VivaPay

Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Мариус, монахът на театъра

Страхотевичен актьор, който днес става на 50

Мариус Куркински в кадър от филма
„Някой посети душата ми“ по „Братя Карамазови“. Снимка: Стефан Щерев/3inSpirit - Мариус, монахът на театъра

Мариус Куркински в кадър от филма „Някой посети душата ми“ по „Братя Карамазови“. Снимка: Стефан Щерев/3inSpirit

И него го познавам отдавна. За късмет, така се случва в живота ми, че полека се превръщам в нещо като забравен стар тефтер, в който са описани откъслечно, но що-годе смислено едни близо четиридесет, та и повече години от българския театър и героите му. Но този актьор заема много специално място на неговите старомодни страници. Цяла глава е там, една от най-важните. Нея си препрочитам, когато се загубя в естетическите си любопитствания и ми се размие границата между изкуство и претенциозна глупост.

За неговия театър си мисля, когато някой меланхолично въздъхне, че „вече няма такива артисти“, защото той Е такъв артист. До кръв артист, до пълно себеотрицание, до категорично отричане на всякакъв битов комфорт в името на дълбокия театър. Този, който тихо променя световния ред и рисува невъзможни за логиката перспективи. Коректив ми е и за мои си неща. Когато си сдъвча устата от поредния обществен гняв, в неговия образ се спасявам.

Представям си го как крачи по „Раковска“. Леко прегърбен, обикновено с шапка, която е закрила половината му лице. С козирка, дето сякаш е там, за да му концентрира погледа във важните неща. Почти винаги, когато го видя, е с раница. На няколко пъти се е случвало по някакъв повод да я отваря пред мен. Вътре неизменно има книги. Или някакъв текст, дето чете в момента. В тази раница е капсулиран целия театрален процес – от текста, през репетициите, до представлението. А той е всичко останало – актьорът, сцената, задкулисието, гримьорната, сградата.

Театърът Мариус.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

Дотук с лекия патос! Простено ми е – все пак днес Мариус Куркински става на петдесет години и малко въодушевена тържественост от една неосъществена актриса и вечна почитателка на театъра си е в реда на нещата. Но нека разкажа за Мариус и ето така, делнично.

Бяхме ученици, когато се запознахме. Беше покрай рожден ден на моя скъпа приятелка във Варна, която ме заведе на един купон с нейни съученици и Мариус, тогава Ивайло, беше там. Помня, че го гледах като объл камък – стоеше встрани, не говореше много, а всички се въртяха около него и търсеха вниманието му. Запознаха ни, казахме си едно вяло „здрасти!“ и това беше.

„Много е талантлив! – ми каза моята приятелка. – В детската театрална група „Щурче“ е един от най-добрите. Ще кандидатства във ВИТИЗ, със сигурност ще го приемат.“

После го видях на кандидатстудентските изпити в същия тоя ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Борехме се по едно и също време, вървяхме паралелно нагоре по кръговете и се оказахме в един клас. Щяхме да ставаме кукловоди – не ни приеха в класовете за актьорско майсторство за драматичен театър. Сетихме се, че се познаваме отдавна и в двете седмици, в които аз останах в Академията, си бъбрехме малко и понякога. Не го помня как се е представял тогава. Знам само, че и той като мен не се усещаше на мястото си. Един път дори си го казахме. Аз, че не ми е там мястото, той – че ще се опита да се прехвърли догодина в класа на проф. Крикор Азарян. После аз напуснах, а Иво остана. И наистина се прехвърли следващата година. Попадна в един от най-хубавите класове на тази Академия изобщо. И там си му беше мястото наистина.

Пък аз… аз започнах да го гледам. Първо в „Дон Жуан“ от Молиер в Младежкия театър, а после в „Песен на песните“ в НДК. Зашемети ме. Разнебити ме. Не бях виждала и преживявала такъв театър – помня само как и плаках, и се смях, и напълно забравих къде съм, какво съм, защо съм… Сините му очи гледаха някъде в нещо безкрайно и необятно, а аз се опитвах да следвам този поглед и за първи път в живота си на възрастен човек усетих отново онова детско удоволствие от усещането за летене. Просто можех да летя, разбирате ли?! Гледах го и без дори да го осъзнавам рационално, знаех, че мога да се вдигна ей така, без никакво усилие, и да се извися нагоре, да се рея из пространството. Артистът пред мен ме запращаше от състояние в състояние – в един миг ми се виждаше ангелски красив, в следващия – насмешливо зловещ, в третия – страшен. Плътното усещане, че съм в друго измерение и там ми е родно, не ме напусна. И почти никога след това, когато съм гледала Мариус на сцена, не ме е напускало.

Не бях особен почитател на режисьорските му работи. Особено на по-ранните, където силното му присъствие така се запечатваше над текста и актьорите, че висеше над тях като лого, което са си присвоили неправомерно. Твърде силна енергия, за да остане скрита зад други актьорски души и тела! Толкова мощен талант може да помете всичко без да го иска, без да го осъзнава. Трябваше да мине време обаче. И мина…

Междувременно Мариус пя поп. Можеше да направи съвършена кариера в музиката по онова време – имаше заряд във въздуха, имаше музиканти и групи, непрекъснато се раждаше нещо ново, избуяваше след семплия соц и търсеше къде да експлоадира. „Ти-ри-ри-рам” ми отвя главата. И днес твърдя, че това е едно от най-великите парчета на българската музика. И че е световно парче, което би било мега хит, където и да се появи. По-късно дойде и „Шу-шу” – ремикс с гласа на Леа Иванова и Мариус. Точната дума за това, което то ми причини, е възрадване. Имахме своите Натали Кол и Нат Кинг Кол – една песен преминава границите на смъртта и прави възможно един човек от миналото да пее с един човек от настоящето.

Но Мариус не остана в музиката.

И изобщо изведнъж напълно обърна посоката на видимия си успех, все едно дръпна дявола за опашката. Точно по това време моя приятелка отваряше малка галерия в София. Помоли ме да ѝ помогна за първата изложба. Бях виждала рисунки на Мариус. Десетки, стотици рисунки на каквото му е попаднало под ръка – листове от тетрадки, от тефтери, бели листа за пишеща машина, салфетки. Рисунки с химикалки и моливи. Странни същества на тях – лица, изражения, хора. Миниатюри с детайли, които можеш да разглеждаш с часове. Не помня нищо конкретно – само усещането от тези картини помня – същото онова от сцената. Светът на Мариус, всичко, в което сме и ние физически, но преразказано и усетено с друга чувствителност, от друг разум. Никаква дидактика, никакво следване на правила, никакви претенции.

Поканих го да ги покаже в галерията. Съгласи се. Решихме да ги покажем, закачени на въжета за дрехи, с щипки. Направихме план и купихме всичко необходимо.

Един ден, десет дни преди откриването, Мариус ми се обади. Отказа всичко. Как ли не го увещавах – че не може така, не се прави така, не е честно… Не стана. Беше решил, че светът не бива да вижда рисунките му – не ставали. И край, ако щеш на земята да се влачиш, няма да размисли, няма да реши, че стават.

Преживях го трудно. Но осъзнах, че е прав в едно – не може и няма да измени на вътрешния си глас. Който и както и да му припява, той усети ли го фалшив, нищо не може да го помръдне. Мариус напуска места и ситуации, които не може да понесе. Така се научих и аз, гледайки Мариус, учейки се от неговата категоричност.

С годините я видях у него много пъти и с много лица. Когато загърби червената пътека на добре постлания пред него успешен актьорски път и се барикадира на сцената. Когато заживя буквално в сградата на пловдивския театър – един смирен монах на изкуството, който кротко обитава неговия храм. Когато отказа да е актьорска панаирна мечка и се вглъби дълбоко в разни необясними небесни неща, за които продължава да говори – любовта във всичките ѝ измерения и форми, мисията на живота, силата на съдбата, предопределеността, промяната, осъзнаването, извървяването на пътя, греха, прошката, бога.

Заговори за тези имагинерности в едно битово време. Тогава, когато хоризонтът у нас слизаше надолу и надолу, за да бърше праха на улицата и да задоволява нуждите на телесната долница. Тогава, когато чалгата взе да се провъзгласява за изкуство и критериите останаха да стърчат като полуизгорели църковни свещи за помен.

Мариус никога не слезе ниско. Той си знае какво му е струвала тази принципност, тази категоричност. Днес безкрайно го уважавам заради тях – дължим му горящия все още огън, да знаете! На него го дължим, на мохикана.

А го обичам заради много други неща. Включително за това, че ми скъса нервите оня път с изложбата, която не се случи. И за която скоростно трябваше да намеря заместник, пък то кой може да е заместник на Мариус?! Обичам го заради едно интервю, взето от него в някогашната сладкарница „Прага“. Тогава на съседната маса един човек изведнъж гръмко падна от стола си, докато Мариус нещо разпалено ми разказваше. И докато падналият комично се издигаше от земята, Мариус каза:

„Ето, значи сега излъгах! Видя ли колко драматично беше?!”…

Изуми ме, че се постави в ролята на неосъзналия се лъжец, хванат на място от провидението. Сигурна съм, че всъщност говореше за суетата. Тя е нещото, в което не можеше да се впише. И днес не може, слава Богу!

Не съм от близките му приятели. А ми се иска да бях. За да мога да не се притеснявам, когато го видя случайно на улицата или в някой ресторант на късна и бърза вечеря и като ученичка да рипвам да го прегръщам и да му се радвам.

Иска ми се да не бях толкова формална, като го срещна, и уважението към него като човек и театър да можеше някак по-естествено да се проявява, без този възрожденски патос на отличничката на класа. Ама на – не мога. Мога само да съм щастлива, че в този живот ми се е паднало да живея във времето на Мариус. Че тук-таме животите ни са се преплитали по странен, но отчетлив начин. Че е част от емоционалния ми пейзаж. Че прави театър и осмисля това велико изкуство неотразимо. Че е страхотевичен актьор с най-чистата душа. Че е наоколо последните петдесет години.

Бъди здрав, Мариус! Честит рожден ден!

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg