Мариус, монахът на театъра

Страхотевичен актьор, който днес става на 50

Мариус Куркински в кадър от филма
„Някой посети душата ми“ по „Братя Карамазови“. Снимка: Стефан Щерев/3inSpirit - Мариус, монахът на театъра

Мариус Куркински в кадър от филма „Някой посети душата ми“ по „Братя Карамазови“. Снимка: Стефан Щерев/3inSpirit

И него го познавам отдавна. За късмет, така се случва в живота ми, че полека се превръщам в нещо като забравен стар тефтер, в който са описани откъслечно, но що-годе смислено едни близо четиридесет, та и повече години от българския театър и героите му. Но този актьор заема много специално място на неговите старомодни страници. Цяла глава е там, една от най-важните. Нея си препрочитам, когато се загубя в естетическите си любопитствания и ми се размие границата между изкуство и претенциозна глупост.

За неговия театър си мисля, когато някой меланхолично въздъхне, че „вече няма такива артисти“, защото той Е такъв артист. До кръв артист, до пълно себеотрицание, до категорично отричане на всякакъв битов комфорт в името на дълбокия театър. Този, който тихо променя световния ред и рисува невъзможни за логиката перспективи. Коректив ми е и за мои си неща. Когато си сдъвча устата от поредния обществен гняв, в неговия образ се спасявам.

Представям си го как крачи по „Раковска“. Леко прегърбен, обикновено с шапка, която е закрила половината му лице. С козирка, дето сякаш е там, за да му концентрира погледа във важните неща. Почти винаги, когато го видя, е с раница. На няколко пъти се е случвало по някакъв повод да я отваря пред мен. Вътре неизменно има книги. Или някакъв текст, дето чете в момента. В тази раница е капсулиран целия театрален процес – от текста, през репетициите, до представлението. А той е всичко останало – актьорът, сцената, задкулисието, гримьорната, сградата.

Театърът Мариус.

Дотук с лекия патос! Простено ми е – все пак днес Мариус Куркински става на петдесет години и малко въодушевена тържественост от една неосъществена актриса и вечна почитателка на театъра си е в реда на нещата. Но нека разкажа за Мариус и ето така, делнично.

Бяхме ученици, когато се запознахме. Беше покрай рожден ден на моя скъпа приятелка във Варна, която ме заведе на един купон с нейни съученици и Мариус, тогава Ивайло, беше там. Помня, че го гледах като объл камък – стоеше встрани, не говореше много, а всички се въртяха около него и търсеха вниманието му. Запознаха ни, казахме си едно вяло „здрасти!“ и това беше.

„Много е талантлив! – ми каза моята приятелка. – В детската театрална група „Щурче“ е един от най-добрите. Ще кандидатства във ВИТИЗ, със сигурност ще го приемат.“

После го видях на кандидатстудентските изпити в същия тоя ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Борехме се по едно и също време, вървяхме паралелно нагоре по кръговете и се оказахме в един клас. Щяхме да ставаме кукловоди – не ни приеха в класовете за актьорско майсторство за драматичен театър. Сетихме се, че се познаваме отдавна и в двете седмици, в които аз останах в Академията, си бъбрехме малко и понякога. Не го помня как се е представял тогава. Знам само, че и той като мен не се усещаше на мястото си. Един път дори си го казахме. Аз, че не ми е там мястото, той – че ще се опита да се прехвърли догодина в класа на проф. Крикор Азарян. После аз напуснах, а Иво остана. И наистина се прехвърли следващата година. Попадна в един от най-хубавите класове на тази Академия изобщо. И там си му беше мястото наистина.

Пък аз… аз започнах да го гледам. Първо в „Дон Жуан“ от Молиер в Младежкия театър, а после в „Песен на песните“ в НДК. Зашемети ме. Разнебити ме. Не бях виждала и преживявала такъв театър – помня само как и плаках, и се смях, и напълно забравих къде съм, какво съм, защо съм… Сините му очи гледаха някъде в нещо безкрайно и необятно, а аз се опитвах да следвам този поглед и за първи път в живота си на възрастен човек усетих отново онова детско удоволствие от усещането за летене. Просто можех да летя, разбирате ли?! Гледах го и без дори да го осъзнавам рационално, знаех, че мога да се вдигна ей така, без никакво усилие, и да се извися нагоре, да се рея из пространството. Артистът пред мен ме запращаше от състояние в състояние – в един миг ми се виждаше ангелски красив, в следващия – насмешливо зловещ, в третия – страшен. Плътното усещане, че съм в друго измерение и там ми е родно, не ме напусна. И почти никога след това, когато съм гледала Мариус на сцена, не ме е напускало.

Не бях особен почитател на режисьорските му работи. Особено на по-ранните, където силното му присъствие така се запечатваше над текста и актьорите, че висеше над тях като лого, което са си присвоили неправомерно. Твърде силна енергия, за да остане скрита зад други актьорски души и тела! Толкова мощен талант може да помете всичко без да го иска, без да го осъзнава. Трябваше да мине време обаче. И мина…

Междувременно Мариус пя поп. Можеше да направи съвършена кариера в музиката по онова време – имаше заряд във въздуха, имаше музиканти и групи, непрекъснато се раждаше нещо ново, избуяваше след семплия соц и търсеше къде да експлоадира. „Ти-ри-ри-рам” ми отвя главата. И днес твърдя, че това е едно от най-великите парчета на българската музика. И че е световно парче, което би било мега хит, където и да се появи. По-късно дойде и „Шу-шу” – ремикс с гласа на Леа Иванова и Мариус. Точната дума за това, което то ми причини, е възрадване. Имахме своите Натали Кол и Нат Кинг Кол – една песен преминава границите на смъртта и прави възможно един човек от миналото да пее с един човек от настоящето.

Но Мариус не остана в музиката.

И изобщо изведнъж напълно обърна посоката на видимия си успех, все едно дръпна дявола за опашката. Точно по това време моя приятелка отваряше малка галерия в София. Помоли ме да ѝ помогна за първата изложба. Бях виждала рисунки на Мариус. Десетки, стотици рисунки на каквото му е попаднало под ръка – листове от тетрадки, от тефтери, бели листа за пишеща машина, салфетки. Рисунки с химикалки и моливи. Странни същества на тях – лица, изражения, хора. Миниатюри с детайли, които можеш да разглеждаш с часове. Не помня нищо конкретно – само усещането от тези картини помня – същото онова от сцената. Светът на Мариус, всичко, в което сме и ние физически, но преразказано и усетено с друга чувствителност, от друг разум. Никаква дидактика, никакво следване на правила, никакви претенции.

Поканих го да ги покаже в галерията. Съгласи се. Решихме да ги покажем, закачени на въжета за дрехи, с щипки. Направихме план и купихме всичко необходимо.

Един ден, десет дни преди откриването, Мариус ми се обади. Отказа всичко. Как ли не го увещавах – че не може така, не се прави така, не е честно… Не стана. Беше решил, че светът не бива да вижда рисунките му – не ставали. И край, ако щеш на земята да се влачиш, няма да размисли, няма да реши, че стават.

Преживях го трудно. Но осъзнах, че е прав в едно – не може и няма да измени на вътрешния си глас. Който и както и да му припява, той усети ли го фалшив, нищо не може да го помръдне. Мариус напуска места и ситуации, които не може да понесе. Така се научих и аз, гледайки Мариус, учейки се от неговата категоричност.

С годините я видях у него много пъти и с много лица. Когато загърби червената пътека на добре постлания пред него успешен актьорски път и се барикадира на сцената. Когато заживя буквално в сградата на пловдивския театър – един смирен монах на изкуството, който кротко обитава неговия храм. Когато отказа да е актьорска панаирна мечка и се вглъби дълбоко в разни необясними небесни неща, за които продължава да говори – любовта във всичките ѝ измерения и форми, мисията на живота, силата на съдбата, предопределеността, промяната, осъзнаването, извървяването на пътя, греха, прошката, бога.

Заговори за тези имагинерности в едно битово време. Тогава, когато хоризонтът у нас слизаше надолу и надолу, за да бърше праха на улицата и да задоволява нуждите на телесната долница. Тогава, когато чалгата взе да се провъзгласява за изкуство и критериите останаха да стърчат като полуизгорели църковни свещи за помен.

Мариус никога не слезе ниско. Той си знае какво му е струвала тази принципност, тази категоричност. Днес безкрайно го уважавам заради тях – дължим му горящия все още огън, да знаете! На него го дължим, на мохикана.

А го обичам заради много други неща. Включително за това, че ми скъса нервите оня път с изложбата, която не се случи. И за която скоростно трябваше да намеря заместник, пък то кой може да е заместник на Мариус?! Обичам го заради едно интервю, взето от него в някогашната сладкарница „Прага“. Тогава на съседната маса един човек изведнъж гръмко падна от стола си, докато Мариус нещо разпалено ми разказваше. И докато падналият комично се издигаше от земята, Мариус каза:

„Ето, значи сега излъгах! Видя ли колко драматично беше?!”…

Изуми ме, че се постави в ролята на неосъзналия се лъжец, хванат на място от провидението. Сигурна съм, че всъщност говореше за суетата. Тя е нещото, в което не можеше да се впише. И днес не може, слава Богу!

Не съм от близките му приятели. А ми се иска да бях. За да мога да не се притеснявам, когато го видя случайно на улицата или в някой ресторант на късна и бърза вечеря и като ученичка да рипвам да го прегръщам и да му се радвам.

Иска ми се да не бях толкова формална, като го срещна, и уважението към него като човек и театър да можеше някак по-естествено да се проявява, без този възрожденски патос на отличничката на класа. Ама на – не мога. Мога само да съм щастлива, че в този живот ми се е паднало да живея във времето на Мариус. Че тук-таме животите ни са се преплитали по странен, но отчетлив начин. Че е част от емоционалния ми пейзаж. Че прави театър и осмисля това велико изкуство неотразимо. Че е страхотевичен актьор с най-чистата душа. Че е наоколо последните петдесет години.

Бъди здрав, Мариус! Честит рожден ден!

Bookshop 728×90