Малкият Буда от Алпите

Това ще е история под прикритие. Ще изглежда като пътепис, но всъщност ще има фундаментално значение.

Но да започнем отначало. През уикенда ходих на ски с колеги. Самоорганизирахме се, един направи контакта с хотел в швейцарско селце-курорт, където е бил някога, друг се хвана с резервацията и пакетните преговори и така от дума на дума през септември и октомври, през декември дойдохме – малко преди да открият сезона. (Както разбирате, в тази история няма чужда, държавна или неизкарана със собствен труд пара). Голям кеф. Между колегите швед, австрийци, немец, всичките на ниво български национален отбор по ски. Скъсаха ме от съвети, защото аз десета година карам на полурало и съм повече смела, отколкото способна.

Какво да ви разкажа за Швейцария, което не знаете?

Че влаковете тръгват на 20-та секунда от минутата, която фигурира в разписанията? Ясно.

Че в обществения транспорт можеш да седнеш на пода и да ядеш от него, такава чистота и ред царят? Естествено.

Че е супер спокойно и ужасно скъпо? Че това е неизбежно като смъртта.

Че даже като има 5-10 см сняг и то някъде във висините, на глетчера и пр., той е така обработен и употребен, че се кара цял ден на поне няколко активирани писти?

Че по гондолите и лифтовете е въпрос на чест да има ред, дисциплина и постоянно движение и чакане над 10-ина минути вероятно ще предизвика бунтове? Очевидно.

Че въпреки общата скъпотия, като установиш, че хотелът е скромно прелестен, леглото като въздушен облак, а пакетът включва закуска и вечеря на ниво буквално 4 звезди, плюс ваучери за намаления на карти, ски и пр., както и сауна и гореща вана на открито в снежния двор, това ти променя общата перспектива за съотношението цена-качество на услугата…

Това са нормални неща, както би казала безсмъртната Иванка Курвоазие.

Историята започва, когато се качиш в гондолата (всъщност се сменят кабинки и два вида гондоли) за връх Титлис, който е на 3400 м и откриеш, че още от 8, 30 сутринта в нея се тъпчат тълпи азиатци. Основно китайци, малко корейци и неочаквано много индийци. И никой от тях не е със ски екипировка, а някои са облечени своеобразно, за да оцелеят на минусовите радости горе.

После забелязваш, че лифтовете и гондолите бълват стотици, направо хиляди туристи от въпросните нации през целия ден. По върха премръзнали, но ентусиазирано се разхождат и снимат като луди семейства, родители с деца и бебета, по едно време дойде и булка! После, докато драпаш със ските и щеките, срещаш облечен в оранжева роба монах, който джапа бос по сандали по пистите и вече имаш проблем да запазиш физическо и ментално равновесие.

След което оставяш ските, тръгваш след потока от хора по т.нар. замръзнал мост, установяваш, че всички гледат (и снимат) в еуфория в една посока, където трудно можеш да различиш нещо между скалите и снега… Да, но се оказва, че там някъде в далечината е каменната „статуя“ на Буда, природно явление сред скалите, което предизвиква цялата тази сензация и навалица от умрели от студ пилигрими.

Швейцарският Буда е открит и натоварен с още по-невероятна история. Тя пък започва на площад Тянънмън през 1988 г. Тогава една Есперанца от Швейцария спира младеж с колело да го пита за пътя. Момчето е Донгхуа Ли, шампион на Китай на кон с гривни. Посоката ще да е била зададена в небесата, защото след година се женят. Него, разбира се, тутакси го изхвърлят от китайския отбор. Предател. В Швейцария пък жесток народ. Пускат го да се мъчи 5 години, за да придобие гражданство. Шампионът се препитава в гараж. Мечтае за олимпийска титла, обаче лежи под коли.

Готви се сам и без държавна подкрепа. С гражданството в ръка през 1994 г. става швейцарски шампион, после и световен на кон с гривни. През 1996 г. се качва на връх Титлис като част от общата физическа подготовка и тогава с бинокъла си открива природната фигура на Буда сред далечните скали, недостъпни за хората. Сякаш е седнал в характерната поза за медитация с кръстосани крака, той дори вижда (или си представя) позата на ръцете, молитвената роба… И тъй като родителите му в Китай се молели на Буда момчето им да успее, моли се тук и той. Пожелава си най-големият медал. И взема златото в Атланта през 1996 г., плюс още няколко световни и европейски титли.

Както е ясно, историята води до две недвусмислени заключения. Буда е бил в него самия. Буда е в теб. Буда е във всекиго.

Както и че швейцарската туристическа машина е гениална и прагматична. Доколкото разбирам, националният им маркетинг в половин Азия е базиран само на тази лична история, драма и алпийския Буда с неговата магическа сила. Оттам и постоянният приток на тълпи от китайци, индийци… които искат да го видят и да му се помолят – дори от огромно разстояние.

Виждате ли фигурата на Буда в горния десен ъгъл?

Тази история е твърде красива и важна, за да я разваляме с цинизъм. Но ако разполагах със здравословна доза от него, щях да посъветвам стратезите на българския туризъм много внимателно да огледат скалите, планините, полетата и небето дори за многозначителни божествени символи, от всякакъв вид…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.