Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Мамо, бягай нататък сама! Искам да оживееш. Аз и без това съм болен

Пет истории за онкоболни украински деца в Деня на детето, разказани от техните майки

„Рождения ден на Тьома на 1 март отпразнувахме в бомбоубежището. Седим си тъжни ние със сина ми и изведнъж блесва светлина, гръмва музика и под аплодисменти носят парче торта със свещичка“, разказва Олга, майка на 6-годишния Артьом. Снимка: Фонд „Таблеточка“ - Мамо, бягай нататък сама! Искам да оживееш. Аз и без това съм болен

„Рождения ден на Тьома на 1 март отпразнувахме в бомбоубежището. Седим си тъжни ние със сина ми и изведнъж блесва светлина, гръмва музика и под аплодисменти носят парче торта със свещичка“, разказва Олга, майка на 6-годишния Артьом. Снимка: Фонд „Таблеточка“

Всеки ден от 24 февруари насам украинските деца проявяват непосилна за дете смелост. Някои от тях – двойно, защото се е налагало да бъдат смели и в борбата си с рака. Украинският благотворителен фонд „Таблеточка“ от 2011 г. помага на онкоболни деца в Украйна. От началото на войната до днес фондът е съдействал на 900 семейства с онкоболни деца да се евакуират в най-добрите болници в САЩ, Канада и Европа. Тези деца са изгубили и детството, и родината си. И единствената им надежда е да намерят хора с добри сърца, които да им подадат ръка.

По случай Деня на детето „Таблеточка“ е събрал историите на пет деца, които вдъхновяват със своята смелост и сила. Разказват техните майки:

„Разбирам, че на детето ми му е зле, а не мога да помогна с нищо“

Разказва Юлия, майка на Данила (9 г.), от Конотоп, Сумска област. Дани има тумор на гръбначния мозък

Данила

С Дани бяхме в Сума, току-що бяха почнали да му правят химиотерапия. Помня как медицинската сестра отвори вратата и каза: „Момичета, в Украйна започна война“. Докато лежахме в болницата, виждахме колони танкове, по двеста, които минаваха покрай нас на път за Киев.

Детето ми не може да ходи. Преди месец имаше операция за отстраняване на тумора и оттогава не ходи. А онкологичното отделение е на петия етаж, как ще го свалям до подземието по време на въздушна тревога? Затова се върнахме у дома в Конотоп.

По план Дани трябваше за продължи „химиото“, то не бива да се прекъсва. Докато беше възможно, го правехме в болницата в Конотоп – лекарите не знаеха как, аз им разказвах. През това време Конотоп беше напълно обкръжен и всички заминаващи ги разстрелваха, дори ако в колата има деца. Когато бяхме в болницата, докараха момиченце, разстреляно заедно с цялото му семейство. Баба му, майка му и сестричката му загинали, само то останало живо.

Бях много уплашена. Навсякъде танкове, взривове, свърши ни лекарството за химиотерапията. По чудо намерихме, но вече беше невъзможно да се стигне до болницата – няма кола, няма бензин, на ръце не мога да пренеса Данила. А на него му ставаше все по-зле, той не говореше, не реагираше, като го виках, нищо не ядеше, не пиеше… Нямах избор.

Започнах да прилагам химиотерапия сама у дома. Преливах му около три седмици. Случваше се и 48 часа да не махам системата, и не спях денонощие след денонощие. Но заради детето си можеш да издържиш всичко. И не само аз съм така, всяка майка ще направи всичко за детето си. Защото това са нашите деца, защото сме такава нация – не се плашим от нищо, а което не знаем – научаваме го. Синът ми се влошаваше. Веднъж му беше много зле, а лекарство нямаше, защото аптеките бяха затворени. И си помислих: „На детето ми му е зле, а не мога да му помогна. Аптеката е затворена и нищо не мога да купя – нито за 20 гривни, нито за хиляда“. Позвъних в „Таблеточка“ и помолих да ни евакуират. За да докарам сина си до Киев, денонощия подред му преливах физиологичен разтвор за поддържане на организма, защото му беше все по-зле и по-зле. От Конотоп стигнахме до Киев, после до Лвов, после в Полша, а сега сме в Нидерландия.

Лекуват го в Утрехт, в клиниката „Принцеса Максим“. Живеем в отделна квартира, където ни настаниха чужди хора, които ни приеха като свои. Първото, което ме удиви, е, че тук няма такава стерилност като в Украйна. В отделението може да се влезе дори с куче, а след химиотерапия децата отиват да играят в пясъчника. Не знам дали това е добре или зле, просто съм свикнала на друго. Впрочем лекарите са много добри и внимателни.

Питам Дани за какво мечтае. Казва ми, че мечтае да ходи.

„Мамо, бягай нататък сама! Искам да оживееш. Аз и без това съм болен.“

Разказва Алина, майка на Артур (5 г.), от Новородовка, Донецка област. Детето се бори с рак на кръвта

Артур

В първия ден на войната бяхме в Киев, Артур се лекуваше в болница там. Мъжът ми звънна по телефона и каза, че е започнала война. А аз отговорих: „Ние днес имаме изследвания и химиотерапия! Каква война?“. Заради резултатите се наложи да започнем химио по-късно. На 3 март, в разгара на войната, молех Бог войната да не стигне до болницата, защото е недопустимо да се прекъсва химиотерапията.

Живеехме на квартира, осигурена безплатно от „Таблеточка“, и ходехме в болницата за процедури. Случваше се да крачим към болницата и изведнъж се включват сирени, чуваме взривове, но е много важно да стигнем до лечението. Тичаме, а Артур, уморен, спира и ми казва: „Мамо, бягай нататък сама! Искам да оживееш. Аз и без това съм болен“. Тогава цяла нощ не спах, защото не можех да разбера как едно малко дете може да бъде такова. Разбирах, че когато приключим с блока химиотерапия, трябва да се махнем от Киев, но не можехме да се върнем у дома в Донецк. Реших да замина в чужбина. На 8 март пристигнахме в Лвов. Бях объркана, нямах никакви документи, пари или дрехи. Когато пристигнахме в Полша, болниците бяха препълнени и казаха, че ще ни изпратят в Германия.

През това време войната се разгаряше все повече и съпругът ми Сергей с тригодишния ни син Ярослав си бяха у дома, в Донецка област. Всеки ден малкото ми момче питало мъжа ми: „Страшно ми е, тук е бум. А къщичката ни няма ли да е бум?“. Те взели решение да заминат за Ивано-Франкивска област. Ние с големия вече бяхме в Германия. Без мъжа ми ми беше трудно, плачех, липсваше ми. И на Артур му липсваше ужасно, те са много близки, баща му е неговият герой.

Когато в Германия оформяхме документите, той също реши да се подпише и вместо името си написа „татко“.

Когато успяхме да се съберем, съпругът ми и малкият син пристигнаха в Германия, Артур плачеше и крещеше „Татенце!“. Баща му не го позна. За тези няколко месеца Артур изцяло се промени – порасна, косичката му порасна след химиотерапията. Сега сме в Германия, в университетска болница. След тези месеци се научих да разбирам лекарите дори без да знам немски. Всички лекари са отлични специалисти, много внимателни, но при лечението в чужбина започнах повече да ценя нашите лекари. Бях шокирана, когато в болницата лекарят извади „Сникърс“ и предложи на детето. А точно бяхме дошли отвън, не си бяхме мили ръцете. Цялата треперех и си мислех: „Това е, той тук ще умре“.

Войната изцяло промени възгледите ми за лечението и болестта на Артур. Колко деца без онкология си отидоха от този свят, войната ги уби. На мен ми е по-лесно, отколкото на други, защото съм свикнала да живея ден за ден – ако днес резултатите на Артур са добри, продължаваме да живеем. Но страхът да загубя детето си беше там винаги. И се страхувах от всичко – че ще се зарази от нещо, че състоянието му ще се влоши. Когато се евакуирахме от Украйна, не бяхме в стерилна камера, а във вагон с хиляди непознати. Пътувах със страх, тревожех се за Артур. Но стигнахме. Този опит промени и възприятието ми за стерилност, и тревогите ми.

„Взех децата, приятелката ми взе своите и с девет деца в колата тръгнахме към границата“

Разказва Роксолана, майка на Мелания (на 21 месеца) от град Золочев, Лвовска област. Мелания има рак на меките тъкани

Мелания

Онази сутрин, както обикновено, мъжът ми се събуди, за да направи закуска за момичетата. Най-голямата ни, Мария, е на шест, Маргарита е на три, а най-малката, Мелания, скоро ще навърши две. Включихме новините и не повярвахме на очите си – имаше кадри от взривове в други градове, разкази на очевидци. На следващия ден трябваше да пътуваме на първо изследване в онкоболницата в Лвов. Мелания има тумор от раждането си и неотдавна започна да приема много скъпо лекарство. Чакахме го от деня на раждането ѝ. От началото на войната започнахме да се страхуваме, че може да го изгубим, защото то иска съхранение при определена температура.

Не отидохме на изследване. Вместо това заминахме временно в село близо до Золочево. Там беше малко по-спокойно, но още не можехме да се лекуваме нормално, над нас всеки ден летяха изтребители. Страхувахме се дори да излезем от дома си.

Когато разбрахме, че в селото може да спре тока и да не успеем да запазим лекарството, решихме да заминем зад граница. Мъжът ми остана у дома. Взех децата, приятелката ми взе своите и с девет деца в колата тръгнахме към границата. Така и не я пресякохме. Започна наплив от хора, денонощие седяхме в едно село. Нямах хладилник, страхувах се за лекарството, молех чужди хора по домовете им да го пъхнат в хладилника си.

На границата ставаха ужасни неща. Хората вървяха по 30 километра пеша с малки деца, хвърляха нещата си, зарязваха колите, детските колички, всичко носеха на ръце. Бяхме като в капан. Звъннах на мъжа ми, той дойде и ни заведе обратно вкъщи.

След няколко дни опитахме пак, но този път бях категорична – пътувам само със съпруга си и с хладилник. Когато стигнахме до границата, бяхме втори на опашката. Беше като някакво чудо.

Вече два месеца сме в болница „Сейнт Джуд“ в САЩ. Това е високотехнологична, съвременна болница, харесва ни, но ми липсват нашите лекари. Мечтая, когато войната свърши, те да имат същите условия за работа като тук.

Момичетата ми също мечтаят да се върнат скоро у дома, при приятелите си, при баба и дядо. Иска ни се у дома, в Украйна си е най-хубаво, там е най-скъпото ни – родният език, родните улици…

„Тьома е с увреден мозък, мислех, че не разбира какво е война, но се уплаши от колоната танкове“

Разказва Олга, майка на Артьом (6 г.) от село Крюковщина, Киевска област. Артьом е палиативен пациент

Помня тази нощ. Работих до два през нощта, а после отидох при Артьом, легнах до него и го прегърнах. В пет сутринта чухме взривовете, защото живеем недалеч от летището в Жуляна. Първата реакция – паника, къде да вървим, какво да вземем, ще му стигнат ли на Артьом лекарствата? Той има нужда от особени грижи, има проблеми и с дишането.

Имах безумното усещане, че ракетата ще падне точно върху нашата къща. Събрахме най-необходимото и тръгнахме да търсим бомбоубежище. Всяка нощ спяхме там. Това е подземието на църквата, някога го използваха за музикални репетиции. През февруари то стана убежище за петдесет човека от нашия район.

Рождения ден на Тьома на 1 март отпразнувахме в бомбоубежището. Седим си тъжни ние със сина ми и изведнъж блесва светлина, гръмва музика и под аплодисменти носят парче торта със свещичка. Беше толкова хубаво!

Когато руските войски влязоха в Ирпен и започнаха новините, че вече разстрелват хора, че влизат в къщите и убиват, се изплаших, че може да дойдат и при нас. Решихме спешно да се евакуираме. По чудо намерихме транспорт, всичко беше пълно с хора, дори в багажника пътуваше човек.

Тьома е с увреден мозък, мислех, че не разбира какво е война, но се уплаши от колоната танкове, покрай които минахме, получи пристъп на истерия. Видях, че разбира всичко. Стигнахме до Лвов, а после – на границата. Сега сме във Вроцлав, Полша. Настаниха ни в голям частен дом. От едната страна живеят собствениците на дома, от другата – ние. Двойката пенсионери, които ни приеха, ни посрещна със сълзи на очи. Казвам им: „Благодаря, че ни приемате“, а те: „Не вие трябва да ни благодарите, а ние на вас. Сега вашите хора защитават цяла Европа!“

„Мамо, сега е война и ти няма да ме лекуваш? И аз ще умра?“

Разказва Людмила, майката на Влад (18 г.), от град Зенков, Полтавска област. Влад се бори с рак на костите

Влад

Цялото ни семейство – аз, мъжът ми и Влад – се събудихме от взривовете. Живеем в районния център и няма бомбоубежище, само погреб. Отидохме да се крием в коридора, където няма прозорци. Особено страшно беше, когато до нас взривиха нефтопреработващия завод. От взрива се събори цялата мазилка у дома.

Работя като оперативна медицинска сестра, затова всеки ден ходех на работа, подготвях операции, стерилизирах. В Ахтирка вече течаха боеве и ни караха всеки ден пленници за оказване на първа медицинска помощ.

Мъжът ми Саша си стоеше у дома с Влад. Те се тревожеха за мен, постоянно се чувахме по телефона. Синът ми има саркома, а мъжът ми е без крака, затова се тревожех как се справят без мен. Но Влад казваше: „Мамо, отивай на работа, с татко ще направим всичко“. Знаех, че ще се справят.

Дори мисъл за евакуация не ни минаваше, бяхме решили да останем. У дома сме, заедно сме, тук са любимите ни куче и коте. Аз съм медик, как мога да замина? Влад също каза, че не иска да отива никъде. Само се тревожехме дали ще стигне лекарството за Влад и как ще е със специалното му хранене.

На втората седмица от войната Влад се влоши, болките се усилиха, той беше много слаб. Отидохме в болницата в Лвов и му назначиха химиотерапия. Помня, че ми каза: „Мамо, сега е война и ти няма да ме лекуваш? И аз ще умра?“. Уверих го, че няма да спра.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg