„Мълния светна в душата на Априлов“

Точно преди 100 години на този ден в България се въвежда задължително и безплатно образование до 7 клас. Вероятно през 1921 г. не са избрали случайно 21 юли за старта на това несъмнено историческо решение. На 21 юли 1789 г. е роден човекът, положил основите на светското образование в България – Васил Априлов.

За да отбележим годишнината от рождението му, ви предлагаме част от студията на академик Михаил Арнаудов, посветена на големия български възрожденец.

(…)

Васил Априлов се е родил в Габрово на 21 юли 1789 г. Баща му Евстатий бил от стар влиятелен род, който давал много хаджии (поклонници на Божи гроб) и кметове на селото. Двама негови синове, по-стари братя на Васил, били отишли в Москва и там въртели добра търговия. В 1799 г. Евстатий умира, и ония двама братя дошли да уредят бащиното наследство. По-старият брат, Христофор, взема със себе си малолетния Васил, който до тогава се учел в Габрово, и го отвежда в Москва. Тук той го настанява в едно гръцко семейство, за да изучи добре гръцки език, тъй необходим за търгуване с Цариград; и навярно тук се вкоренява още повече елиноманията, която е започнала дома. Между това брат му Христофор е бил принуден да пътува до Букурещ и по други места и, за да не страда възпитанието и образованието на малкия Васил, изпраща го в Брашов (Кронщад), да следва в гимназията. Васил завършва тая гимназия, усвоявайки добре немски и латински език и обиквайки между класическите писатели особено Корнелий Непот и Плутарх. След петгодишно престояване в Брашов, в 1807 г. той заминава по настояването на брат си за Виена, да учи в университета медицина. Редом с това той взема уроци по френски и италиански език. Но, било че търговията на братята му тръгва назад, било че сам той не изпитва удоволствие от занятията си в медицинския факултет (според „врождената си нервичност“ не можал да остане равнодушен при разните анатомически операции, по свидетелството на биографа му Св. Миларов), през 1809 г. Васил напуска австрийската столица и се прибира в Русия. Между това българските търговски къщи в Москва, пет на брой, фалирали поради конкуренцията, която им правило новооткритото одеско пристанище. Средният брат Никифор пренесъл работата си в Цариград, гдето се оженил за една богата гъркиня от рода на търговеца Маразли, а Васил отива през 1811 г. в Одеса, гдето постъпва в кантората на Теодориди, брат на госпожа Маразли. По-късно в Одеса идва и сам Никифор и тук отворил с брат си Васил самостоятелна кантора, търгувайки с водка (руска ракия), а после и с рафинирана холандска захар. Работата им потръгва дотолкова добре, щото към 1828 г. Васил може, при ликвидация на предприятието, да се оттегли от всяка търговия и да заживее като рентиер, влагайки капитала си в банката. От младини с нежна организация и слабо здраве, Васил чувствува навярно пристъпа на болестта, която ще го заведе рано в гроба – туберкулозата, затова решава да живее най-спокойно и редовно, без тревоги и усилия, предавайки се на кабинетни занятия с любимите си писатели и на филантропия. Защото през тези години той е убеден гръкоман, отрекъл е всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на пробудена Елада. Виден член на одеската гръцка колония, той взема присърце успехите на „великата идея“ и подпомага дейно, морално и материално, на Заверата от 1821 г., като улеснява изпращането на доброволци от Одеса за Гърция. Сам Априлов пише в „Денница“: „В 1821 г., когато трябваше да се даде помощ на гърците, които искаха да заминат за отечеството си, аз им отстъпих големия магазин при моята ракиена фабрика… и им дадох възможното пособие. Малко това, аз пожертвувах на тогавашните ефори и налична сума, която с много надхвърляше състоянието ми…“ Въобще той е бил в течение на 30 години щедър ревнител на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения. Но идва часът за съдбовния вътрешен преврат. Достигнал 42 години, зрял умствено и наглед установен в своите национални симпатии, той бива поразен от историческите разкрития на Венелин – и дремещото българско съзнание избухва стихийно в душата му, за да го превърне като гражданин и патриот и даде нова насока на усилията му. От сега нататък и до края на живота си той ще бъде най-яркият и авторитетен апостол на българската идея, най-ревностният проповедник на българското образование и най-енергичният ратник за културното обособяване на българския народ. Венец на усилията му образува отварянето и закрепването на габровското училище, което става истински разсадник на просвета, гражданско възпитание и книжовна дейност между българите от 1835 г. нататък.

(…)

Прелом у Априлов: отърсване от елиноманията. – Към края на 1830 г. Априлов напуска настоятелството (ефорията) на гръцкото училище в Одеса, поради остра свада с някои негови членове, и заминава за Цариград, от чийто по-умерен климат той очаква някакво подобрение в болестта си. В турската столица той се убеждава, че са преминали вече окончателно времената на кърджалиите и яничарите и че в правителствените кръгове вее дух на реформи, благоприятен за насаждане на просвета между християните. Сам той изповядва, че още тук, през 1831 г. у него възникнало желание „да се учреди правилно училище, по примерът на европейските“, в родното му село, но че това не било по силите на едно частно лице и потребно било да се подири сътрудничеството на други, достъпни за добрата идея люде. Очевидно, прекъсването на връзките с фанатичните гърци и благоприятното впечатление от новия ред в Турция подсказват на склонния към хуманна дейност търговец да последва за рода си примера на прочутите гръцки меценати Каплановци и Зосимовци, които чрез щедрата си лепта тласват тъй силно напред новогръцкото учебно дело Завърнал се в Одеса, той преживява най-напред кризата на своето национално свестяване. Касае се, навярно, не за внезапно превръщане, а само за окончателно спомняне от гръцкия сън, започнало по-рано. Защото ако още в Цариград, преди да чуе за Венелин, той се носи с мисълта за училище в Габрово, няма съмнение поводът отвън ще дойде после само като решителен подтик към новата насока на патриотическо самочувствие. Факт е, за всеки случай, че едва на 20 юни 1832 г. мисълта за основаване на Габровското училище взема по-реален облик, – когато именно той приканва приятеля си Николай Ст. Палаузов, също габровец и търговец в Одеса, да вземе участие в учредяването на това заведение. Година и няколко месеца по-рано Априлов попада на Венелиновата книга от 1829 г. и тя довършва самоопределението му като българин, застрашен от примките на елинизма. „Справедливостта изисква да кажа, бележи Априлов в своята „Денница“, че след завръщането си от Цариград, в началото на 1831 г., случайно намерих първия том от съчинението на покойния Ю. И. Венелин „Болгаре…“. Смелостта, с която той се въоръжаваше против ареопага на учените, ме порази… По такъв начин първият том на Венелин, който пробуди общ ентусиазъм у славяните, поощри и мене пръв към занятия“. Как Априлов попада на книгата – дали като чете отзив за нея или като му я донася за мнение някой друг българин, който не е разбирал значението ѝ (Венгеров посочва за такъв някой си Георги Стойков, малообразован човек, който се обърнал към Н. Палаузов, а тоя го отправил към вещия по тия въпроси Априлов), това остава неизвестно. Тъй или иначе Априлов вижда странната за него книга – и я поглъща жадно. И у него заговаря живо желание да издири местопребиванието на тоя възкресител на българите, да се запознае макар и писмено с него, да му благодари и да окрили своя дух и духа на всички българи чрез тия неочаквани внушения. Дълго време, продължава Априлов, аз търсих автора в Петербург и в Москва, за да го моля да продължи своите изследвания, тъй като неговите положения (мисли) бяха тържество за всички българи. Те виждаха у него гения, който можеше да ги извлече из неизвестност, да ги запознае с братята им, русите, и да ги постави наравно с просветените народи…“ Култът за Венелин се споделя и от другите сънародници; и когато те чули, че Априлов е узнал нещо по-определено за тайнствения българофил, всички се „нахвърляли да го разпитват с възторг за него“. Колебанието у Априлов е отстранено: той може да се обяви без стеснение против ония, на които доскоро е принадлежал с душа и средства. Същото, разбира се, настъпва и у мнозина други, напр. Кипиловски, който от Букурещ се обръща в 1831 г. към Московския книжар Ширяев да му съобщи, че прочел шест пъти под ред книгата на Венелин; да му поиска още няколко екземпляра от нея и да го запита, где живее авторът, за да му отправят българите „благодарствено послание“ като към „възобновител на българското съществуване.“

Вярно е, че историята на Паисий бе подготвила отчасти духовете за едно национално възраждане; но вярно е тъй също, че тази история, дело на един непознат, съвършено забравен домашен писател, не можеше да се равни по въздействие с книгата на един авторитетен руски историк, който имаше и далеко по-силни доводи в полза на своите теории. Ако историята на Паисий, пръскана само в ръкописи, има повече значение на симптом за неугасналото племенно съзнание и на вътрешен порив за национално въздигане, трудът на карпаторусина, печатан в Москва, се явява в ореола на сериозната наука и като зов от великата славянска земя, към която бяха обърнати очите на цял български народ.

Откриване на Габровското училище. – След преврата в душата на Априлов, постепенно всички негови мисли и чувства се насочват към спасителната идея за откриване училище в родното му село. Сам добре образован и запознат с школното дело на освободените балкански държави, Румъния, Сърбия и Гърция, Априлов смета повдигането на грамотността като най-важно предусловие за националното, културното и стопанското съвземане на сънародниците си, подвъргнати на тежко духовно и политическо робство. От старите черковни и частни килии той не очаква нищо, поради рутината на обучението в тях. А за съвременни знания липсват и школи, и учители. Измъчван от това съзнание и при една обзела го всецяло ревност да служи на отечеството си, той се обръща най-напред за помощ към неразделния си после другар Николай Ст. Палаузов. Дали това става при обстановката, за която разказва Св. Миларов, биограф на Априлов, ние не знаем точно. Съобщава ни се, именно, че като бил един пролетен ден на 1832 г. в бакалницата на Палаузов, Априлов видял там един новодошъл от Габрово сестрин син на приятеля си, 12-годишният Васил Рашеев, и го запитал дали знае да чете. И малкият българин обадил каквото знаял – за аз-буки-то в килията и за дългата тояга на даскал Калинче, от която бил избягал… „Мълния светна в душата на Априлов, пише Миларов, и той, като се обърна към Палаузов, предложи му да жертвуват и двамата годишно по 2000 гроша помощ на родното им училище, за преустройството му от черковно в гражданско според взаимноучителната метода.“ Истината изглежда да не се покрива с тоя анекдот: сигурно идеята зрее дълго в главата на Априлов, още от началото на 1831 г., и само след обстойно обсъждане, както може да се предполага при един такъв методичен ум и улегнал характер, какъвто е Априлов, тоя се решава да мине към дело, поверявайки плана си първен на един изпитан другар.

Както и да било, Палаузов, честен и добър българин, макар и обременен с голямо семейство, скланя да внася като Априлов по 2000 гроша годишно за издръжката на габровското училище. Очевидно и у него гори истинска обич към род и родина, макар да не се радва на по високо образование: защото напуснал рано Габрово, той забягнал в Добруджа, станал после чобанин при влашки чокой в Бесарабия и слуга при един бакалин грък в Одеса, за да спечели постепенно скромен капитал и да отвори собствена „маза“. Насърчен от успеха си, Априлов се обръща и към габровците търговци в Букурещ, братя Мустакови, Бакалооглу, и др., и те също тъй се отзовават съчувствено. Най-главна отзивчивост показват обаче някои граждани на Габрово. „Еще с по-голям въсторг, пише Априлов, ся прiе нашето предложенiе в само Габрово; всичките жители, а особенно кметовете или чорбаджиiте изявихя готовност да земят участие в нашата работя.“ Априлов не скрива обаче в „Денница“, че някои заможни габровци не били отначало склонни да жертвуват и едва откак се уверили в успеха на школата, помогнали с нещо, „пазейки се обаче всякога да бъркат в кесиите си. Те и до сега се ръководят по това правило“, бележи с ирония одеският меценат.

В течение на 1832 г. се открива подписка за помощи в Габрово и се трупа материал за изграждане на ново училище, а на 23 март 1833 г. се полагат основите на сградата, в присъствието на търновския митрополит Иларион. На 16 август 1833 г. Априлов и Палаузов се обръщат писмено към габровската община с предложение да се изберат трима епитропи на училището, „честни и прокопсани хора“, които да поемат грижите по управлението му; те им съобщават още за твърдото си намерение да внасят „догде са живи“ обещаната годишна сума, както и за мнението си „да почне сколiото Славянски, Болгарски язик по начина-тъ на Ланкастер… Алилодидактики називаемiи, по него яко скоро учет децата“. На матерния си език ще учат тия деца предметите граматика, свещено писание, история, аритметика; „и като видим какво отива, и доходатъ на сколiото чи артисва, тогази прибавями и по-высоко ученiе“. Голяма е грижата им за ръководител на образованието, за учител, който да приложи новата учебна метода. Понеже надали щяло да се намери такъв готов, те предлагат да се изпрати някой даскал „да иди в Букорещ, да научи там в сколiото Влашко редатъ на Алилодидактики… и после да ся варни да уреди сколiо-то на Българският язик“.

На братя Мустакови те изпращат руски книги, които да се преведат на български (Българска история, Славянска граматика, География, Катехизис, Свещена история, устав за училищата, брошура за наредбата. взаимноучителни таблици, буквар), и ги подканят да издирят в България един благонадежден даскал за изпращане на специализация в Букурещ. Братя Мустакови се отнасят до познатия търновски митрополит Иларион, който, макар и враг на българщината, не прави спънки за отварянето на Габровското училище (понеже смята, че ще може да се уведе там и гръцко обучение). Иларион им препоръчва Неофит Рилски. Опитният този педагог бива наистина изпратен в румънската столица, в началото на 1834 г., и тук той приготвя или превежда в течение на девет месеца някои от ония пособия, на първо място граматиката си, изучавайки и новата метода за преподаване. Завърнал се в Габрово, доизкараното вече училище бива тържествено открито на 2 януари 1835 г. Там се стичат млади българчета от всички страни, за да се пръснат после като учители навред и да повдигнат равнището на българското образование. Така се изпълва и заветната мисъл на Априлов, чужд на всеки тесногръд локален патриотизъм: „Свакой българин принадлежи на сичката България, не особено на едно село или град.“ Това ще признава и историкът на габровското училище П. Р. Славейков, пишейки че училището не само послужило като образец за въздигането на подобни училища по цяла България, но дало и на повечето от тях и учители и учебни книги – в което се състояла и „главната и неоценимата заслуга на неговите първи учредители и попечители“.