Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Маркес и тъжните му проститутки (откъс)

Последната книга на Габо излиза за първи път на български

Тринайсет години след оригиналната си публикация, „Спомен за моите тъжни проститутки“ на Гарсия Маркес излиза и на български. - Маркес и тъжните му проститутки (откъс)

Тринайсет години след оригиналната си публикация, „Спомен за моите тъжни проститутки“ на Гарсия Маркес излиза и на български.

„В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче.“

С това изречение започва „Спомен за моите тъжни проститутки“ – последният роман на Габриел Гарсия Маркес, който съвсем скоро ще четем за първи път на български. Но това начало е измамно, книгата съвсем не е посветена просто на търсенето на един старец на девственица в любовното му ложе.

Това е наполовина разказ за тази първа и последна любовна история от живота на главния герой, наполовина връщания към разнообразния му сексуален живот, наполовина анализ на любовта per se, наполовина разглеждане на старостта, наполовина анализ на щастието, наполовина криминален роман.

Половините станаха повече от две, но това е Маркес – можем да му го позволим.

В „Спомен за моите тъжни проститутки“ говори 90-годишен мъж, който в продължение на седем десетилетия (та досега) е бил журналист и музикален критик в местен вестник. В рамките на 112 страници той ни превежда през живота си, а с неговия разказ символично Маркес затваря и линията на собственото си творчество – романът излиза в оригинал през 2004 г., друга книга писателят така и не написва до смъртта си през 2014-а.

Българският превод на книгата е на Емилия Юлзари, а томчето, в твърди корици, с обложка и ласе за отбелязване на страниците, е под знака на „Лъчезар Минчев“.

„Спомен за моите тъжни проститутки“ се очаква на пазара около края на август.

Предоставяме ви откъс от романа на Габриел Гарсия Маркес.

В началото на новата година бяхме започнали да се опознаваме, сякаш живеехме заедно и будни, тъй като бях открил един предпазлив тембър на гласа, който тя чуваше, без да се събужда, и ми отвръщаше с естествения език на тялото. Настроенията проличаваха в начина ѝ на спане. От изтощена и дива, каквато беше в началото, започна да се изпълва с вътрешен покой, който разхубавяваше лицето ѝ и обогатяваше съня ѝ. Разказвах ѝ живота си, четях ѝ на ухото черновите на неделните ми бележки, в които, без да го казвам, беше тя и само тя.

По онова време оставих на възглавницата ѝ чифт обици с изумруди, които бяха на майка ми. Беше си ги сложила на следващата среща, но не ѝ отиваха. После ѝ занесох други, които подхождаха повече на тена ѝ. Обясних ѝ: Първите, които ти донесох, не ти стояха добре заради твоя тип лице и прическата ти. Тези ще ти подхождат повече. Не носеше никакви на следващите две срещи, но на третата си бе сложила посочените от мен. Така започнах да разбирам, че не изпълнява заповедите ми, а просто изчаква случая да ми угоди. В онези дни се почувствах дотолкова привикнал към този тип домашен начин на живот, че престанах да спя гол, а си занесох пижамите от китайска коприна, които се бях отказал да използвам, защото нямах за кого да ги събличам.

Започнах да ѝ чета „Малкият принц“ от Сент-Екзюпери, френски автор, от когото целият свят се възхищава повече, отколкото самите французи. Беше първата книга, която дотолкова я заинтригува, без да я събуди, че трябваше да ида два поредни дни, за да я довърша. Продължихме с „Приказки“ на Перо, „Свещената история“, „Хиляда и една нощ“ в една обезвредена версия за деца и от различията между книгите разбрах, че според интереса ѝ към четивото сънят ѝ е с различна степен на дълбочина. Когато усещах, че е стигнала дъното, загасвах лампата и спях притиснат в нея, докато пропееха петлите.

Чувствах се толкова щастлив, че я целувах по клепачите, много лекичко, и една нощ се случи и сякаш небето просветля: усмихна се за пръв път. По-късно без никаква причина се завъртя в леглото, обърна ми гръб и каза ядосано: Исабел накара охлювите да плачат. Във възторг от илюзията за диалог, я запитах със същия тон: Чии бяха? Не отговори. В гласа ѝ се долавяше някаква плебейска нотка, сякаш не беше неин, а на чужд човек, когото носеше вътре в себе си. Тогава от душата ми изчезна всяка сянка на съмнение: предпочитах я заспала.

Единственият ми проблем беше котаракът. Не се хранеше, беше унил и от два дни не вдигаше глава, свит в обичайното си кътче, а когато понечих да го сложа в сламената му кошница, за да може Дамиана да го отнесе при ветеринаря, ми посегна с лапа като ранено зверче. Тя едва успя да го хване и го отнесе ритащ в ютено чувалче. Не след дълго ми се обади от развъдника и ми каза, че нищо друго не можело да се направи, освен да го умъртвят, но се нуждаели от моето разпореждане. Защо? Защото вече е много стар, каза Дамиана. Помислих си с яд, че и мен могат да изгорят жив в пещ за котки. Почувствах се безпомощен между два огъня: не бях успял да обикна котарака, но не ми даваше сърце да наредя да го умъртвят само защото е стар. Къде в упътването го пишеше това?

Случката толкова ме потресе, че написах неделната си бележка със заглавие, присвоено от Неруда*: „Котаракът малък салонен тигър ли е?“ Бележката постави началото на поредната кампания, която отново раздели читателите на „за“ и „против“ котките. След пет дни преобладаваше тезата, че може и да е законно да се умъртвява котка в полза на общественото здраве, но не и защото е стара.

След смъртта на майка ми не можех да спя от ужас да не би някой да ме докосне в съня ми. Една нощ я усетих, но гласът ѝ ми възвърна спокойствието: Figlio mio poveretto.** Усетих го отново едно ранно утро в стаята на Делгадина и се разтреперих от наслада, защото си помислих, че тя ме е докоснала. Но не, беше Роса Кабаркас в мрака. Облечи се и ела с мен, ми каза, имам сериозен проблем.

Така се оказа, при това по-сериозен, отколкото можех да си представя. Бяха намушкали с нож в първата стая в пристройката един от важните клиенти на дома. Убиецът бе избягал. Огромният труп, гол, но с обувки, блед като сварено на пара пиле, лежеше в прогизналото от кръв легло. Веднага го разпознах: беше Х. М. Б., голям банкер, известен със своята внушителна осанка, приветливост и хубави дрехи, но най-вече с целомъдрието на домашното си огнище. На шията имаше две морави като устни рани и дълбок разрез на корема, който още кървеше. Вкочаняването не бе започнало. Повече от раните ме впечатли презервативът, очевидно неизползван, надянат на спаружения от смъртта член.

Роса Кабаркас не знаеше с кого е бил, защото и той имаше привилегията да влиза през градинската порта. Не се отхвърляше подозрението партньор да му е бил мъж. Собственичката искаше от мен единствено да ѝ помогна да облече трупа. Държеше се толкова спокойно, че ме разтревожи мисълта дали смъртта за нея не е обичайно кухненско занимание. Няма по-трудно нещо от това да се облече мъртвец, ѝ казах. Правила съм го и преди, с Божията помощ, възрази тя. Лесно е, ако някой го поддържа. Обърнах ѝ внимание: Представяш ли си как някой ще повярва в накълцан с нож труп, облечен в безупречен костюм като английски джентълмен?

Разтреперих се при мисълта за Делгадина. Най-добре ще е ти да я прибереш, ми каза Роса Кабаркас. По-добре да умра, ѝ възразих с вледенена слюнка. Тя го забеляза и не успя да скрие презрението си: Ти трепериш! Заради нея, казах, макар че беше истина само наполовина. Кажи ѝ да си върви, преди да е дошъл някой. Добре, каза тя, въпреки че на теб като на журналист нищо няма да ти направят. И на теб също, отбелязах с известна злоба. Ти си единственият либерал, който командва в това правителство.

Градът, високо ценен заради миролюбивата си природа и свойствената си сигурност, всяка година се сблъскваше със злощастието на едно скандално и жестоко убийство. Но не и последното. Официалната новина с крещящи заглавия и почти никакви подробности гласеше, че младият банкер по неразбираеми причини е бил нападнат и наръган до смърт на шосето за Прадомар. Нямал врагове. В комюникето на властите като предполагаеми убийци се посочваха преселници от вътрешността на страната, които бяха предизвикали вълна от криминални престъпления, чужди на гражданския дух на местното население. Още през първите часове бяха задържани над петдесет души.

Възмутен отидох при редактора по съдебните въпроси, типичен журналист от двайсетте години, който носеше шапка със зелена целулоидна козирка и ластици на ръкавите и си въобразяваше, че умее да предвижда събитията. Той обаче разполагаше само с откъслечни сведения за престъплението и аз ги допълних доколкото това беше благоразумно. Така на четири ръце написахме пет страници за материал на осем колони за първа страница, приписан на вечния призрак на източниците, заслужаващи пълното ни доверие. Но на нашия цензор Гадняра в девет не му трепна ръката да наложи официалната версия, че нападението е дело на либерални бандити. Облекчих съвестта си с начумерено скръбно изражение по време на най-циничното и многолюдно погребение на века.

Когато онази нощ се прибрах вкъщи, позвъних на Роса Кабаркас, за да разбера какво е станало с Делгадина, но четири дни телефонът ѝ мълча. На петия ден отидох в къщата със стиснати зъби. Вратите бяха запечатани, но не от полицията, а от санитарната инспекция. Никой от съседите не знаеше нищо за нищо. Без следа от Делгадина се посветих на ожесточено и понякога нелепо търсене, което ме оставяше без дъх. По цели дни наблюдавах младите велосипедистки от стъпалата на един прашен парк, в който децата си играеха да се катерят по олющената статуя на Симон Боливар. Профучаваха, натискайки педалите, като кошути; красиви, достъпни, готови да бъдат уловени на „сляпа баба“. Когато надеждата ми се изчерпа, потърсих убежище в покоя на болерата. Беше като отровна напитка: във всяка дума беше тя. Винаги когато пишех, бях имал нужда от тишина, защото умът ми вникваше повече в музиката, отколкото в писането. Тогава напротив: можех да пиша само в сянката на болерата. Животът ми се изпълни с нея. Бележките, които написах през онези две седмици, бяха закодирани образци на любовни писма. Главният редактор, раздразнен от лавината читателски отговори, ме помоли да поуталожа любовта, докато намислим как да утешим толкова влюбени читатели.

Липсата на покой сложи край на точността в живота ми. Събуждах се в пет, но оставах в полумрака на стаята, като си представях Делгадина в нереалния ѝ живот, как буди братчетата си, облича ги за училище, дава им закуската, ако има какво, и прекосява града на колело, за да изпълни присъдата си да пришива копчета. Питах се недоумяващ: Какво си мисли една жена, докато зашива копче? Мислеше ли си за мен? Дали и тя търсеше Роса Кабаркас, за да ме открие? Прекарах цяла седмица, без да свалям работния гащеризон ни денем, ни нощем, без да се къпя, без да се бръсна, без да си мия зъбите, защото твърде късно любовта ме научи, че човек се гласи за някого, облича се и се парфюмира за някого, а аз никога не бях имал за кого. Когато в десет сутринта Дамиана ме завари гол в хамака, помисли, че съм болен. Изгледах я с помътнели от въжделение очи и я поканих да се повъргаляме голи. Тя с презрение ми отвърна:

– Помислихте ли какво ще правите, ако се съглася?


* Алюзия за „Ода за котката“ (1959) от чилийския поет Пабло Неруда (1904–1973). – Б. пр.

** Горкичкият ми син. (Ит.) – Б. пр.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg