Мариус Куркински: Не падам духом само на сцената

„Вярвам, че където има изкуство, няма смърт“, казва Мариус Куркински пред театроведката Анелия Янева в интервю за портал „Култура“. 

Присъствието на Мариус Куркински в театъра – казва Янева – е опровержение на всичко онова, което напоследък се опитват да припишат на това изкуство: че трябва да служи единствено за проветриво забавление, че печалбата в него е определяща, че публиката не иска да я затормозяват с мъчителни въпроси, поставени от сцената. Актьорът – пише тя, – превърнал моноспектакъла в своя запазена марка, отстоява точно обратното и в най-новите си монопредставления – „Юбилей” по едноактната пиеса „Лебедова песен” на Чехов и „Сънят на смешния човек” по едноименния разказ на Достоевски, които в София се играят на Открита сцена „Сълза и смях”.

Вярата, за която говори Куркински в това интервю, е по-скоро вяра в работата, в занаята и в това, което си предопределен да свършиш на земята:

„В биологически план не мога да го вярвам и затова падам – морално, духом, всякак. Също като самия герой на Чехов. Съвпадението в периода от живота на актьора в „Лебедова песен” и мен самия ме накара да поставя пиесата. Разбира се, слава на Бога, тук ги има и щастието, и възторзите на младостта, и вярата, и любовта – всичко това сцената и срещата с публиката го носят. Да, такова нещо съществува и ще е неблагодарност да кажеш, че го няма, да се оплакваш. То изпълва голяма част от живота, моя и надявам се, живота на хората, с които сме се срещали на сцената“.

„Но не мога да скрия и другата страна, тъмната – продължава актьорът. – Тя е за съжаление безкрайна. Като християнин не можеш да не си наясно, че всичко това е струвало много грехове, че ти си много грешен и е препоръчително да си повтаряш: „Аз не съм човек, а червей; моята душа не е душа, а пепел; аз съм най-грешният човек на света”. Когато наистина проумееш всичко това – какво си свършил заради тези светли мигове – лично човешката равносметка е плашеща.

Това не е оплакване, не е жалване – в никакъв случай. Напротив, то е някакво стягане, един процес на отделяне на изкуството от вярата; осъзнаване на това, че театърът не е храм; че храмът си е Божият дом, а театърът е работата на земята, която трябва да свършиш. И че, изпадайки в тази пропаст, в тая „черна яма”, както я нарича актьорът от „Лебедова песен”, говорейки за сцената и залата, имаш право на преосмисляне на вярата и на истинско желание за живот в покаяние; за молба Бог да те приеме в покаяние, за да започнеш отначало; за едно второ достойнство.“

Според Янева Куркински не дели двата храма – Божият дом и театъра, актьорът по-скоро търси общото между тях.

„Може би е така – казва Мариус, – но пак казвам – за мен категорично би трябвало да ги отделя, защото съм светски човек и нямам право да мисля себе си за проповедник. „Сънят на смешния човек” за мен беше голям риск – да хвърля публиката, която съм извикал на среща и която доброволно е дошла, в една пропаст на много скръб и на много радост едновременно. Такъв е разказът на Достоевски – фантастичният разказ, както той сам го определя. Страхувах се да стигна до финалните изречения: „Сега живот, живот и проповед”. Не смятах, че ще ми се даде да го постигна. Но тъй като вече имам около 50 представления, смело мога да твърдя, че е възможно.

Пак казвам – не превъзнасям нищо, защото да превъзнасяш не е хубаво. Не превъзнасям театралното изкуство. Но това са фактите, така се случи. Големият интерес към представлението е именно заради това споделяне, заради усещането за тишина, за проповед.

В абсолютно всички градове, които посетих, пристигаха хора – много тихи, много смирени, много кротки. Не знам това някаква представителна извадка ли е, какво е. Това са българите. Не знам защо за тях има насадено някакво друго мнение. Тези хора буквално с първата реплика потъват в изискването на театралната случка: ти си тук да измълчиш едно количество време, да бъдеш така добър да забравиш за себе си и да се вгледаш в другия. Нещо, което според мен е голям проблем – и личен, и обществен. Ние пред себе си не можем да замълчим за малко и да се вслушаме в някаква друга тишина, в други някакви гласове, очаквайки нещо да ни бъде прошепнато от горе, камо ли това да стане в общуването. В театралното пространство обаче се случи, за което съм много благодарен. То ме прави много щастлив.

След представление наистина се усеща божествената искра – че не е изгаснала. Тя не може да изгасне. Дори да искаме, тя няма да изгасне. Смея да кажа – спасението дори насила идва. За това гарантирам и свидетелствам. На мен ми се е случвало. По ред причини имах… изпадане надолу. И искаш или не, биваш спасяван. След спектакъл това се доказваше непрекъснато.

Пак казвам – това не е превъзнасяне, а е същността на нашата работа. Такава е материята на актьорската професия. Това нещо да присъства… (Замълчава). Не мога повече да търся думи за него… Все по-трудно ми става да се изразявам извън сценичното пространство“.

Като актьор Куркински е работил със силни режисьори – Теди Москов, Явор Гърдев. На въпрос доколко е у спял да „открадне” нещо от техния метод, за да го приложи в своята работа, Мариус отговаря:

„Още бях във ВИТИЗ, ІІ курс, когато работих в „Ромео и Жулиета” на Теди Москов. Много го обичам като режисьор, особено първите му неща – „Фантасмагории”, „Някои могат, други не”. Това бяха изумителни постижения за българския театър.

За мен Явор Гърдев е режисьорът, който работи точно както трябва да се прави това и по всички параметри изпълнява тая професия на едно европейско ниво. Него бих посочил като човека, който прави това в България в момента. И Маргарита Младенова. Много се радвам на последните й представления, на твърдостта й в работата, на усърдието. Тя е също много важен човек за нашия театър.

Това са за мен режисьорите, които ценя като професионалисти и като вдъхновени и осветени отвътре хора. И като начин на практикуване. Защото е много важно отношението към актьорите и поведението в театъра. Има забежки при другите режисьори, които не харесвам, но не ми се говори за това. Нека говорим за положителните черти. И в младите хора също – бих споменал Ани Васева, Васил Дуев. Последните години не съм следил други, да ме извинят.

От Явор Гърдев съм научил много неща. Работата с него е просто празник. По същото време аз самият бях тръгнал да правя „Хамлет” като режисьор – да ме пита човек с кой акъл. В тази пиеса има всичко… Наистина според мен тя може да се нарече пиеса на пиесите.

На масата ми стоеше преводът на Гео Милев. Тъкмо се канех да предложа това заглавие и ми звънна Явор Гърдев с покана за ролята на Клавдий в неговото представление в Народния театър. Това беше един подарък – изключителен процес, подплатен с много информация за Шекспир и около изискванията за работа със стиха и с прекрасния превод на Александър Шурбанов; с много сериозни режисьорски задачи, с много хубав анализ, с много добро отношение към актьорите. Заниманията бяха целодневни, бяхме се отдали много. Изумителен период през лятото, когато нямаше и представления, жега, София почти празна… И се работеше по същество.

Много ми хареса при Явор основната задача: моментът на осъзнаване на непоправимото, до който достигат всички тези същества, те са чудовища някакви… И пак желанието за покаяние, дори в Клавдий. Тръгнах към този образ със защита… С Явор сме стигали дотам, че да, възможно е сцената да бъде място, където може да се изпроси… как да кажа… милост от горе. Божията милост все пак е безкрайна, както се казва и в Писанието, и понякога тя наистина спохожда. С Явор сме си говорили, че това би могло… Така де, аз отивам далече.

Пак казвам, не превъзнасям – тази дума много искам да се чуе… Но това е задължително, това е материята на нашата работа. Всичко друго е форма и глупост.

Мисля, че „Хамлет” се доизгради в развитие – неслучайно има вече над 60 представления. Не са напразни думите на Питър Брук, че за един спектакъл може да се говори чак след 50-ото изиграване. В началото някои хора от публиката си излизаха – тричасово изпълнение е изпитание за българския зрител, а трябва да се има предвид, че текстът е съкратен, макар и по най-безболезнения начин; иначе само прочитът му отнема пет часа. Сега обаче хората остават до края. Виждаш как публиката тръгва с теб на път с този кораб и ако всичко й се поднесе човешки, види се решението, тя „изчита” словото и достига до финала, до другия бряг. Ако по време на пътуването се случи буря, това пък е още по-интересно. Но накрая всички пътници достигат отсрещния бряг. Ето това се случва с „Хамлет”… Имам щастието да играя и него, и Достоевски едновременно, и Гогол („Ревизор” в Народния театър – бел. авт.) едновременно, а сега и Чехов… Аз всъщност трябва да съм много щастлив човек. И наистина съм.“

Куркински завършва НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян с асистент Тодор Колев. Анелия Янева припомня на Мариус твърдение на Азарян – че ако не разбира един текст, го поставя, за да може да го проумее.

„Ето пак – изумително е как моят учител все успява да ме срещне, да ме докосне и изненада – казва актьорът. – Непрекъснато. Ето каква мъдра мисъл е казал значи. Връзката ми с него беше много силна, за което съм много щастлив. Както с него, така и с Тодор Колев.

При мен е различно – не си позволявам да тръгна към един текст, не знаейки как ще бъде. Имал съм постановки, в които още от самото начало всичко е решено до последния мизансцен, и съм удържал това да остане така до края. Разбрах, че това нещо работи. Като тръгнеш така към актьорите, те още повече дават. И предлагат още повече неща. Чувстват се много по-добре, когато биват посрещнати от подготвен човек…

Моят учител Крикор Азарян настояваше много за едно нещо: да работя само най-големите автори, доказани с векове, проверени от времето. Това му бяха последните заръки. И ето че сега, без да съм го търсил, в „Лебедова песен” става една такава среща между Чехов и Шекспир. Сега вече имам друг поглед към Шекспир, чрез мисълта на Чехов.“

Цялото интервю на Мариус Куркински пред портал „Култура“