Манол Пейков: Културата е господар на политиката

С надеждата, че новият парламент ще обърне сериозно внимание на наболелите културни проблеми и ще превърне културата в приоритет на държавната политика, решихме да направим анкета сред хора, изградили име в областта на културата, пряко ангажирани със създаване на културен продукт, както и сред депутати с културен профил, които ще имат ангажимента да изграждат, поддържат и развиват политиките в тази област. На всички тях зададохме по 10 въпроса.

Манол Пейков е издател, съсобственик на пловдивското издателство „Жанет 45“, което вече повече от две десетилетия издава българска литература. Преводач, носител на наградите „Хр. Г. Данов“, „Пловдив“ и специалната награда на Съюза на преводачите в България. Избран е за депутат от МИР Пловдив град с листата на „Демократична България“.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– Културата – това са онези споделени ценности, традиции, вярвания, надежди, мечти, които ни „слепват“ заедно като народ. В нея се крие нашият отговор на въпросите „Кои сме ние?“, „Кой съм аз?“. Култивирането и утвърждаването на тези общи ценности е в основата на благосъстоянието на един народ. Именно от тези общи вярвания и мечти в крайна сметка зависи всичко – от системата на държавно управление и лидерите, които си избираме, до работната и гражданска етика, която спазваме и изповядваме. Звучи абстрактно, но не е. Културата е господар на политиката, на икономиката, на благоустройството, на обществения ред, и – в крайна сметка – на избора на един народ дали да търпи потисничество, или да живее свободно.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Най-важното от всичко е културата да заеме полагащото ѝ се място. Да не бъде замитана под килима като нещо вторично и третично, за което парите все не стигат. Крайно време е да спрем да си повтаряме, че „културата е занемарена, понеже парите не стигат“ и да осъзнаем, че причинно-следствената връзка е точно обратната: парите не стигат, понеже сме занемарили културата.

Иначе ако ме питате за конкретни неща – те са ужасно много. Повечето от тях се отлагат от години поради липса на интерес и добра воля у управляващите. Ето само някои от тях:

√ Създаване на подзаконов акт за отчисленията по Закона за хазарта;

√ Национален дигитален регистър на паметниците на културата;

√ Осигуряване на законова рамка за ежегодно обновление на библиотечния фонд;

√ Създаване на истински работещ и адекватно финансиран Национален център за книгата;

√ Постигане на споразумение с вносителите на копирна техника за отчисления по закона за репроправата;

√ В структурен план и с малко по-далечен хоризонт – децентрализацията на културата и осигуряването на достъп до култура на малките населени места;

√ Градивна и проактивна политика спрямо катедрите по българистика в Европа и по света – които бяха забравени от държавата и драматично намаляха през последните три десетилетия. И спрямо българските училища зад граница – които, освен че поддържат жива връзката с България на милиони емигранти и техните деца, подхранват интереса към България, нейната култура и език.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Всеки сектор в областта на културата има нужда от лична грижа и задълбочено познаване на неговите специфики, нужди и перспективи. Моето мнение е, че през последните години държавата третира културата като едно голямо тенекиено канче, с което сме отишли до ресторанта и в което сме изсипали първо супата топчета, после зелевата салата, сетне кюфтетата с лютеницата и пържените картофи, а накрая сме надробили и реването. Гребем с една лъжица от така получената смес и гордо твърдим, че потребяваме „култура“.

В този смисъл смятам, че всички културни сектори (може би отчасти с изключение на българското кино) са еднакво занемарени от липса на грижа, на разбиране, на внимателен и строго индивидуален подход – какъвто в културата е задължителен.

– Кое трябва да преобладава във финансирането – пазарният принцип или държавната субсидия?

– Ако условно можем да разделим изкуството на популярно и високо – с всички условности на едно подобно разграничение – бихме могли да кажем, че пазарният принцип е ефективен и работещ, когато става дума за първото. За второто, обаче, е нужна безусловна подкрепа от страна на държавата.

Високото изкуство има възпитателна и възвисяваща роля. То е меката сила на една държава. И макар това да са предостатъчни причини, за да бъде подкрепяно от държавата, има и още един, стратегически аргумент –високото изкуство е придобит вкус. Придобиеш ли го веднъж обаче, ти започваш да го търсиш навсякъде – и всичко, което не отговаря на порасналия ти критерий, ти се струва някак бледо, блудкаво, безвкусно.

Съществува и една рядка порода творчески индустрии, ръководени по талантлив и вдъхновен начин, които съумяват да съчетават пазарния принцип на финансиране с поддържането на високи художествени критерии. Те са истинска рядкост, но са жив пример защо творческите индустрии трябва всячески да бъдат подкрепяни от държавата – една процъфтяваща творческа индустрия би могла едновременно да подпомага държавата като образова и възпитава, и да създава работни места и добавена стойност.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– Всеки чужд опит може да ни научи на нещо – както този на развитите европейски страни, които имат страхотни програми за подкрепа на изкуството и културата, така и от нашите съседи, които нерядко постигат зашеметяващи резултати при размери и възможности, сравними с нашите.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– Държавата трябва да се грижи за своите икони. Но все ми се струва, че в онези страни, в които творческият продукт се радва на нужното уважение, „пенсионерите“ в културата се радват на достойни старини и нямат нужда от държавни дотации. Крайно време е да се превърнем в една от тези страни – защото уважението към таланта и към авторския труд стои в основата не само на западната култура, но и на устремния икономически и геополитически възход на западната цивилизация като цяло.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– Като не бъдат обезсърчавани и заразявани с цинизъм и пресметливост. Най-вече – чрез добър личен пример.

– Каква трябва бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– За да се изнася българско изкуство, то трябва най-напред да се разбира и познава. После – да се уважава.
На трето място идва необходимостта от постоянна работа на тихия фронт на популяризирането на българското изкуство и култура в чужбина. Това включва компетентно, предварително обмислено и добре планирано участие на ключови изложения (за българската книга, например, това са панаирите във Франкфурт, Лондон, Лайпциг – към които от години се подхожда безкрайно разпиляно, безотговорно и неструктурирано). Включва и работата от българските културни центрове и институти в чужбина – на които нерядко се гледа като на сладък пристан за шуробаджанашки назначения, а не като на ключови за българската държава дипломатически мисии.

С две думи – адекватното представяне на българско изкуство и култура зад граница не е и не може да бъде еднократен фойерверк. Евентуалният му успех би бил резултат от умна, задълбочена и методична работа – при това едновременна и добре стикована работа на много тихи фронтове.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– Не зная дали трябва да бъдат негов ангажимент, но зная, че носят огромна обществена отговорност. Ролевите модели и стила на общуване, който медиите налагат, бързо и трайно се настаняват по улиците, в учрежденията, на работното място, в семейните отношения.

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Министърът на културата, дори най-способният, не може да работи сам. Нужна му е подкрепа на много нива – стратегическа (в парламента), морална (от премиера и партията или коалицията, от която е излъчен), финансова (от финансовия министър), организационна и логистична (най-вече от подопечните му, за чието назначаване невинаги е пряко отговорен).

Най-подходящ би бил онзи министър на културата, който е излъчен от партия (или коалиция) със стабилен мандат за управление, с визия за бъдещето на България и с неотклонна решимост да преследва тази своя визия докрай – въпреки безбройните пречки, препятствия и изкушения по пътя.