Мария Касимова: Мантрите, че сме малки, изостанали и суперзле, са най-големите ни врагове

Излиза първата книга на Мария Касимова. Нарича се „Близки срещи със смесени чувства“ – чувства, познати на читателите на „Площад Славейков“, защото някои от текстовете в тази книга са намерили първата си публика именно на онлайн Площада.

Хилядите почитатели на Мария ще открият в изданието емоционален сбор от очерци и есета, напомнящи „детска къщичка от кашони, стари мебели и въображение”.

„Това са истории за онези тихи, невидими хора и преживявания, които превръщат живота ни в събитие”, казва Георги Тошев, автор на предговора на книгата.

„Близки срещи…“ все още не е излязла от печат. Ще я видим по книжарниците в средата на месец юни, а няколко дни след това, на 20 юни, Касимова ще я представи лично: в градината на „Сохо“, на столичната улица „Искър“ № 4.

Преди срещата в „Сохо“, поканихме Мария пред „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– В някаква особена походка е. Някъде подскача, другаде куца, после привлачва крак и тътри чехли. Но има и гигантски скокове, заради които си струва изобщо цялото вървене.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Разбира се. Работата на Кристо, колкото и той да не се чувства българин. Творчеството на Недко Солаков, талантът на Ицко Финци и синът му Самуел Финци. Световните ни оперни артисти. Спектаклите на Галин Стоев, Явор Гърдев, Лили Абаджиева, Александър Морфов. Българските народни гласове. Доньо Донев и „Тримата глупаци“. Автори като Яворов, Пенчо Славейков, Гео Милев, Фани Попова-Мутафова, Радичков, Валери Петров, Борис Христов, Ивайло Петров. По-младите Георги Господинов и Милен Русков. Толкова са много, че се притеснявам да не пропусна някого.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Не мога да определя трима. Всички, които изброих по-горе, а и още поне толкова, са хора, които са променяли културния пейзаж и са генерирали нова енергия и нови пространства.

– А кои са недооценените?

– Всички у нас са недооценени. Просто защото държавата не цени своите хора на изкуството и ги кара да изглеждат пред обществото като група неудачници, които нищо не могат да правят, затова се занимават с творчество. Докато подобно неуважение към труда на артиста е държавна политика и министър-председателите ни се гордеят с едната си прочетена книга, хората няма как да разберат, че изкуството е най-добрата политика и най-ценната инвестиция в добра национална история.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Не съм в ничие лоби и нямам конкретна представа. Но е факт, че в страна, където всеки е на някого и лобира за нещо си, а корупцията и връзкарството са нещо нормално, дори в изкуството кастовата принадлежност е необходимост, за да те забележат. Времето обаче ги отсява тези неща. Салиери така и си е останал зад гърба на Моцарт, въпреки задкулисните игри, които е организирал. Когато избереш да лазиш, вместо да летиш, няма как работата ти да се издигне над земята.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– „София филм фест“, събитията One Week (за дизайн, архитектура, танц), които за съжаление тази година няма да се организират, и „Аполония“. Конкретно за тази година: концертите на Соня Йончева и на Стинг.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Определено „София филм фест“! С годините то се превърна в български културен оазис, където можеш да се докоснеш до световното кино.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Моите топ три са „Колибри“, ICU Publishing и „Жанет 45“. Има и много прекрасни книги, публикувани от други издателства, разбира се, но от тези три в моята библиотека има най-много томчета.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Май по-скоро е будилник. Включва се поединично, кампанийно и рядко в събуждането на общата дремеща маса. Няма колективи, няма културни групи и сдружения – всеки е сам и се бори поединично. А когато се съберат, обикновено се карат, при това публично. Не че е нещо невиждано в световната история, но просто е само това, друго няма.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Класиците стават такива с времето и признанието на публиката. Ще бъде твърде претенциозно аз да си присвоя тази роля.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Трябва да има държавна политика по отношение на изкуството изобщо. Ненормираният и невъзможен за обичайно класифициране труд на хората на изкуството трябва да бъде оценен и приет с уважение и мисъл за бъдещето на тези хора. Не може да допуснем всеки от нас да пее песните на някогашните ни естрадни звезди, а в същото време те да умират в мизерия или в хосписи, защото не могат да се издържат.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Вечните послания на едно произведение. Способността му да събужда чувства. Силата му да те кара да мечтаеш, да вървиш напред и да ти се живее. Красотата на думите, цветовете, звуците, идеите, които нечия талантлива душа може да създаде за другите.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Нормално е да има и винаги е имало, не само у нас. Смятам, че за всички има място под слънцето. Ако твърдиш, че Светлин Русев ти е отнел мястото в българското изкуство, значи априори си приел, че местата са точно определени и ти заслужаваш просто да избуташ някого, за да седнеш на стола му. То е като с любовта и сърцето – в този орган няма точен брой квадратчета, които пълниш с любов, там просто има невъобразимо много място за любов и то не е нито линейно, нито 3D, за да си го представим като някакъв обем в пространството. Затова и битката между млади и стари е смислена, когато е естетическа, а не когато е за признание и постове.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Става ми много тъжно, когато видя, че някой си е „свил платната“, за да може българската публика да го разбере и купува. Този предразсъдък, заедно с мантрите, че сме малки, изостанали и суперзле, са най-големите ни врагове. Вярвам, че в изкуството трябва да се стига до крайности, стига това да не е самоцелно, разбира се. Предразсъдъкът е граница, която сам си поставяш. Пък нали изкуството е да бута границите.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Темата за дръзването. Изкуството ни е плахо, свенливо, срамливо и съмняващо се във всичко, което прави. Трябва да се дръзва във всяка идея, разработвана в полето на изкуството – за любовта, за смъртта, за вярата, за остаряването, за лудостта. Дръзването трябва да е принцип, но ние сме още на етапа, в който трябва да го приемем изобщо като тема, за да можем да го обсъдим и усвоим.

Вижте още: ИЗТРЕЩЯВАНЕ ЗА УМОРЕНАТА, ПЛАХА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Не съм срещала в последно време наистина интересна артистична работа, занимаваща се с явления и пороци в политиката. След гениалното шоу „Улицата“ на Теди Москов преди години и някои спектакли на Александър Морфов, от които ти засяда топка в гърлото, по-добра артистична сатира не съм срещала. Освен, разбира се, творчеството на карикатуристите ни, което следя. Може би хората имат повече нужда от други полети извън тази тема, която ги е затиснала като надгробна плоча. Но пък когато е талантливо направена, тя може да свърши работа в съзнанието, която иначе ще отнеме столетия.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Да. Травмата на ниското самочувствие.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото, когато е силна, тя е най-голямото оръжие срещу лошото управление. На нашите държавници, които са си разпределили държавицата и европарите за нейното функциониране, им е ясно поне това, че по пътя на изкуството поумняването на една нация е най-силно и най-сигурно. Те не искат умен народ – искат покорен. Е, създават си го вече повече от двадесет и пет години. И успяват – по улиците е пълно с хора, които пишат на маймуница, не четат нищо друго, освен ресторантски менюта и единствената музика, която ги вълнува, е тази, която движи телесната долница. Но има и други! Може да са малко, но ги има.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Оригинално продължава с „не сме народ, а мърша“. Аз няма да го кажа! Моят вариант е такъв: „Не сме народ, не сме народ, а единаци.
Единаци с празни капи и напърчени мустаци“.