Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Мария и балканците

Откъс от дебютния роман на Мария Касимова „Балканска рапсодия“

Романът „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова излиза по книжарниците на 24 август. Снимка: Виолета Апостолова - Мария и балканците

Романът „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова излиза по книжарниците на 24 август. Снимка: Виолета Апостолова

Има една история, публикувана преди време в „Площад Славейков“, която грейва като филм във въображението. Провокирана е от историята на една майка, изоставила бебето си преди година на площадка в столичния квартал „Младост“ и от десетките осъдителни коментари в социалните мрежи. Заглавието „Майката, изоставеното дете и ние, перфектните“ не загатва какво кино ще ни прожектира авторката Мария Касимова.

Текстът ни праща в Истанбул, 1940 година.

„По стечение на обстоятелствата и заради една любов баба ми, ортодоксалната бургазлийка с гръцки корени, се оказва вдовица в Истанбул. Бащата на двамата й сина, по-големият от които моят баща, току-що е починал. Той и баба така и не са се венчавали – не толкова заради различните си религии, колкото заради постоянната родова съпротива, на която е трябвало да отстояват и от двете си страни. Опитът им да се установят в проспериращия и светски в онези години голям турски град трябвало да бъде успешен, ако смъртта нямала други планове и набързо не отстранила от сцената дядо ми“, пише Касимова.

Следва разказ как жената, друговерка и с две малки деца, се опитва да оцелее в турския мегаполис. И една разтърсваща сцена с по-големия ѝ син, оставен от майка си в турски военен пансион, докато тя очаква да отплава с кораб за България…

Би било интересно да прочетем цялата тази история – и мнозина от почитателите на Мария Касимова вероятно очакват тъкмо тези герои в първия ѝ роман „Балканска рапсодия“. Но реално не знаем какво ни очаква в книгата. Като място на действието в анонса на издателите от „Колибри“ е посочен Балканският полуостров през първите десетилетия на миналия век, където ще последваме съдбата на една жена в свят, изпълнен с религиозни табута, суеверия и вкаменени морални норми, между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк.

„Балканска рапсодия“ излиза по книжарниците на 24 август. Премиерата на книгата ще бъде на 4 септември на фестивала „Аполония“, а в София ще бъде представена на 25 септември.

Предлагаме ви откъс от дебютния роман на Мария Касимова „Балканска рапсодия“.

В тая нощ, когато морето замръзна, Теотица си изми косата, реса я дълго в средата на стаята, обра с ръка опадалите по земята косми, разтърка ги между дланите си в топка и ги изхвърли през прозореца. Тодор я гледаше унесено. Харесваше му как кичурите коса се подчиняват на гребена, как младата ѝ, все още мека ръка гали раменете, върху които светлините от огъня в печката се гонят. Прииска му се да я прегърне точно сега. Такава, каквато е… каквато стана. Опъната като въжетата, на които все простираше. Стегната и свита като усуканите и изцедени от ръцете ѝ мокри дрехи. Пълна с правила и забрани, категорична и вкочанена. И все пак негова… Теа. Теа му. Онова гръцко момиче с очи като маслини каламата и коса – звуци от бузуки…

Легна Теотица до Тодор.

Леглото въздъхна под тялото ѝ и се отпусна, за да я поеме. Стъпалата ѝ, леко студени, каквито си бяха дори и през лятото, застанаха успоредно и щръкнаха под завивката. Теотица спеше прилежно, както и живееше. Легнеше ли на една страна, почти на същата се събуждаше. Коленете ѝ послушно се допираха едно в друго, ръцете ѝ следваха контура на тялото, а дишането ѝ никога не излизаше от ритъм. Спеше с дълга нощница, която закопчаваше до гръкляна. Когато заспеше, приличаше на избеляла от слънцето картина. Цветовете се отдръпваха от лицето ѝ и я оставяха да си почива в сиво-бялата гама.

Тодор обичаше тази нейна спяща безцветност. Харесваше му как прави всичко точно така, както трябва да се прави в идеалния свят. Теотица не прекаляваше с нищо. Нито ядеше, нито пиеше много, любими ястия нямаше, не мечтаеше за нищо, което няма как да се случи, не се оплакваше. И въпреки това той познаваше чувствата ѝ. Усещаше какво се спотайва под обезцветяващата се външност на жена му и някак се опитваше да остане в този неин свят, дори и да му беше трудно да го разбере понякога.

Първото, което усети в онази нощ на замръзналото море, бяха студените ѝ стъпала. В мига, в който ги допря с крак, Теотица инстинктивно сви пръсти и хвана с ръка най-горното копче на нощницата си. Дишането ѝ се учести, а от тялото ѝ някак меко, но силно се понесе ароматът на лавандула. Береше я всяко лято от градината на майка си в Гърция, сушеше я из двора на бургаския си дом, а после я трошеше с ръце и посипваше с нея ъглите на гардеробите. Сега ароматът се беше впил в тъканта на бялата ѝ нощница и превъзбуден от спонтанната нежност на Тодор, започна да се стеле в тъмното.

– Недей, Тодоре, не мога…

– Нищо не искам, Теа му, просто да те докосвам в тъмното… Да стопля стъпалата ти… Да вдишам тази лаванду…

– Лавандулата я остави. Спряла съм да я усещам вече, само така я слагам, заради молците, от дете това си знам…

– Отдавна не си дете, Теа, жена си, моя жена си.

– Знам. Но не мога. Днес морето замръзна и…

– …и аз ще те стопля, забрави го това море! Сега е замръзнало, ама утре няма да бъде. И лято ще дойде, и пак ще е толкова топло, че хората ще ходят на плажа да си охлаждат стъпалата, Теа му, защото стъпалата им ще изгарят от жега. Така както сега на мен ми гори от тая твоя коса, дето… и тези твои очи, които… и миризмата ти, заради…

Теотица не се съпротиви. Остави Тодор да махне ръката ѝ, впита в якичката, да разкопчае бавно и уверено нощницата ѝ, копче по копче, дванайсет пъти, внимателно да оголи рамото ѝ, после едва да допре устните си върху изхвръкналите му кокали, да прихване косата ѝ с ръка и леко да я дръпне, докато лицето ѝ се опъне цялото, с все затворените очи и леко гърбавия нос, по гръцки горд някак там под стиснатите клепачи. Позволи му да се надвеси над нея, а от дъха му да ѝ стане влажно. Остави се на целувките му, които едва я докоснаха първо по челото, после по веждите, едната, а после другата, след това закачливо по върха на носа, докато устните ѝ се отпуснаха в крехка усмивка. Ръката му, тази топла и малко грапава ръка, свенливо слезе към крайчеца на дрехата ѝ избута я нагоре, а после плъзна върху коленете, по бедрата ѝ, нагоре, нагоре…

Правиха любов както никога досега. Без време и спомен, на живот и смърт. Часовникът на стената отмерваше секундите, махалото му премерено се лашкаше от едната до другата страна, а сенките на пламъците от огнището преминаваха като малки духчета по стените, през стените, върху завивките, докосваха изпотените гърбове на този мъж и тази жена, панически се връщаха в светлината и някъде там умираха. Малките духчета на без време отишлите си техни деца. Само тази нощ, тази единствена нощ на замръзналото море, Теотица не се чувстваше виновна, че е жива вместо тях. Тази нощ беше повече жена, отколкото майка. Повече любена, отколкото осиротяла. Вълната от желание я беше заляла цялата и я беше завлякла далече от скръбта, на която отдавна служеше, година след година, загуба след загуба, дете след дете. Теотица корабокрушенката. Теотица, нечестивата гръцка богиня, която трябваше да изкупи всичкия грях на земята. Теотица, която в единствената нощ на замръзналите морски вълни, тогава, когато дяволът дава знаци, а богът се страхува да ги прочете, зачена дъщеря си.

И беше Мириам.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах