Мама те търси

Не ми вдига телефона от дванайсет часа. Упорито звъня, пращам съобщения едно след друго, внимателно премервам всяка дума от него, за да звучи хем приятелски и ненападателно, хем твърдо и аха-аха да се разсърдя. Използвам всичките си възможни канали за комуникация – вайбър, есемес, уотс ъп…

Дъщеря ми не отговаря.

Живее там в своя момичешки тийнейджърски свят и представа си няма какви филмови сюжети се пишат сами в развинтената ми фантазия. Каква точна фраза само – „развинтена фантазия“. Сякаш принципно въображението е нещо добре сглобено, смазано и здраво завинтено с всичките му там гайки и болтове, за да работи като часовников механизъм. И когато сглобките му започнат да се разхлабват, то – иначе добре структурирано, започва да излиза от контрол и леко да откача.

Не знам за фантазията ми, но аз самата, застанала безпомощно пред телефона и набираща през пет минути телефонния номер на дъщеря си, се чувствам развинтена. В главата ми образите от папката „Какво може да се е случило с децата ми“ започват да стават все по-плашещи, а когато за секунди изляза от надигащия се в душата ми страх, светкавично се опитвам да замета мислите си и да ги пренаредя в една по-оптимистична версия. Те нахално се връщат една след друга като хлебарки и се нареждат пред всичките ми логични разсъждения, за да ме уплашат наново и да ме гледат укорително.

И ето така, в точно тази поредна моя малка битка със себе си, майката у мен и дъщерята, която и аз някому съм била, се родиха следващите няколко неща, които много искам дъщеря ми да знае. Не знам колко са и не съм ги броила, защото не искам да са мамини съвети от типа „Десет неща, които…“. Не са подредени по логика, защото нищо не идва логично в главата на една майка, когато детето й не й вдига телефона. Нямат претенция за изчерпателност, нито пък са кой знае каква житейска мъдрост, защото животът непрекъснато ни учи, че нищо не е последно, нищо не е задължително и нищо не се повтаря. Това са само съветите на една майка, която вече от дванайсет часа не може да се свърже с дъщеря си и това…, ами това просто е напът да я побърка.

Вдигай си телефона, когато ти звъня

Ще си голяма, ще имаш много работа, ще си на най-прекрасното място на света, може би с най-съвършения мъж до теб, и сигурно тогава аз ще ти звънна. Няма да знам точно къде си и колко неудобно може да е да ми вдигнеш. Но ти ми вдигни. Трябва просто да ти чуя гласа, нищо повече. Кажи ми: „Мамо, ще ти звънна след малко“, но не ме оставяй да вися от другата страна на линията и да фантазирам лошо. Не за друго – сигурна съм, че много ме обичаш, но аз все пак съм мама – даденост съм, винаги съм някъде наоколо, достижима.

Това обаче няма винаги да е така, казвам ти го като дъщеря на своята майка. Защото и аз дълго не й вдигах. И аз правех досадена физиономия, когато името й ми се изписваше на екрана на мобилния, защото – да, и тя ми звънеше точно тогава, когато най не можех да говоря. Те, майките, без да искат, винаги така звънят. Но не знам какво не бих дала сега, за да видя mama изписано на екрана на телефона си. Не знам какво не бих дала да вдигна и да чуя разръфания й пушачески глас с онова (сега разбирам) толкова премерено и малко весело, но леко укорително, едва-едва обидено: „Какво правиш, бе, майче?“. Как ми се иска да получа едно от нейните супер объркани и пълни с грешки съобщения (така и няма време майка ми да усвои тая работа с пращането на есемеси), от които да разбирам, че ми е направила палачинки и ме пита аз ли ще мина да си ги взема, или тя да дойде да ми ги донесе…

Та, вдигай го тоя телефон на майка си, когато ти звъни, моля ти се.

Каквото е писано, това ще стане

Никога не се оставяй да го повярваш! Това го казват хора, които са стигнали до края на отчаянието си и не са успели да се преборят нито с него, нито с естествената си човешка примиримост и страх. Да, наистина става това, което е написано, но ти си тази, която го пише! Поживявам от вече немалко години на тая земя и въпреки че далеч не съм се научила да разбирам стратегиите и механизмите на всичко, знам със сигурност, че съдбата е развинтена като оная моя фантазия от началото. Обаче ти си тази, която задължително трябва затегне гайките или да пренареди цялото съоръжение така, че да работи за теб. И никой не ти обеща, че ще е лесно, нали? И на мен никой не ми обеща.

Да би мирно седяло, не би чудо видяло

Тази българска поговорка е нещо като песничката „Зайченцето бяло“ във възпитанието на децата – задължително се рецитира пред хлапетата, когато са си ожулили колената и неутешимо реват от болка. Никога не съм ти я казвала! Защото не вярвам в нея, както не вярвам в добрите последици от послушанието. Мирна не стой – възставай срещу всяка неправда, която усетиш и не се страхувай да заставаш срещу авторитети. Ще ти е уплашено понякога, разбира се. Ще ти е самотно и ще ти е безнадеждно. Нормално е да се страхуваш, не е нормално да оставиш страхът да те надвие.

Прави неща, греши, поправяй, връщай се крачки назад, посядай за малко, поревавай си, самосъжалявай се мъничко, погалвай се по косата, ако аз или някоя готина приятелка не са наблизо да го направят, и ставай. Отупай си коленете, вдишай дълбоко и прави първата крачка. Знам, че можеш – нали пред мен проходи!

Хората не се променят

Напротив, променят се. Стига да искат или да го допуснат. Тънкостта е просто в това да разбереш, че не винаги ТИ можеш да промениш някого. И че, ако си с някого, защото искаш да го промениш, това едва ли ще те направи щастлива. Изпитвала съм и изпитвам постоянно любов, но колкото повече я срещам и изживявам, толкова по-малко знам за нея. Не мога да ти дам нито един съвет относно любовта, защото тя наистина е сляпа, наистина е всеможеща и наистина е лудост. Но тя преди всичко е споделяне. Пък промяната като мисия в любовта е по-скоро вид насилие, което някак не предполага уютната обмяна на споделянето. Затова не се дразни, ако искаш някого да промениш, а то не става или пък в един момент волята ти да го направиш се приеме като агресия. Когато нещо не можеш да промениш, но и не можеш да понесеш, просто го напусни. Няма много време за губене в живота, в любовта пък още по-малко.

Всички мъже са еднакви

Не ми се иска никога да изречеш тези думи. Защото тогава за мен ще е ясно, че още не си срещнала онзи, само твоя мъж. Чувала съм това изречение от устите на наранявани, изоставяни, обиждани, пренебрегвани, унижавани, неоценени, съсипани жени. И аз съм била такава. И съм казвала, че всички мъже са еднакви след поредния душевен водовъртеж, от който съм излизала мокра от сълзи и обида. Казвала съм го, но никога не съм го вярвала. Повярвай ми, на земята няма нито един човек, който да е като друг. Затова не прожектирай очакванията си върху всеки нов мъж, който влиза в живота ти в образа на любовта и се остави да го откриваш.

Сега, когато си още толкова малка, ще играеш игри, ще пробваш свои методи, за да го опознаваш, разбираш, контролираш, изследваш, но и това ще мине. Ще мине в мига, в който разбереш, че заедността е нещо извън матрица, защото всяка заедност е различна. Пък тя е такава, защото хората не са еднакви. Мъжете и жените, заедно и поотделно, са хората. Не очаквай от тях нищо – само така ще се научиш да прощаваш маловажното и да възставаш срещу непоносимото. Това няма нищо общо нито с мъжката, нито с женската природа.

Докато ти пиша всичко това, продължавам да ти звъня, а ти продължаваш да не ми отговаряш. За да си размета малко черните мисли, а и в името на смисления размер на този текст, ще си разсея главата някъде на чист въздух. Затова набързо, даже малко конспективно, ще ти нахвърлям още няколко неща, които знам, че ще чуваш в живота си, но на които много ми се иска да не се доверяваш. Като например това, че мъжът е главата на семейството, пък жената е вратът, че на мъжа душата се вади с памук, че връзката се крепи на жената, че няма комин, който да не пуши и т.н. всякакви други мъдри мисли, в които на гърба ти се стоварва отговорността да крепиш свят за двама на раменете си. За свят от двама трябват четири рамена. Не поемай повече, отколкото костната ти система може да понесе. Не вярвай още, че Господ си знае работата, че има Божа работа, че „слава Богу“ и „дай Боже“ ще ти помогнат и че „неведоми са пътищата Божии“. Господ си си ти сама на себе си. Не вярвай, че точно на теб се стоварва най-голямата неправда, точно ти си наказана от съдбата и точно ти си виновна. Всеки човек, с когото се разминаваш на улицата, има своя история. И в нея има и неправда, и болка, и унижение, и борба, и падане, и ставане. Ти си просто един от тези ходещи хора и твоята лична история си я пишеш и преживяваш сама. Този процес е най-голямото щастие на света, защото това всъщност е животът.

И хайде, вземи го вдигни тоя телефон най-накрая, че кой знае още колко акъл ще събера да ти наливам, докато слушам отмерените позвънявания от другата страна на линията!

Не, не се е случило нищо кой знае какво – просто мама те търси.