Човеколюбие. Думата, която Българската православна църква много обича да използва. Особено сега, когато по стечение на обстоятелствата и общия ни враг всички сме повече човеци, отколкото онези други неща, които бяхме преди заразата. Хванах се за нея в контекста на така и неосъществилата се комуникация между държавата и официалния български клир по повод битката с вируса. Неосъществила се, защото освен размятания на любезни щабно-правителствени препоръки и духовни отговори с патетична религиозна словесност, реално ни държава, ни министър-председател, ни военен лекар генерал, ни дори медицинската общност успяха да накарат Светия Синод да преосмисли как в тази ситуация да редуцира обичайното стълпотворение на хора по службите около предстоящия Великден. Както се казва, нямаме чуваемост!
То и виждаемост нямаме. Защото и след като отговорниците по преодоляване на кризата с COVID-19 отидоха на крака при църковния клир, накрая се оказа, че все едно не са се виждали. Едните обявяват, че службите ще са изцяло извън храмовете, другите отвътре излизат с уточнения, от които става ясно, че няма да е точно така.
Службите наистина ще са на открито (лично дълбоко се съмнявам, че това ще се спази навсякъде, особено ако и времето се окаже неподходящо), но миряните няма да бъдат ограничавани да ги посещават. На практика това означава точно онова, което и вие си представяте – сума хора, събрани около храмовете, които ги обикалят ритуално по три пъти, борят се да си вземат огънче за вкъщи и в полунощ ядат заедно варени яйца и козунаци.
Разбира се, няма нищо лошо, напротив – ако това е начин да се изповядва принадлежност и обич към вярата, нека хората да правят каквото им е необходимо, за да се чувстват спокойно. Но не и сега. Не и когато сме се затворили в домовете си, за да се спасим един друг, за да оцелеем. Не и когато стоим на по метър разстояние един от друг и се гледаме подозрително над маските, ако някой се изкашля. Не и когато сме напълно наясно, че най-голямата сила на този вирус е мощното му и бързо заразяване.
Да събереш тълпи народ на едно място в този момент е безотговорност. Да го направиш под ореола на вярата, е престъпление. Човешко и духовно предателство. Да оставиш целокупното паство да посреща заедно, един до друг в църковните дворове, възкресението на Спасителя в този момент е като да сложиш на покрива на всеки храм по един снайперист и да го оставиш да си стреля напосоки в тълпата. Пък колкото убие – „Божа работа“!
Не, уважаеми духовници, не е Божа работа, Ваша е. Бог и вярата се носят в сърцето, ритуалите по изповядването на това съкровено чувство обаче се режисират от Вас. И Вие сте тези, които точно в този момент можехте да успокоите дълбоко уповаващите се на Бога, че той няма да им се разгневи и няма да се усъмни в искреността им, ако този Великден не дойдат в църковния двор. Ако този път посрещнат вестта за Възкресението в домовете си, където може и да не е най-подходящото за смирение и молитва място, но в момента е най-безопасното. Те не просто биха ви послушали и биха си останали вкъщи, макар и сами. Убедеността им във Вашата грижа за тях, в желанието Ви да направите всичко възможно да опазите живота и здравето им, щяха да ви доближат до сърцата им много повече, отколкото можете да си представите. И щяха да Ви върнат голяма част от вярващите, които разочаровахте през годините с надменност, студенина и далеч не свято обществено присъствие.
Днес човекът е дете – покрил се е под одеялото си и се страхува в тъмното. В този страх той има нужда не само от надежда, но и от водачи, които да взимат тежки решения вместо него, които като родители да се заемат с осигуряване на безопасността му. Нали нито една майка няма да остави детето си да се удави, защото то много обича водата, но не може да плува?! Успокойте това дете, като му обясните, че най-важното за вярата е да има сърца, в които тя да живее и да пребъдва. Затова и когато всички сме под смъртна заплаха от невидим, но силен враг, най-важното за онзи милостив и човеколюбив бог, на който се уповаваме, е да ни съхрани.
Защо тогава така мениджърски „делегирате“ правата за това толкова трудно решение на тези объркани деца, на миряните си? Защо за толкова други важни обществени неща директно им казвате какво да мислят и правят, а за външната изява на един дълбоко интимен, духовен празник, какъвто е Великден, не спирате масовото събиране на хората, като широко отваряте вратите на църковните си дворове за тях? Коя е тази вяра и коя е религията, с която се е облякла, дето мълчаливо ще остави изповядващите я да се подложат на напълно ненужен, но сериозен риск за живота си?
Между 17 и 24 февруари 2020 г. в град Мюлуз във Франция се провежда мащабен евангелистки форум. В него участват над 2000 вярващи от различни страни, има и над 300 деца. Той се случва, въпреки препоръката на френското правителство по онова време да се избягват масови обществени събития, тъй като епидемията вече е започнала и държавата е в първа (от общо три) степен на тревога. Провеждащият се по същото време ежегоден агрикултурен събор – събитие, което задължително се посещава от държавния глава на Франция – приключва спешно по-рано именно заради наближаващата вирусна инфекция. Евангелисткият сбор в Мюлуз обаче се провежда с пълна сила. И с познатото ни вече и от нашето духовенство убедено упорство, че на такива духовни сборища домакин е Господ, затова той няма да допусне никой да си тръгне заразен…
Днес Мюлуз е едно от най-големите огнища на COVID-19 във Франция. Вирусът, коронясал голяма част от евангелистите на точно този форум, се разнася скорострелно и по други страни. Отворил си е включително и врата към България, защото се оказва, че и ние сме имали делегат, пренесъл заразата сред семейството си в родината, сред приятелите си, сред сънародниците си. Така е станало и с още много от напълно убедените миряни, че на събитие, посветено на Господ, вирусите се самоблокират от религиозен респект. Впоследствие пасторът Тибо Жейер, отговорен за това масово заразяване на евангелисткия събор, се разкая и се извини публично. Само че в момента с последствията от неговата безразсъдност се борят отчаяни лекари и пациенти на ръба между живота и смъртта.
Два квартала в Йерусалим – „Бет Шемеш“ и „Бнеи Брак“ – известни с това, че са населени от ортодоксални евреи, днес са плашещо по размерите си епидемиологично средище. Животът там тече в предишния ритъм, нищо, свързано с религиозната обредност не е променено. На изпратените от държавата военни, които да следят поне да не се струпва много народ на едно място и да се спазва дистанция от метър и половина между хората, публично им подвикват: „Нацисти!“. Фанатизмът не се съобразява със светски правила, пък били те и медицински, така че в тези квартали никакви мерки няма да бъдат прилагани и по време на предстоящите служби. Според равин Йошуа Пфефер „най-добрият начин да се служи на бога не е индивидуалният, а този в колектив“, затова и вирусът щял да се спре пред масите. Според този, а и други известни израелски духовници фанатици, Месията щял да дойде именно ей тия дни, по време на празниците, така че какво значение можело да има тук някаква си здравна изолация. Не искам да си представя последствията! Т.е. напълно си ги представям, точно затова предпочитам да затворя очи и да дишам дълбоко.
Започнах този текст с думата човеколюбие. Покрай търсене на смисъла ѝ в ортодоксалната християнска доктрина, реших да чета за нея от извора – например в сайта на Българската православна църква. Менюто му е добре и ясно подредено – тръгнах от „Начало“, след това влязох в рубриката „Вяра и живот“, оттам в „Православна нравственост“, после в „Християнската любов”. Оттам се отварят още опции – любов към семейството, любов към приятелите, любов към колегите, любов към непознатите, любов към враговете… Любовта към семейството е ясна и тя не е това, което ме притеснява по повод предстоящите религиозни събори покрай Великден, където заедно ще се окажат миряни, които нямат непременно фамилни връзки помежду си. Само че по ирония на съдбата ли, по силата на божествената промисъл ли, или пък като знак от универсалния разум, подменютата, където се разглежда човеколюбието между непознати, колеги и врагове, информация не е налична. Точно тези видове любов в момента „се обработват“, както пише на страниците…
Предпочитам да не разсъждавам много върху този факт. Просто го приемам не само като липса на установено отношение от страна на духовенството към миряните – приемам го като зловеща ирония. Ирония, която е най-силната метафора за безотговорното отношение на Българската православна църква към вярващите. За поредната необяснима неотстъпчивост във външната изява на вярата на една уж духовна институция, отдавна откъснала се от реалния живот и нужди на своето паство. За инатливия ни клир, който изпитва някаква наслада от това да „крепи“ вярата чрез обредност, вместо чрез духовна грижа и реални действия в опасното време, в което живеем.
Призовават ни да се смирим. Но те не смириха гордостта си нито пред примера на Папата, който служи на празен площад сам, но успокои душите на католиците, че могат да бъдат верни богу и докато са си у дома. Не се смириха и от хвалбата на премиера, който определи духовното ръководство като на хора с „огромна интелигентна енергия“ и публично обяви, че каквото и да реши Щабът, ако то е в ущърб на църквата, той нямало да го одобри. Някои свещеници по места дори толкова не се смириха, че си позволиха да обясняват на хората, че храмът е сигурно място, където никаква зараза не може да ги пипне…
Една колежка сподели, че свещеник от един сравнително голям български град окачил на вратата на подопечния си храм табелка с надпис „Зона, свободна от COVID-19“. Как мислите, дали този духовен пастир наистина се грижи за хората си? И дали самият той се е смирил?
Та да се смирим ни призовават. Съгласна съм – и без някой да ни го даде като божествена заръка, се смиряваме сами в това време на живот и смърт. Смиряваме гордостта си, честолюбието, завистта, стремежа за власт може би, омразата, нехайството, липсата на съчувствие към другите. Нека се смирим – имаме нужда! Това, от което нямаме нужда обаче, е да се снишаваме! Затова с цялото ми уважение към вярата и с цялото ми недоверие към Светия Синод, лично го обвинявам в липса на грижа за хората. Като човек аз не бих могла да живея с подобно обвинение. Силно се надявам и те като духовни водачи да не могат.
Нека празнуваме Великден у дома. Сигурна съм, че Бог ще е там – възкръснал до всеки един от нас.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение