Мариус Донкин: Повече отвсякога имаме нужда от Ботев и Левски

Дали се задава „пролет“ за българския театър, зависи от всичко около него – публика, журналисти, драматурзи, мениджъри, но у нас няма културна доктрина в която и да е област, заявява актьорът Мариус Донкин в интервю за „Преса“. По думите му, интелигенцията, от която зависи да се проведе битката на идеи, е в ъгъла.

„Тя е в ъгъла. Принудена, от една страна, а от друга – огорчена и омерзена, сама отдръпнала се в тишина – казва актьорът. – Сега повече отвсякога имаме нужда от Ботев и Левски, от горещи всеодайни духове. Отговорът на въпроса откъде ще дойде промяната е в „Пиянството на един народ“. Той е извършителят. Интелигенцията е идеологът.“

Професията на актьора изисква, смята Донкин, себеотдаване и себеотричане – и дали младите ще стават актьори зависи от отговора им дали имат тези качества. Според него човекът е длъжен да бъде умен не само с разума си, но и с душата, тъй като без нея човекът е есенно дърво, а ние искаме пролет.

„Опасно време е сега за света. Изключително много се е материализирал – коментира Донкин. – Няма как да вярваш на хора, които си делят свещоливниците, доказвайки така кой е по-големият служител на Бога. Сравнявам ги с поколението на баща ми (който е бил свещеник, бел. ред.). Той беше болнав човек, но постеше винаги в сряда и петък. Когато не се чувстваше добре, молех го да хапне нещо. Той само казваше: не може едно да говориш, а друго да правиш. Това се стремя да правя и аз. Стремя се да го настигна.“

Донкин се обявява и срещу деленето на актьорите на „мечки“ и на по-сериозни, според него то освен че не е сериозно, е дори и опасно. Където има истина, халтура няма – отсича артистът и добавя, че много съжалява, когато види театър, който не въздейства, но трябва сами да бягаме от тази пагубна ситуация.

„А защо никой не търси отговорността в себе си? – отвръща на въпрос за това, че българите обичат да обвиняват държавата за всичко. – В манталитета ни е някой друг да бъде виновен и някой друг да дойде да свърши работата вместо нас. Това е в противовес с основното изискване към човека и смисъла на появата му на Земята, а именно – да се усъвършенства. Защото в последния си ден и час няма да вземеш къщите, лъскавите коли, телефоните, парите със себе си, а ще отнесеш духовното си богатство. Колкото по-напред върви един човек, толкова по-скромен става и по-често признава, че много неща не знае. Мъдростта е възможност да познаваш себе си и едновременно с това да се примириш със себе си.“

След дни започва Шестият международен фестивал на монодрамата, който Донкин организира във Варна. Той разказва как като е започнал само една чанта е бил неговият офис, докато сега фестивалът вече е под егидата на ЮНЕСКО, има партньори, спонсори. Мотивът му за създаването на събитието е бил заради липсата на подобно у нас – при все че в чужбина има редица.

Според актьора тенденцията съвременната българска драматургия като цяло да е с по-камерни истории се дължи на комерсиализирането в театъра у нас като жанр и финанси през 90-те години.

„Мисля си, че е изключително важно любопитството на актьора да излезе от рамките на общоприетите принципи на театъра. Винаги съм приветствал подобен ход, защото дори грешката и неуспехът са хубави. Успехът е прекрасна работа, обаче това е сладкият плод. На човека му е нужна тази сладост, за да продължава нататък. Но истински градивен е неуспехът. Той носи урока. Той е част от съвършенството. Стига да не повлиява разпиляващо.“