„Манк“ – черно-бялата история за бизнеса, който продава само спомени

Холивуд обича филми, посветени на историята на Холивуд, но това съвсем не е единствената причина един черно-бял филм да е поел на победен поход през настоящия награден сезон. „Манк“, биографичният филм на „Нетфликс“ за Херман Манкевич, сценарист на „Гражданинът Кейн“, връща лентата на времето в 30-те години на миналия век, за да срещне зрителя с един изтормозен от алкохолно опиянение, но безкрайно талантлив творец.

„Манк“, който с претенциозната си черно-бяла гама бе гласен за примамка на критиците, но не и публиката, изненада експертите. Няколко месеца след премиерата си продукцията води по брой номинации „Златен глобус“ (6) и „Изборът на критиците“ (12). Филмът е в краткия списък с номинации за „Оскар“ в категориите грим и прически, визуални ефекти и саундтрак, но има реални шансове да се състезава в основните актьорски категории и да се бори за най-добър филм, сочат изчисленията на букмейкърите.

Повечето номинации досега са за главната роля на Гари Олдман и поддържащата на Аманда Сейфрид. Няколко години след като въплъти Уинстън Чърчил в „Най-мрачният час“, Олдман отново избира да играе личност, оставила огромен отпечатък в историята. В продукцията 43-годишният Манкевич е представен като надарен сценарист, скрит от разсейването на злободневието и изправен пред бързоизтичащ срок за завършването на сценария на „Гражданинът Кейн“. Филмът ще бъде сниман от двадесет и нещо годишния Орсън Уелс (Том Бърк). Думи и реплики той диктува на секретарката си (Лили Колинс), но заради влечението му към алкохола го придружава и медицинска сестра (Моника Госман).

Основното действие се отклонява напред и назад във времето, за да разплете връзката между медийния магнат Уилям Рандолф Хърст (върху личността на когото до голяма степен е базиран Чарлс Фостър Кейн във филма на Орсън Уелс) и любовницата му Марион Дейвис (Аманда Сейфрид). Ретроспекциите предлагат задълбочен поглед върху хората на върха на Холивуд – представен е например студийният магнат Луис Б. Майер, който по онова време е протеже на Хърст, появява се и продуцентът Дейвид Селзник. Периодът в Тинзелтаун (както американците подигравателно наричат Холивуд) е такъв, че хора като Манкевич са разглеждани като обикновени писатели, които лесно и безпроблемно могат да бъдат сменени с други.

„Това е бизнес, в който купувачът не получава нищо друго срещу парите си, освен спомени – казва Майер на Манк. – Онова, което е купил, все още принадлежи на човека, който му го е продал. Това е истинската магия на филмите.“

Сценарият, по който Финчър работи, всъщност е писан от баща му Джак (починал през 2003 г.) и прекарва дълги години по чекмеджета и рафтове без никой да му обърне внимание. В него фактите и измислицата се преплитат. Например връзката на сценариста с Дейвис е преекспонирана, докато в реалността взаимоотношенията им са били много повърхностни.

„Не може да уловиш целия живот на един човек в два часа“, казва Манкевич във филма.

Но изглежда тъкмо това е успял да направи Гари Олдман, ако се съди по десетките номинации за играта му. Самият той е въздържател вече 24 години, но споменът в какво се превръща човек след няколко чаши му бил напълно достатъчен, за да представи алкохолизирания сценарист, разказва той в интервю за „Индиуайър“.

Олдман нарича филма „камерен“ и изтъква, че по негово мнение основната тема е алкохолизмът. През 30-те години на миналия век честата или прекомерна употреба на алкохол не се е смятала за толкова проблемна, зависимите хора не са имали ресурсите за преодоляване на проблема, с които разполагат днес.

Родителите на Херман са били много взискателни, разказва Олдман за персонажа си. Но най-големият успех на сценариста и до днес си остава работата му с Орсън Уелс. Всъщност Манкевич е изиграл ключова роля за „проговарянето“ на филмите, написал е текстовете на много от тогавашните комедии, но името му така и не се появява в лентите, твърди актьорът. И докато повечето ревюта за „Манк“ изтъкват някои прилики в превъплъщенията на Олдман в Чърчил и в Манкевич, той отбелязва основната разлика – липсата на лицеви протези.

„Имах чувството, че съм гол на сцената – спомня си Олдман. – И режисьорът казваше „Точно! Това искам, искам да бъдеш колкото се може по-гол“. Единственото нещо, което направих за ролята, беше да наддам малко, за да се получи алкохолното коремче.“

Финалният резултат обаче си заслужава, допълва той:

„Това е един от малкото филми, по които съм работил, които наистина те пренасят в действието си. Луксозен е, макар и аз да участвам. Човек може да се изгуби, изпадаш в транс докато го гледаш, изумително е“.

На подобно мнение са и критиците. Черно-бялата стилистика на „Манк“ не бива да ви заблуждава, пише Дейвид Симс в „Атлантик“ – филмът е учудващо актуален и за настоящето. Откакто „Дисни“ погълна „Фокс“ през 2019 г., Холивуд е централизиран почти толкова, колкото и в златните си години. Самият Финчър пък е добре запознат с фрустрацията, която предизвиква работата в подобна система – първият му филм „Пришълецът 3“ е печално известен с трудностите при създаването си. Режисьорът води многобройни спорове със студиото и в крайна сметка губи правото да определя какво ще се случи с финалния вариант на филма му. Затова и не е никак учудващо, че Финчър изпитва възхищение към Манкевич, човекът, който понякога преминава граници с хумора си, по-често прекалява с алкохола и става известен сред кръга си познати като сърдития социалист в стаята, пълна с милионери.