Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Малко от музикантите в България са щастливи

Лора Чекоратова, организатор на фестивала за камерна музика в Ковачевица, за неотъпканите пътеки на българската музикална сцена

Лора Чекоратова на масата в кръчмата в центъра на Ковачевица, където приживе обичал да сяда писателят Георги Данаилов. Снимка: Личен архив - Малко от музикантите в България са щастливи

Лора Чекоратова на масата в кръчмата в центъра на Ковачевица, където приживе обичал да сяда писателят Георги Данаилов. Снимка: Личен архив

– Как ви се стори публиката в Ковачевица?

– Усетих у зрителите жажда за музика. А когато свирихме Месиен, публиката замръзна и дори забрави да ръкопляска между частите – това беше единственото произведение, което те слушаха безмълвно отначало докрай. И когато стигнахме до частта, която е соло за чело, в салона беше като религиозно изживяване.

Изпълнителите на „Квартет за края на времето“ от Оливие Месиен, отляво надясно: Георги Вълчев (цигулка), Лора Чекоратова (пиано), Христо Танев (виолончело) и Вангел Тангъров (кларинет). Снимка: Иван Николов

Тенденцията не само тук, но и по света, е публиката да не се чувства отделена от това, което се случва на сцената. Затова по-малките камерни концерти я правят по-близка. Музикантите са на сцената, има дистанция между тях и зрителите, но идеята е т.нар. четвърта стена да се преодолее, да се усети, че това е музика, писана от приятели за приятели – и ние свирим точно с мисълта, че създаваме кръг от близки хора, в който всеки по някакъв начин участва в това, което се случва.

– След Ковачевица какво следва за вас като музикант?

– Заминаваме със съпруга ми за Масачузетс, където имаме концерт. После отиваме на стогодишен фестивал в Мейн, където ще прекараме една седмица и в края на август се връщаме в Ню Йорк, за да се готвим за новия сезон.

– Успяхте ли да преодолеете голямата самота, в която живее човек в Америка?

– В Ню Йорк хората работят много, но все пак намираме време да се виждаме с приятели. Там темповете са много забързани, почти невъзможно е да се видиш с някого спонтанно за кафе. Но има хубава среда, аз контактувам с много от българите там, не само с музиканти, а от всички среди. Така се сближихме и с Георги Господинов, когато беше в Ню Йорк. Ходихме, когато той имаше четения, децата ни се сприятелиха. С българи празнуваме заедно празниците и се събираме всеки път на Гергьовден, примерно.

В Ню Йорк живеем от една страна като българи, от друга като международни личности, защото всеки работи в различни кръгове. Има много смесени семейства, но покрай музикалните събития, които правя там, имах щастието да се запозная с много наши сънародници.

– Познавате ли се с Кристо?

– Не, с Кристо не се познаваме, за разлика от племенника му Владо Явашев. Когато Кристо откри инсталацията „Портите“ в Сентрал парк, това беше голяма гордост за нас. Тогава го видяхме – бяха двамата със съпругата му Жан-Клод. Не го спряхме – аз имам респект към такива личности. Виждала съм и други знаменитости в Ню Йорк, но не ги притеснявам, защото ако всеки тръгне да им се хвърля… Веднъж видях Пол Маккартни на улицата и умрях от вълнение! По улиците на града там срещаш много такива личности и нюйоркчани имат навика да ги оставят в собственото им пространство, не ги тормозят.

– Как мислите – къде личността има по-голяма свобода: в Америка или в България?

– Мисля, че зависи от човека. В Америка има много правила и всички ги спазват. Това са чисто формални неща – примерно, ако отидеш след концерт в бар, не може да заведеш детето си, забранено е. В това отношение тук като че ли има повече свобода, защото може да си водиш децата навсякъде и хората прескачат доста бариери. Впечатли ме какво каза Георги [Господинов] за Америка – голяма част от хората, които живеят в Ню Йорк, са избягали – или буквално от някакви репресивни режими, или от нещо друго. Ти отиваш там търсейки свобода, за да можеш да бъдеш това, което искаш.

– Вие със съпруга Ви не бихте ли могли да бъдете това, което искате, и в София, в България – да се осъществите пълноценно като артисти?

– Голяма част от музикантите напуснаха България, търсейки възможности за реализация. Връщаме се в родината от време на време, но като знам колко са тежки тук условията за музикантите, не мисля, че бих останала за постоянно. Бих се върнала, за да правя нещо като този фестивал, където имах пълен контрол над това, което се случва. Но смятам, че доста от моите колеги музиканти в България не са щастливи.

– Както стана ясно покрай протеста на музикантите от БНР, дори на най-високо държавно ниво те не получават подкрепа.

– Има подкрепа, но тя не е адекватна. В Америка държавата не субсидира изкуството, има някакъв минимален бюджет. Но там има разработен добър закон за меценатството, който дава на институциите възможността сами да се издържат. Филхармонии, опери се издържат изцяло, благодарение на този закон за меценатството. Докато в България хем нямаш държавна подкрепа, хем няма и меценатство. Тук също има благотворителност, но с цел реклама на някой корпоративен спонсор.

– Значи да бъдеш музикант в България е тежко занимание?

– Навсякъде по света е тежко занимание. Първо, работиш много – от много ранна възраст, и навсякъде конкуренцията е голяма, а възможностите не са огромни… Аз лично, ако се върна тук, не смятам, че ще мога да се издържам само с музика, ще трябва да правя и други неща. Затова огромна част от най-талантливите музиканти не са в България и това е истина, трябва да си го кажем в очите.

– Какъв пример от другаде би бил подходящ за финансиране на нашите сценични изкуства?

– Трябва да се реши какъв да бъде принципът на финансиране. В Дания например, изкуството е изцяло спонсорирано от държавата, но там данъците са много високи. Тук трябва да се помисли дали да не бъдат вдигнат данъците на най-богатата част от обществото, защото в България има много богати хора и те плащат  колкото хората със средни и ниски доходи, което е нечестно. Цялата данъчна система е измислена, за да има икономическо развитие в държавата, но трябва да се помисли и за обществото, за социалните му аспекти, за възрастните хора, за културата. Другият начин пак е свързан с данъци: в Америка всеки човек може да направи дарение, което 100% да му опрости данъка. Вместо да го даваш на държавата, отива за култура или нещо друго. Има лимит колко можеш да дариш, в зависимост от дохода. Аз примерно давам дарение на благотворителни организации, болници – след това с документите, че съм извършила това дарение, съм облекчена от данъка, който плащам на държавата.

Снимка: Иван Николов

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах