Мариус Донкин за Васил Стефанов: Беше последният мохикан на една епоха

„Отиват си хора с изключителен житейски опит, незаменими. Захвърляме ги, губим ей така ценни хора, които могат да ни научат на много неща и да ни помогнат да преминем по-леко през трудностите“, казва Мариус Донкин за проф. Васил Стефанов, който почина на 14 декември. Днес Донкин е начело на Народния театър, а преди 12 години негов директор беше Стефанов. Театроведът управлява театъра в продължение на 15 сезона, разделени на два периода. В годината, когато всички се пазим от Ковид-19, проф. Васил Стефанов си отиде от рак. 

Мариус Донкин, който бе близък с Васил Стефанов, сподели пред „Площад Славейков“ своите чувства около кончината на професора, равносметката от общуването си с него в дългите години на общото им познанство и съвместна работа.

„Никога не сме готови за тази вест, дори да знаем, че това някога ще се случи – независимо дали това „някога“ е близо или далеч, когато реално се случи, човек е с усещането за неподготвеност – казва Донкин. – Тежък за мен е размисълът около смъртта на проф. Стефанов, имам усещането за загуба на сериозни устои, стожери, за желание за развитие – не само на Националния театър, но и на българския въобще. Питам се защо изпуснахме да се поучим от неговите знания…“

По думите на Донкин, с Васил Стефанов си е отишла една театрална епоха – „на знаещите, можещите, на тези, които имат силата да бъдат искрени, да говорят свободно и следват неписаните закони за чест, достойнство, истина, справедливост“:

„Той беше последният мохикан от поколението на Любомир Тенев, Владимир Каракашев, Георги Саев и всички драматурзи, работили в този театър – хора, които добронамерено и чистосърдечно биха могли да кажат нещо, което да ти помогне да се усъвършенстваш, а не от някакви лични интереси“.

Мариус Донкин е част от Народния театър от 1976 г., а Васил Стефанов застава начело на трупата през 1990-а. За Донкин най-ценни в двойния период на управление на професора са „истината и справедливостта, които той имаше в оценките си“:

„Той подхождаше с човещина към всеки – и в радостите му, и в трудностите, обръщаше внимание на човека така, че да се почувства достоен и необходим, уважаваше всички в театъра. Казвам всичко това без, разбира се, да го идеализирам, не следвам максимата „За мъртвеца само добро или нищо“. Да, той беше човек, грешеше, но можеше да понесе и критики, без, както казваше, да ти имам карез“.

Васил Стефанов поема ръководството на театъра веднага след промените в България, когато Народният е символ на творческа закостенялост, подчинен на соцреализма, с архаичен стил на игра и режисура.

„Архаичен? Може и така да се каже. Смятам, че изкуството е изкуство, независимо каква е оценката за него. Дали театърът забавлява, дали е архаичен или модерен – всичко това са средства, инструментариум на театъра. Основната му задача е да въздейства, да сугестира, да е емблема, да те кара да плачеш или да се смееш. Тогава той може да постигне своя смисъл като изкуство. Тоест, както казва проф. Шишманов, както изкуството, така и самите артисти да бъдат „социални възпитатели“.

По този повод веднъж имах разговор с професора и с Леон Даниел, в който аз употребих подобна лексика, разграничавайки архаичен от съвременен театър. Тогава Леон Даниел ми каза: „Моето момче, такъв вид театър – архаичен, съвременен – няма. Или има, или няма театър“. Да влезеш с главата надолу към сцената, това не е съвременен театър, а е средство на героя или на театъра да говори за твоята задача или за това, което искаш да направиш на сцената. Но това са средства, а не оценка за съвременен и архаичен театър. Театърът е един.

Доста представления, които бихте нарекли „архаични“, 10 години продължават да се играят. И бъдете сигурни, че ако този тип театър не допада на зрителя, той не би стоял в афиша на Национален театър просто така, той е там, защото представлението предизвиква интерес и хората имат нужда от това. Нищо съвременно не мога да видя в „Господин Ибрахим и цветята на корана“, извинявам се, че давам пример със своя моноспектакъл. Какво съвременно има в тоя театър? В него има истина, има въздействие и това е смисълът. В този смисъл аз съм малко против подобни оценки.“

Сред най-смелите представления в афиша на Народния е „На ръба“ на Александър Морфов, за него е може би последното театрално ревю на професора. Написано за „Площад Славейков“, в него Васил Стефанов казва, че спектакълът е „будителски“:

„Пред своите герои (а всъщност пред каузата, която защитава чрез тях) Морфов се е чувствал задължен да даде отговор с днешна дата: Да, България живее. Живее, но как? Това е въпросът, който един хъш е най-нормално да зададе днес. „На ръба” е отговорът, който Морфов се е чувствал длъжен да даде. Спектакълът му е рожба на същите вълнения, които го вдъхновяват в „Хъшове”. Вълнения за съдбата на родината“.

Проф. Стефанов има ключова роля за кариерата на Александър Морфов, когото през 1993 г. кани в Народния, както и още неколцина режисьори, които и до ден днешен са най-титулованите у нас, а някои и в чужбина. Морфов, безспорно, е най-успешният сред тях. За съжаление, откакто през 2015-а създаде „На ръба“, той не е поставял в Народния театър и въобще в България.

„Това, че Александър Морфов не поставя в Народния театър, е негово решение – каза Донкин пред „Площад Славейков“. – Говорил съм много по този повод с професора, но не съм убеден, че събитията днес са подходящи за подобна тема. Ще отбележа все пак, че когато господин Морфов реши да напуска театъра, му казах, че може като всички други режисьори да си предложи темата. Не съм спрял никой да поставя в този театър, стига този човек да слага интересите на Народния театър и въобще на театъра пред своите собствени.“

Един от последните спектакли, които проф. Васил Стефанов гледал в Народния, е „NeoДачници“, постановка на Иван Пантелеев.

„Той оцени това представление изключително високо. Каза, че е събитие за последните 20 години в българския театър – като изкуство, режисьорски решения и замисъл.“

С проф. Васил Стефанов завинаги е свързан един драматичен момент в историята на Народния театър –  пенсионирането на големи звезди на трупата като Наум Шопов, Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Таня Масалитинова, Виолета Бахчеванова… По ирония, някои от тях имат пръст в решението именно Васил Стефанов да бъде избран за директор на Народния през 1990 г. В дневника си, издаден в две книги – „Народният театър като съдба“ и „Дописан дневник“, той обяснява защо е бил принуден да го направи. Мариус Донкин е бил свидетел на тези събития и години по-късно се опитва да компенсира един от онези актьори. Повечето от тях вече не са между живите.

„Върнах на сцената една от актрисите, които тогава бяха пенсионирани – Мария Стефанова – каза Донкин. – Моята философия е, че тези хора трябва да бъдат в театъра, за да може следващите поколения актьори да се учат на дух, професия, дисциплина и майсторство. Не съм освободил нито един подлежащ на пенсиониране колега, който е в състояние да бъде пример.“

Мариус Донкин се радва дълги години на близък контакт и приятелство с Васил Стефанов, но за него той означава и нещо повече:

„Благодаря за оценката, че сме приятели, аз се притеснявам да кажа подобно нещо за такъв ерудит. Какъв съвет или послание ми е оставил? Може би най-ценното му послание за мен е неговият живот. За мен примерът е по-важен, а не приказките. Посланието на проф. Стефанов е стремежът му към запазване на взаимоотношенията между хората, неговата искреност, достойнство, чест, справедливост, любов, приятелство. Загубили сме тези чувства, отношения и разбиране и така унищожаваме смисъла на съществуването си на тази Земя.“

Поклонението пред Васил Стефанов ще бъде в неделя, 20 декември, от 11 ч. в Централното фоайе на Народния театър.