Малко коледно чудо от едно летище

Пиша този текст от чакалнята на едно летище. Чувствам се виновна, че не съм с децата си, някъде там, в софийския зъзнещ декември, когато дори корпоративната празнична украса по улиците кара в душата ти да просветне. Имам десет часа до полета за София, а времето се точи като достолепна старица, чийто бастун зачуква навътре и по-навътре моите си малки, изстрадани вини. Готова съм да пусна и една сълзица – ей така, в името на славянската си душа – но точно тогава го виждам. Към трийсет и нещо годишен, с вълнено сако и огромен шал увит около врата, малко рошав, с тънки крака, забити в гигантските му мъжки ботуши. Пристъпя от крак на крак нетърпеливо, разрошва косата си от време на време, подсвирква си тихичко и мести малкия букет от червени розички от ръка в ръка. Вглеждам се в него и започвам да си представям живота му.

Сигурно живее в града, в някакъв не много голям, но определено артистичен апартамент. Вероятно е артист – пише, рисува или прави дигитално изкуство. Храни се здравословно и участва в акции за спасение на природата и закрила на планетата. Може би се казва Хосе, Мигел, Хаби или нещо по-така – Кевин, Силвестре, Лео. Има огромен компютър, който е най-важното нещо от разхвърляното му битие. Не гледа телевизия, предпочита да седи на земята и често пие бира или жасминов чай с приятели. Има си приятелка, която сега чака на летището със самолета от Сан Франциско. Заедно са от година, приличат си, тя работи в Щатите и от два месеца не са се виждали. Ще бъдат заедно на Коледа…

Понеже принципно съм много любопитна, а и коледното чувство за чудеса подсъзнателно си търси изява, решавам да разбера истината.

„Извинете – приближавам към младия мъж, – гледам Ви отстрани и някак си измислих история за Вас и сега ми се иска да разбера всъщност каква е истината…“ И му разказвам набързо предположенията си. Той ме изслушва, кимайки с глава и „йес, йес“, а накрая се усмихва, поема си дъх и…

„Всъщност се казвам Мартин. На четиридесет години съм, не живея в града, дойдох специално за тази среща сега. Работя в детска градина – учител съм на малки деца. Живея в нещо подобно на това, което сте си представяли като апартамент, но всъщност е доста голяма и много добре и скъпо подредена къща. Не би ми била по джоба, но сега, ако видите кого чакам, ще Ви стане ясно…“

Че как няма да остана да видя кого чака?! При така изкусно и сладкодумно поднесена информация въпросителните взеха да изскачат една след друга в главата ми и вече нищо не може да ме накара точно сега да се откажа.

Минута по-късно вратата на изхода за пристигащи започва да се отваря все по-често и по-често, а отвътре излизат един по един най-различни хора в коледна отнесеност. Първата заподозряна за чакана от Мартин се припокрива почти съвсем точно с направения от мен евентуален портрет на любимата му – руса, миловидна, усмихната, корпоративна кариеристка в празнично добродушие. Тътри куфарче на колелца и помахва с едната си ръка на някого. Подминава Мартин и се мушва в мечешките прегръдки на чичо, за когото бих могла да се обзаложа, че е Дядо Коледа под прикритие – червендалест, с бяла брада и коса, шумен, с оня гръмогласен хо-хо смях.

След нея окото ми пада на още няколко потенциално очаквани от новия ми загадъчен познат Мартин. Сравнително възрастно семейство, които биха могли да са родителите му. Не, подминават го и служебно се здрависват с жена от азиатски произход с делови вид. После върлинест мъж с каубойска шапка и китара, който разперва ръце, а след секунда в тях мило се гушва три-четиригодишна госпожица, водена от майка си. Почти съм сигурна, че историята в главата ми започва да се подрежда според новите известни и неизвестни, които Мартин уравновеси набързо в разговора ни, когато зад вратите, като на сцена, изниква красив русоляв младок, който държи почти съвсем същия букет от малки розички. Любовта е навсякъде и в главата ми бързо се прекроява в красива хомосексуална връзка и някак всичко започва да изглежда прекрасно. Младежът с розичките обаче забързано се насочва към изхода, защото явно тази/този, който го чака, не е сред посрещачите…

Най-накрая, тогава, когато врата все по-рядко се отваря и отвътре излитат като ято прибрали се по домовете си птици все по-малко пътници от цял свят, идва и… Тя.

Трябва да е на повече от осемдесет години. С прическа и почти бледорозова коса. С копринена бяла блузка и винена жилетка, изгладени сякаш от някакви неземни ангели на гладенето. Леко накуцва, но походката й изглежда като танц. Носи малка, кокетна чантичка, обувки с квадратни токове и обли муцунки и елегантен бастун с махагонова дръжка. Застава за миг на изхода, вторачва се в хората отпред и когато забелязва Мартин, тръгва към него. Той я разпознава, развълнувано я приближава, подава й букета с розичките и мило я прегръща.

„Запознайте се – обръща се към дамата, – това е една журналистка от България, която искаше да знае кой съм и кого чакам…“

„О, колко мило – отговаря възрастната жена с розова коса и елегантно подава ръката си.  – Аз съм Едит, но можете да ме наричате Еда. Мартин е мой колега, а сега ще видите и останалите.“

Ха… и останалите?!

Историята започва да става още по-интересна, а Мартин и Еда като по уговорка продължават да ми я разказват на порции. Едва изрекла последните си думи обаче, Еда извръща глава към вратата, през която току-що излезе и от нея буквално се изсипва цяла река от хлапета на възраст от пет докъм десет години. Облечени са като за път, с нахлупени като по конец разноцветни шапки на главите, щурави, приповдигнати, по детски шумни. Хвърлят се едно през друго върху Мартин, а той едва се държи на краката си от тази мощна проява на детска любов. Еда се смее, децата шумолят, народът наоколо се е спрял да гледа, а аз все още нищо не разбирам.

„Някога и аз бях едно от тези деца – казва ми Мартин, явно разпознал увеличаващото се учудване в зениците ми. – Всички те не живеят със семействата си по една или друга причина – не са искани, подхвърлени са, родителите им са бедни, безотговорни или мъртви. Еда от години се грижи за тях, като неизменно всяко лято ги води на море и всяка зима – на коледен празник тук. Аз живея в нейната къща без пари, но отговарям за цялостната организация на празника – правим коледна елха, има изненади за всяко дете лично и поименно, идва Санта да ги поздрави, а на сутринта се гледат подаръци, ядат се канелени бисквити и се мързелува, докато всички са по пижами. Правим коледна трапеза на обяд, ходим на кино или театър и прекарваме всички заедно – аз, Еда и други мои колеги и приятели и децата – пет вълшебни дни. Играем, готвим си, разказваме си истории, свирим и пеем, имаме си и общи спомени… точно така, както е в семейството.

Имам дъщеричка на няколко месеца и това ще е първата й Коледа в живота – ще я прекара с мен, майка си, тези деца и останалите… Пък един ден сигурно тя ще продължи да прави това, което аз правя сега. Надявам се, нали по Коледа чудесата са си нормално нещо…“

Глъчката наоколо се засилва, хлапетата влачат в редица малките си куфарчета, Еда ги организира, Мартин насочва всички към буса, който ги чака отвън. Той, Еда и останалите не са организация. Правят всичко това на доброволни начала, като взаимно си помагат всичко да се случи по най-добрия начин. Еда дава апартамента си, Мартин – труда и времето си, останалите от групата – дрехи, храна, забавления, внимание.

Никой не получава пари за това – „правим го, защото само така реално и наистина правим нещо смислено за някого – обяснява Мартин. И то е конкретно, оценимо. Само им виж лицата на децата и ти стига да повярваш в чудеса!“

Чудеса ли каза…? Да, коледните чудеса. Разбира се, че вярвам в тях, Мартин, особено когато виждам как хора като вас ги случват.

И сега след два дни, в моята домашна и уютна коледна нощ, с децата, елхата, кучето, менюто, подаръците и спомените, някъде там, между нас, винаги ще има място за този спомен от едно международно летище, където Мартин, Еда и останалите са Коледа за децата, които е било определено да си я нямат. Благословена съм с тази коледна история, която избра да се случи точно на мен. Разказвам ви я, за да се случи и на вас. Защото чудото, също както любовта и щастието, е заразно.

Весела Коледа, пораснали деца! Чудесата са около нас, просто трябва да ги забелязваме. Или да питаме за тях правилните хора.