Иван

– Много си красива! Обичам те!

Мъча се да не ревна. Така ми люти на очите от гадното, на което смърди.

chudo– Казвам се Иван. Ти? – Протяга ръка. Стискам машинално. Поглеждам крадешком – дебилен, ухилен, беззъб, в омърляните си ръце върти малък транзистор с антена, който пращи и стърже. Грижливо взема билета ми и го продупчва.

– От работа ли се прибираш?

Започвам да кимам ситно и бързо. Неудобно ми е от хората, които са ни накачулили. Не искам да ме виждат да си говоря с него. Навежда се и ми прошепва тайно:

– Знаеш ли на какво ми приличаш? На наркоманка. Те така си клатят главите като теб.

Автобусът e тъмен. Бях видяла само ръката. Тупаше седалката до себе си. Късмет – да седна посред час пик. Какъв ти късмет! Ама като блея!

Задръстването е безнадеждно. Няма мърдане!

– Живея на улицата. Майка ми ме изгони, щото съм бил голем. Тя е в Роман. Аз съм на седемнайсет. Ти на колко си?

Синът ми е на седемнайсет. Умен, красив и силен. Не съм го изгонила, макар и голям. Плащам му таксите в училище, пера го, готвя му. И му давам джобни.

– Аз вчера бех на митинга. Виках им на полицаите, псувах ги! Нали затова ходим.

Кой от всичките митинги, чудя се. На провинцията срещу София? На толерантни срещу нетолерантни? На млади срещу възрастни? На прости срещу сложни? Този, за който баща ми специално дойде от провинцията с организиран автобус, или този, на който бях аз? Или другият, на съседа – бръснат мутант, сглобен от деветдесет процента омраза и десет процента ненавист? Едва ли на него…

– Аз съм все тука, в автобуса. Топло е. Отивам до края и после – обратно. Цел ден. Тоа шофьор е добър. Не ме гони.

Мисля си за въшки и краста. Започвам да се паникьосвам. Не зная какво да му кажа. Какво говорят Майки Терезите в такива случаи? Ела да се изкъпеш у  нас? Ще ти дам да ядеш? Нали после никога няма да иска да си тръгне. Готова ли съм за такава отговорност? Човек ли съм? Като дойде време да бъдем наистина милосърдни, не стерилно да превеждаме пари или да пращаме есемеси, сме като на чуждо място. Вместо в Орландо – в Орландовци.

– Учил съм. До първи, втори, трети клас. Мога да чета. Ти можеш ли?

Мога, как да не мога. „Каручката“, кръчмата на народа! Веселба до зори с участието на Илиан“, изчитам на един дъх билборда на Орлов мост. Не съм се радвала така на зелен светофар, откакто бях хук­нала презглава да раждам.

– Тука ли слизаш? Аз съм все в тоя автобус, да знаеш. Ако се возиш на него, пак ще се видим! Много си красива, като принцеса си!

Посяга да ме целуне. Дръпвам се рязко. Той не се обижда. Само казва делово:

– Дай си билетчето, че ме глобяват.

Спирката на Орлов мост е уютна – светла и хаотична, а въздухът е чист като в Хималаите. Да му бях дала някой лев… Купувам цигари и поглеждам отражението си в стъклото на павилиона. Красива? Не съм красива. На човек не приличам!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах