Малкият сезон на Театрална работилница „Сфумато” стартира в петък, за да представи идеите на младите във всички изкуства. Програмата продължава до 6 юли и включва спектакли, прожекции на филми и концерти и серия концерти.
Междувременно директорът на „Сфумато” Маргарита Младенова започна работа по новата програма на театъра, наречена „Терминал 2” и посветена на потока от хора, заминаващи от България, защото в нея е невъзможно да се живее и работи нормално. Първата част на програмата е озаглавена „Самолетът закъснява” и е базирана върху документални текстове на хора, които са си тръгнали от България или възнамеряват да го направят, както и върху поезията на Борис Христов. Премиерата на този спектакъл е през октомври. Втората част на „Терминал 2” се занимава с връщането на българите обратно.
– България през последния месец бе пометена от невиждан апокалипсис. Културната политика по време на прехода у нас също е истинско бедствие. Защо, г-жо Младенова?
– В последните 10 години българската култура е в процес на непрекъснато бедствие. Ние отдавна изпитваме напрежение и неяснота като във време на война. Проблемите в областта на културата са част от нерешените кризи на българското общество. Времето на прехода е еднакво за страшно много държави, но тук като че ли нещата все повече се объркват и затлачват, отколкото бавно да се оправят. Това, според мен е, защото практически не работят системите. Няма система, на която да се опре която и да е публична дейност, сфера на живеене. Няма система в смисъл на законодателство, което да се спазва и което да не се променя непрекъснато според интересите на тази или онази партия. Под партия разбирайте почти корпорация, защото партийното мислене е фирмено мислене. То брани някакви собствени интереси, а не развива политики в интерес на българина. Трябва да се изгради система, която да брани държавата от нейните правителства, защото сме свидетели как се злоупотребява с власт. Тази злоупотреба не е персонално изключение за този или онзи държавен мъж, а уви е дълбоко залегнала в манталитета на всеки политик.
– В културата също има битки между различни политически лобита. Вие на чия страна сте?
– Ние в „Сфумато” никога не сме били част от нечие лоби. Никога не сме лавирали по този начин. Никога не сме разчитали на конюнктурите, които едно или друго правителство, една или друга партия, която в момента е на власт, налага върху културните дейности. Стояли сме, колкото и спартански и апостолски да ви изглежда, с принципите си, с мерките си, с резултатите от това, което правим, и с фактите около ползата за българския зрител от такава една театрална стратегия. Другото би означавало човекът, който прави култура и осъзнава доколко тя е насъщна необходимост за всеки българин, а не на хората, които се занимават с нея, да смали културата до някаква конюнктурна дейност за няколко години. Дори без някакви специални стратегии и кой знае какви перспективни грижи, културата върши своята работа и това се дължи единствено и само на личностното присъствие на хората, които я правят. Те никак не са малко и удържат територия. Те, както ги нарича Мегашвили, са идиоти на възвишеното, Донкихотовци, които продължават да знаят, че какъвто и да е контекстът, културата е духовна опозиция.
– С какви чувства тези „идиоти на възвишеното” в театъра очакват промените в правителството?
– „Сфумато” е на 25 години. През това време са се сменили може би над 10 екипа в Министреството на културата. Ако ние инфарктно приемахме колко от всеки един екип пребивава в това министерство – дали 4 години, дали 2 или една, отдавна трябваше да сме си отишли.
– Но вие като връстници на прехода вероятно знаете добре кои промени как са се отразили на културата?
– До голяма степен ние сме се опитали да предизвикаме реформите, а не само да се нагаждаме спрямо тях. Откакто се помня – и аз, и Иван Добчев, сме за реформа, да се излезе от статуквото на калпак, нека има количествени показатели. Но не може да се каже коя реформа е по-добра, защото нито един от моделите не се разви, не се намери оптимален начин за подпомагане на различните типове театър. Нещо е започнато преди 3 години и е запечатано на първа стъпка. Няма никакви коефициенти, които да развиват показателите за качество според различните специфики – района, в който се прави изкуство, нагласата на зрителите в различните места, няма разнообразие…
– Реформата се развива само в посока на количеството, защо не се разработи и система, която да стимулира и качеството в театъра?
– Защото се иска много работа и хората, които правят реформата, да поемат отговорност за просъществуването на нови модели. Това означава да служиш, да подпомагаш, да бъдеш културтрегер в най-добрия смисъл на думата. Аз мисля, че няма същинска експертност в работата на различните екипи на Министерството на културата.
– Защо началниците у нас не служат на обществото, а се изживяват като шефове?
– Това е манталитет. Даже не съм сигурна, че в областта на културата са най-големите аномалии. Има драстични случаи на много по-неразвити хора, влезли в управата. В културата все пак отиват хора, които са творци или имат принадлежност към нея. Аз вярвам, че те влизат във властта с добри намерения, но попадат в едни калцирани конструкции, застават срещу бетонни глави и дори да имат в началото желанието да направят нещо добро в българската култура – макар че те рядко са наясно от какво има нужда културата – след като осъзнаят, че няма да успеят, не знам защо не си подават оставката.
– Властта вероятно опиянява?
– Може би, защото там вътре става нещо, което не е добро, от властта човек не излиза същият. Затова направихме представлението „Духът на поета”. Стефан Стамболов е тръгнал от това, че е поет, хъш, революционер, романтик. Той е един от най-забележителните ни държавници, който е имал абмицията да отстоява автономността на тази млада държава, да й даде възможност тя сама да си открие базите, върху които да стъпи – и срещу проруските, и срещу прозападните интереси. И в крайна сметка ожесточен от тежката политическа битка се е превърнал в диктатор.
– Стамболовото време не се ли повтаря в днешна България – и като герои, и като процеси?
– Принципът на съвпаденията, на повторяемостта е очеваден, особено в културата. Който и сюжет да хванеш, който и голям текст, която и част от историята ни, ти попадаш на същото, същото, същото… Това е основание за големия скепсис на съзнанието на постмодерния човек. Самият стил постмодернизъм се състои в това – да цитираш вече слученото, вече направеното, да го коментираш, без да го развиваш. Уви, демокрациите са в голяма криза не само в България. Явно тези демократически механизми, които цивилизацията е създала в детството си, с утопията, че човекът ще стои в центъра на тези системи, са отдавна подменени. И то от хора, които ползват принципа на мнозинството, за да бъдат избрани, поставени, ситуирани, и използват демократическата демагогия, за да провеждат своите интереси. Бих казала, че вече дори няма демагогия, властта вече не се преструва, че работи за обществото. Най-явният признак за изпразване на демократическия модел от съдържание е правото – когато е било създавано, то е гледало на човека с презумпцията за невинност. А днес то гледа на него с презумпцията за виновност. Човекът за него е изначален престъпник, убиец, крадец, който трябва да бъде уловен.
– А в културата властта гледа на твореца като на паразит.
– Да, така гледат на нас политиците, но не и зрителите, за щастие. Новите поколения обаче като че ли искат всичко това да се приключи и да се започне отначало. Все по-малко вярват в онова, в което ние вярвахме в продължение на десетки години – че може отвътре да се взривят лошите практики.
– Да се върнем в Министерството на културата. Ако ви попадне тази власт, какво бихте направили, за да превърнете културата в мода, да преобърнете мисленето на обществото?
– Много се съмнявам, че мога да направя нещо реално. Вече няколко пъти съм отказвала консултации за министър на културата, защото системите не работят. В Малкия салон на „Сфумато” се каним да направим дискусия „Какво да се прави” с модератор Явор Гърдев, която е свързана със синдрома на тревожност у хората на културата. Големият въпрос днес не е как да се нахрани човек, а как да остане човек. Дори най-развитите умове нямат отговор на въпроса „Какво да се прави”. Това е сериозна криза. Умът работи на празни обороти.
– Защо най-големите личности в българската култура днес отказват да се занимават с чиновническа дейност и в крайна сметка с нея се захващат хора, обладани от мании?
– Защото политиката не е чиновническа дейност, а кауза. Изисква огромна подготовка, да рискуваш и да оставиш настрана собствените си мотиви. Никой от политиците ни няма да остане без хляб, без покрив, никой, както виждаме, няма да остане и наказан за грешките си и съзнателните зулуми. Нищо няма да се промени, докато не се появят хора с мащаб на мислене, с грижа как системите да проработят, писаните закони да стъпят на неписаните. Защото когато говорим за принципи, ние трябва да се опираме на ценности. А ако няма ценности, ние сме надвесени над дупката.
– Вие имате ли отговор на въпроса „Какво да се прави”?
– Моят отговор, единственият засега, е да се прави всичко възможно за конкретния човек, който и да е той. Да прогледне, да си даде сметка, че щом е създаден, щом е роден, за него трябва да имам минимум възможности да се развива. Разчитам единствено на личностното присъствие, там е шансът. На битката за човека.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение