Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Малкият семеен театър на Коледа

В тази нощ ще се съберем - тези, които сме останали след смъртта, разделите, малките и по-големи предателства, отпътуванията, влюбванията, разлюбванията, плановете... Ще седнем около масата, ще преброим ястията и ще си раздадем парчетата хляб

Мария и Хиндо Касимови в гримьорната на Сатиричния театър. Снимки: Личен архив - Малкият семеен театър на Коледа

Мария и Хиндо Касимови в гримьорната на Сатиричния театър. Снимки: Личен архив

На вратата се звънеше упорито. Така се случваше, че винаги бях далече от нея и от родителите ми точно в този момент някой липсваше. Бях пет-шестгодишна и още си спомням как детските ми крачета се втурваха неудържимо по коридора, за да стигна до тази затворена врата и да я отворя. Беше един такъв панелен коридор от соц тип, дълъг вероятно към шест-седем метра, но на мен ми се струваше безкраен. И сега дори, когато онова време е на едни четиридесет години в миналото, точно това изтичано разстояния – от детската ми стая до външната врата на онзи невзрачен кутийков апартамент – е едно от най-дългите в живота ми.
После завъртах топката на вратата с две ръце, тя се отваряше някак по-мистично от обикновено и зад нея… нямаше никого. Баща ми изникваше зад гърба ми и по-учудено и от мен реагираше на празното пространство. После викахме с пълно гърло в кухия коридор „Дядо Мраааааз, Дядо Мраааааз, къде сииии…?“, а гласовете ни кънтяха и се удряха в затворените врати на съседите.

Фактът, че въпросният щедър старец никога не оставаше и минута пред вратата ни, за да го зърна, ме накара твърде рано да започна да се съмнявам в съществуването му. Появяваше се, разбира се, в тогавашните ми детски социални пространства, ама нещо все не ми вдъхваше доверие. Този в детската градина беше подозрително различен всяка година, като в една от тях дори се беше сдобил с огромния бюст на леля Вера от кухнята. Друг път реших лично да го попитам дали той е същият тоя дядо Мраз, дето предната година ми беше донесъл бебешка количка. Той уверено потвърди, че е същият, а после взе да уточнява: „Една червена, нали?“… „Ми не, синя…“, отговарям аз. „…А, дааа, разбира се! И вашето бебе вкъщи радва ли й се“, продължава да настоява онзи Дядо Мраз. „Ама ние нямаме бебе вкъщи, количката е играчка“, сбърчвам смутено вежди. „Е, дядо ти Мраз колко забравя, разбира се, че е за куклите! Твойта кукла хареса ли количката?“…“Аз не возя кукла, возя мечо Васил…!“

Дядото Мраз тогава толкова се смути от тази така непотвърдена информация, че предпочете да преустанови разпита, на който го подложих, като ме отпрати да си седна на столчето. В този момент наистина за първи път вътрешното ми съмнение в неговото съществуване сериозно се пропука. Пукнатината, че нещо ме мотаят с тоя добродушен старец с бяла брада и червен костюм, се превърна в убеждение още на следващата година. Родителите ми решиха, че е твърде рано да се отказвам от красивата лъжа и този път Дядо Мраз не само, че мистично не изчезна след звъненето на вратата, но и влезе у нас, седна на канапето и пожела да му кажа стихотворение. Казах му. И песен пях. А когато си тръгна, бях абсолютно сигурна, че той е просто една измислица. И как не – носеше обувките на чичо Ликов от седмия етаж! Пък аз тези обувки ги познавах – нали по цял ден играех с дъщеря му Дима…

Срещата ми с Дядо Мраз в детската градина

Срещата ми с Дядо Мраз в детската градина

Освен Дядо Мраз (както се казваше признатият от комунистическата власт съветски, прогресивен вариант на стареца с подаръците), който идваше на Нова година, вкъщи на Бъдни вечер се появяваше и още един по-малко щедър възрастен човек. Родителите ми го бяха институционализирали в детския ми свят като Дядо Коледа, въпреки че това Коледа, завързано за мъжкия род на дядото, хич не ми стоеше достоверно. Подаръците на този дядо идваха по съвсем същия начин, но бяха много по-малки и по-невзрачни. По-късно си дадох сметка, че това е бил начинът на родителите ми да пазят традицията за Рождество Христово и да ми я предадат, като в същото време не издълбават кой знае колко дълбока бразда в спомените ми, защото в комунистическия свят, който привидно се градеше, такива мистични истории нямаха място. За мен по онова време идеологическите игри бяха нещо непознато, но пък материалните измерения вече ги владеех и доста разочаровано приемах скръндзавия почерк на тоя не много ясен като образ Дядо Коледа. Да не говорим, че една година ми подари ама точно същия подарък като предната – един никакъв фризьорски пластмасов комплект от типа на играта „Чичо Доктор“, в който дори ужкимската ножица не се разтваряше.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Ето така в моето коледно детство имаше двама много подобни добри старци с подаръци, които рано-рано формираха в главицата ми идеята за конкуренция. И заради финансовите и възпитателни планове на родителите ми да не се харчат много пари за глупости, политическата ситуация на идеологическо послушание и лицемерие и желанието им все пак да не затриват християнския празник в ДНК-то ми, бедничкият Дядо Коледа стоеше до цъфтящия от здраве и просперитет Дядо Мраз като беден селски роднина пред градски новобогаташ. Леко се сърдех на първия, защото вторият винаги блесваше с нещо, за което мечтаех. Майка ми обаче добре успя да парира тази нагласа, като ми обясни един път, че Дядо Коледа е по-старият от двамата, живее в бедна къща в гората, няма нито елени, нито Снежанка, и цяла година събира пари, за да купи подаръци на наистина заслужилите деца. Според нея той нямаше и работилница, защото „зли разбойници“ му я били взели цялата, затова и подаръците, които ми подарявал, не били така бляскави и можело да се видят и по будките с джунджурии на спирката на автобуса до нас. Не знам дали майка ми тогава се е опитвала да внедри във възпитанието ми някакъв вид гражданско съзнание и човешко състрадание, но истината е, че когато днес се сещам за тази история, тя винаги ми звучи силно политически метафорично. Нарочно или не, родителите ми тогава в спретнат вид ми предадоха почти цялата абсурдна идеология на онова време и ме научиха да гледам на него с ирония и подозрение към силните. Както и да разпознавам двойните стандарти и да намирам моето място сред тях.

Днес и двамата ми родители ги няма. В семейство с турски, гръцки, албански и български корени, където мюсюлманство и християнство живееха в съзвучие, Коледата беше силно семеен празник. Майка ми държеше да изпълнява ритуалите, донесени от нейния род. Кой знае какви луди глави са го населявали, след като в семейната традиция влизаше в края на вечерята всеки един около масата да хване с две ръце панера с плодовете, ядките и монетите, да го разклати и високо да каже: „Когато крада, никой да не ме види. Когато крадат, всички да ги видят.“ И тази обявена на всеослушание клетва, в която кражбата си е нещо съвсем в реда на нещата, да прозвучи именно в нощта на раждането на оня, в чийто заповеди влиза и „Не кради!“… Ето за такава идеологическо-семейно-историческа мешавица става дума! И за най-важното – семейството.

Загубих и двамата си родители и знам, че сираческото чувство не е въпрос на възраст. Самотата от липсата на майка ти и баща ти е нещо, което никога не спира да боли – просто с годините свикваш с болката. И за да държиш спомена жив, за да носиш през поколенията частички от тях и от детството си, правиш всички тези малки театрални семейни спектакли. Затова и нашият Дядо Коледа вкъщи, тогава, когато вече бях в ролята на майката, звънеше забързано на вратата и изчезваше. Или пък пристигаше съвсем професионално в точно определен час (и по определена тарифа), с целия си достолепен оперен костюм и мини програма. Една година дори се появи със Снежанка, а на следващата, като бонус – с едно осемгодишно джуже, което в непринуден разговор със седемгодишната ми тогава дъщеря си призна, че е във втори клас. Заради семейството – баща ми, който с цяло гърло крещеше „Дядо Мрааааз“ заедно с мен в коридора на панелния блок и майка ми, която състрадателно ми пресъздаваше тежкото социално положение на обеднелия от режима Дядо Коледа – празниците ни са точно толкова топли, точно толкова само наши си, точно толкова съкровени, колкото са и за всеки друг. И да, това с панерчето и клетвата за крадене продължаваме да го казваме. И не, никой от нас не е крадец, политик или мутра.

На Коледа ще се съберем. Тези, които сме останали, след смъртта, разделите, малките и по-големи предателства, отпътуванията нанякъде, влюбванията, разлюбванията, плановете и само нашата си тиха, семейна лудост. Ще седнем около масата, ще преброим ястията, ще си раздадем парчетата хляб и ще го споделим. И подаръци ще има, и случки ще се разказват за стотен път, и децата ще се радват, ще мирише на борова гора, канела и брашно. Тогава, в тази нощ, ще се съберем невидимо и с тези, които ни дадоха празника. Знам, че татко ще е някъде наоколо и заедно с порасналите ми деца ще вика Дядо Коледа в празното пространство на коридора, а гласът му ще отеква в безкрайността на душите ни. Знам, че мама ще е там и с присъщата си практичност ще внася ред в социалните категории, невидимо ще подрежда масата и ще организира специални чинии с храна за пазача, за самотния старец в къщата отсреща, за циганката с четирите деца, дето всяка сутрин пребърква контейнера за боклук. Така ние, които сме тук и продължаваме, ще празнуваме живота заедно с тях, които вече са отвъд.

Защото всички заедно, извън времето и пространството, сме семейство и Коледата е за нас.

И на вратата упорито ще продължава да се звъни…


Още текстове на Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах