Манол Пейков: Един маниак води мнозина за носа

Културата на политическо общуване у нас изчезна. Белезите за това се виждат отдавна, отношенията между политическите опоненти се проявяват във все по-първични изблици, аргументацията е заменена с нападки и директни сблъсъци. В последния работен ден на 50-то Народно събрание този процес стигна до крайности – депутати от „Възраждане“ и „Има такъв народ“ устроиха погром в пленарна зала, отскубваха кабели, проявиха агресия към колеги, завзеха трибуната, както се завзема крепост и демонстрираха пълна лиса на политическа култура.

Поканихме издателя Манол Пейков, депутат от парламентарната група на ПП-ДБ, за блиц-интервю по темата за културата на политическо общуване у нас.

„Това ще е много кратък блиц – отговаря ми той през смях. – Такава култура няма.“

– Като че ли стигнахме най-ниското ниво на политическа комуникация в парламента, откакто съществува Народно събрание у нас, така ли е, г-н Пейков?

– Имало го е и в предишни епохи, било е и преди. Българинът го носи в гена си. Още Иречек през 1880 г. пише за това. И тогава диспутите в Народно събрание са били така дивашки. Проблемът днес е, че има възход на някакъв вид популизъм в няколко политически сили. Те се опитват да апелират към страстите на един тип избиратели, които реагират на първични провокации и махленско, грубиянско, дори детинско поведение. Това сваля летвата на общуването.

Другата страна на проблема е в липсата на воля и желание в ръководството на парламента да се справят с тези хора. Правила, методи и механизми за справяне с подобни прояви има в правилника на Народното събрание – от забележка до изгонване. Но когато те методично не се прилагат, и тези хора си позволяват махленски и просташки език без последствия, те все повече вдигат тона. Инстинктивно усещат, че техните 15% избиратели искат точно това. Те не се стремят към по-висок процент, не искат да привличат нов електорат, защото дори само този досега им гарантира слава, влияние, депутатски костюмчета, депутатско кресло.

– Защо не биват спирани грубиянщината и простотията в парламента?

– Има старо неписано парламентарно правило, което съдържа известна доза правдивост. Чувал съм го от депутати от ГЕРБ, несъмнено много по-опитни от мен – на опозицията е добре да се позволява повече, защото иначе тези страсти се бутилират и може да избухнат. В парламента страстите се изливат чрез говорене, а не чрез физическо насилие. Проблемът е къде е границата. Предишния парламент, първия, в който „Възраждане“ имаха сериозно присъствие, те пробваха тази гласовитост и я наложиха не без „съучастието“ на председателя Росен Желязков, който прилагаше това неписано правило. Тогава стана ясно колко гласовити могат да бъдат. Някога „Атака“ също се опитваха да бъдат такива, но „Възраждане“ се издигна заедно с общия възход на национализма в Европа и те се чувстват доста по-защитени. Росен Желязков не правеше необходимото да ги постави на място и те все по-свободно минаваха границите. Помните размяната на реплики, когато неволно им станах кръстник. Това беше в отговор на техните словесни атаки. Чак тогава председателят на парламента им забрани за използват квалификацията „Доносническа България“, както те наричаха „Да, България“ всеки път от трибуната. Тогава освен това разбрах, че „Възраждане“ не могат да бъдат уязвени, когато им посочиш неща, свързани с ценности – не се тревожат, че ще бъдат наречени предатели, доносници… Тях можеш да ги уязвиш само като ги жегнеш там, където наистина ги боли. И колкото и нелепо да звучи, това е мъжкото им достойнство.

– Има ли лечение за този синдром, който все повече засяга цялото общество, а не само политиците?

– Радичков има един чудесен разказ за една баба и един дядо, които си гледат кротко кокошчиците, докато един гарван не ги напада. Дядото го гръмва, не успява да го убие и жалостиво започва да го лекува, накрая се сприятеляват. И на финала казва – гледай какво нещо, бяхме обикновени хора, а станахме опитомители. Мисля, че точно това трябва да направим. Когато бях по-млад си мислех, че революцията е отговор, че трябва да се бием за правата си. Сега осъзнавам, че единствено възможният начин е опитомяването на политическата среда. Търся диалог и го намирам с хората на ниски нива във „Възраждане“. С тях намираме поводи за разговор. Виждам у тях тип хора, които са вътрешно чисти и вярват, че правят нещо хубаво за народа си. Но един маниак ги води за носа и по пътя те са се изгубили.

Лидерите на „Възраждане“ също не вярват на нито една думичка от това, което говорят, правят го с користни цели, добре знаят кои бутони да натиснат, за да предизвикат реакция у електората си.

– Поведението на националистическите партии у нас свързано ли е с хибридната война, водена от Русия?

– Не казвам, че „Възраждане“ взимат пари от Русия, но не е невъзможно, защото много активно играят по струната на русофилията. Законът за чуждестранните агенти, законът против ЛГБТ пропагандата – те са взети директно от Кремъл, не са измислени на наша територия. Не знам дали това е част от хибридната война, или просто си ухажват избирателите. Много е вероятно да го правят, защото са руски слуги и получават директни нареждания или финансиране от Русия, което не е доказано, но не е невъзможно. При това не е новост в нашата история. Още княз Батенберг преди около 140 години е отвлечен и прехвърлен отвъд Дунава от руски агенти и с руско финансиране. Руският цар се е надявал да ни направи част от Руската империя. Днешната политика на Кремъл е същата, тя всъщност не се е променяла никога нито като насока, нито като идеология. Имперското мислене си е същото.

„Възраждане“ са пряк резултат от тази руска политика – независимо дали чрез пряко финансиране, или просто чрез идеологическа симпатия – и в тях няма нищо патриотично. Техният патриотизъм е към чужда сила. Костадин Костадинов се вижда в мечтите си като генерал губернатор на Българска губерния към Руската империя. Веднъж му го казах, той се подсмихна, но видях в погледа на някои от съпартийците му възхищение към мен, че съм го прозрял.