Мамка му и прасе, този Радичков!

Фразата „Мамка му и прасе!“ в българския език е придобила такава устойчивост и е заживяла дотолкова свой живот, че малцина са онези, които знаят произхода ѝ. Но сега на литературния тепих се задава припомняне – 53 години след първото си издание излиза сборникът с разкази „Свирепо настроение“ на Йордан Радичков. Именно в историята, дала името на книгата, изразът многократно е използван от героите по адрес на изгубила се пощуряла сръбска свиня…

Корица: Ива Димитрова

В сборника от 1965 г. писателят, тогава съвсем млад, събира абсурдни сюжети, притчи, небивалици, но личи и присъщият при късния Радичков дълбок поглед към човешката душа и иронична усмивка – вежлива и необидчива.

Голяма част от критиците по онова време отричат книгата и определят „Свирепо настроение“ като пълен провал за още зеления автор, когото до момента виждали като бъдещ Йовков и Елин Пелин. Намират се обаче и такива, които обръщат внимание, че това може би е един от най-важните сборници с разкази в българската литература.

Сега читателите имат шанса да преоткрият книгата чрез новото издание на „Нике“, където текстовете излизат в оригиналния си вариант от ’65.

Героите в „Свирено настроение“ са от кол и въже – от мистични същества, през изгубени в българско село скандинавци, високомерна патица, онази така добре позната лисица, която се прави на умряла, та до прочутия Гоца Герасков. В сборника е и едно от най-известните произведения на Йордан Радичков – „Верблюд“.

„Свирепо настроение“ представя и първия вариант на пиесата „Януари“ – като разказ. Именно „Януари“ ще има и специално отношение към премиерата на новото издание на сборника. На 5 април от 18 часа, при вход свободен в Театрална работилница „Сфумато“ ще се проведе разговор за книгата с участието на проф. Иван Добчев (който отдавна е известен с творческата си връзка с Радичков) и на актьора и режисьор Ованес Торосян. След това зрителите ще могат да видят и представлението на Торосян по пиесата „Януари“, при намалена цена на билетите от 8 лв.

Предлагаме ви откъс от разказа „Зеленото дърво“.

Баща ми е странен човек — щом си науми нещо, и веднага го прави. Едва дочака затоплянето на времето, отиде в планините и донесе оттам ново зелено дърво. То бе тъй диво и тъй много настръхнало, че ние стояхме на почтително разстояние от страх да не скочи върху някого. „Туй зелено дърво на желязо да го посадя, пак ще пусне корени! — каза баща ми. — Над главата му ще мътят орли!“

Вълкът смени козината си, костенурките насядаха пред къщите на припек, нашите гори измъкнаха соковете от корените и се покриха със зелени облаци. И когато всичко стана зелено, истинското зелено дърво, донесено от големите планини, изсъхна. Ученият селянин, за когото споменах в началото и който наистина знаеше много не само за лъвовете, ами и за зеленото дърво, каза, че ние никога няма да го опитомим, защото е диво.

Но баща ми не беше отчаян човек, той никога не се отчайваше и всяка пролет засаждаше в нашите гори по едно зелено дърво, донесено от планините. „Та ти не знаеш ли — питаха го селяните, — че няма да успееш да засадиш зелено дърво?“ „Знам“ — казваше баща ми. „Ами тогава защо всяка година садиш зелено дърво?“ „Ами какво друго да правя?“ — питаше на свой ред баща ми. И ви казвам самата истина, че те нищо не можеха да му отговорят. Можеш ли да кажеш някому да не засажда зеленото дърво, когато то е неговата надежда!

И тъй сега аз садя всяка година по едно зелено дърво в нашите гори, макар че то всяка година изсъхва. Аз си зная, че един ден в нашите гори наистина ще има зелено дърво в най-късната есен и в най-лютата зима и че щом се затопли, костенурките ще излязат пред къщите и ще си прехапят езиците от изненада.