Маркес: Сънувах нещо ужасно – социализмът не работи

За пръв път на български език излиза пътеписът на Габо „Пътешествие по Източна Европа“ (откъс)

„Действителността в Съветския съюз се разбира по-добре, когато човек проумее, че прогресът тук се е развивал в обратна посока“, пише Маркес. Снимка: Площад Славейков - Маркес: Сънувах нещо ужасно – социализмът не работи

„Действителността в Съветския съюз се разбира по-добре, когато човек проумее, че прогресът тук се е развивал в обратна посока“, пише Маркес. Снимка: Площад Славейков

Малцина съвременници на тоталитарния режим са имали смелостта да говорят за него и да останат живи и здрави. Но по онова време е имало начин хора от Запада да пътуват в страните отвъд Желязната завеса. Един от тях е Габриел Гарсия Маркес. През 1957 г. той все още не е прочут писател, не е написал още „Сто години самота“, не е получил Нобелова награда за литература. Работи като журналист. Изпитвайки симпатии към кубинската революция, той предприема едно пътуване от ГДР до СССР. За съжаление, България не влиза в маршрута му – но животът у нас вероятно е бил подобен на онзи, с който той се сблъсква първо в Източна Германия, после в Полша, Чехословакия, Унгария и накрая в Съюза.

„Това е една безмилостна страна“, цитира писателят своята спътница, избухнала в края на един ден в Източен Берлин.

Маркес тръгва да види как се живее в социализма 12 години след края на Втората световна война. Потегля заедно със своя приятел и биограф Плинио Апулейо Мендоса и сестрата на Плинио, Соледад. Видяното разтърсва представите им за света, управляван от работническата класа.

„За нас беше неразбираемо как народът в Източна Германия, след като държеше в ръцете си властта, средствата за производство, търговията, банките, масовите комуникации, можеше да е толкова тъжен, най-тъжният народ, който някога бях виждал“, пише Маркес.

В Москва той попада като журналист, за да отрази Шестия световен конгрес на младежта и студентите.

„От две години вече Съветският съюз се готвеше да посрещне делегати от цял свят и това бе основание за опасения, че вместо със съветската действителност ще се сблъскаме с една изфабрикувана за чужденците реалност. Това е разбираемо. В социалистическите страни са наясно, че повечето делегати на фестивалите не са комунисти, че са настроени да търсят недостатъци и не са достатъчно подготвени, за да тълкуват правилно техния опит. (…) „Хитростта на поляците няма граници – разказа ми преди две години в Рим едно момиче, което бе присъствало на фестивала във Варшава. – За да ни накарат да повярваме, че в Полша има свобода на религиите, отвориха черквите и пуснаха навсякъде държавни служители, преоблечени като свещеници.“

Впечатленията си от това пътуване Маркес публикува в списание в Колумбия и над две десетилетия по-късно ги издава в книга. Сега тя за първи път излиза на български език, озаглавена „Пътешествие по Източна Европа“ и издадена от „Лъчезар Минчев“.

Предлагаме Ви предисловието на преводачката от испански, както и откъс от книгата.

Доза Щастие

Тогава Берлин беше два града
Емилия ЮЛЗАРИ

В средата на 80-те години на миналия век по неведоми пътища в България се появяваха нови книги от латиноамерикански автори, които предизвикваха обясним възторжен интерес сред преводачите от испански. Една от тях беше „Мирис на гуаява. Разговори с Плинио Апулейо Мендоса“ (1982) от Гарсия Маркес, съвместно с Мендоса, излязла година след появата на „Хроника на една предизвестена смърт“. Първото нещо, което ме очарова, беше заглавието, защото по думите на Габо, както са го наричали приятелите му, „цялата загадъчност на латиноамериканския тропик може да се събере в благоуханието на изгнила гуаява“.

Неголяма по обем, творбата представлява пространно интервю или книга-диалог между придобилия вече световна слава Нобелов лауреат и неговия близък приятел и биограф, колумбийския журналист, писател и общественик П. А. Мендоса. Тъкмо в тази книга прочетох за първи път, че през 1957 г. двамата са предприели пътуване в ГДР и други социалистически страни. Този факт е потвърден и в по-късната „Габо. Писма и спомени“ (2013) от Мендоса. Но в първата половина на 80-те години, въп­реки всеизвестната симпатия на Гарсия Маркес към кубинската революция и левите убеждения на Мендоса, въпросите и отговорите във връзка с това пътуване все още звучаха кощунствено:

– През 1957 г. заедно предприехме пътуване през Източна Германия. Въпреки многото надежди в социализма впечатленията ни бяха зловещи. Не повлия ли онова пътуване на политическите ти убеждения?

– Спомни си, че впечатленията ми от онова пътуване, което беше решаващо за политическото ми формиране, намериха място в поредица репортажи, публикувани в едно списание в Богота и над 20 години по-късно събрани в книга…

– Каква беше гледната ти точка относно така наречените страни с народна демокрация?

– Основната идея в тези статии е, че в страните с народна демокрация нямаше истински социализъм и никога не можеше да го има по този път, защото господстващата система не се основаваше върху специфичните условия на всяка страна. Беше система, натрапена отвън от Съветския съюз с помощта на местните комунистически партии, които – догматични и лишени от въображение – не можеха да измислят нищо друго, освен да налагат насила съветската схема в действителност, в която тя нямаше място.

А тогава, през юни 1957 г., Гарсия Маркес пише: „Трима поехме в това приключение“. Тримата са Габо, Плинио Апулейо и сестра му Соледад, но тъй като в онези години колумбийски граждани нямат право да преминават зад Желязната завеса, авторът не разкрива самоличността на приятелите си: той е представен като Франко, скитащ италианец и случаен кореспондент на миланско списание, а тя като Жаклин, графичен дизайнер и французойка от индокитайски произход. С купения в Париж автомобил потеглят към ГДР, за да видят с очите си „как стоят нещата със социализма“.

Тук изниква друг интересен факт – защо Гарсия Маркес се намира в Париж като временен кореспондент на колумбийския вестник „Еспектадор“? Ето обяснението: през 1955 г. в няколко последователни броя същият вестник отпечатва романизирания от Габо разказ на Луис Алехандро Веласко – единствения оцелял корабокрушенец от военния кораб „Калдас“, претърпял тежка злополука в открито море, при която загиват седем моряци. От написаното става ясно, че тя не е следствие от буря, както твърди официалната версия, а поради струпаната на палубата контрабандно пренасяна стока. Разкриването на тези факти предизвиква истинска политическа буря и тъй като става при диктатурата на генерал Рохас Пиниля, вестникът е санкциониран, морякът е свален от пиедестала на герой, а младият журналист е принуден да напусне Колумбия. Едва след години хрониките са събрани в книгата „Разказ на един корабокрушенец“ (1970), която също предстои да бъде представена на българския читател.

Но да се върнем към „Пътешествието“, което още същата година се публикува като серия репортажи в списание „Кромос“ в Богота под наслов „90 дни зад Желязната завеса“. Едва след повече от двайсет години излиза книгата „Пътешествие през социалистическите страни“ (1978), а по късно – „Пътешествие по Източна Европа“ (2015), като първото заглавие е доста обобщаващо, защото в действителност пътуването включва само ГДР, ЧССР, ПНР, СССР и УНР.

Като журналисти и леви интелектуалци, колумбийците живо се интересуват не само от действителността в страните с народна демокрация, но и как са се отразили две събития, разтърсили света година преди това – развенчаването на Сталин от Никита Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС и кръвопролитното нахлуване на съветски войски в Унгария.

Журналистическото любопитство подтиква репортера Гарсия Маркес да се изплъзва от преводачите, за които подозира, че са цивилни правителствени агенти, защото се стреми да установи непосредствен контакт с обикновените граждани и да разговаря с тях, ако успее. От друга страна, като писател, запленен от идеалите на социализма, той търси обяснение за абсурдите, за очевидната несправедливост и прикритото насилие, разяждащи едно общество, което на теория би трябвало да е по-добро от капиталистическото. Затова е шокиран, че „големият портал на източния свят се пази от непохватни полуграмотни юноши“, в Източен Берлин „хората изглеждаха опустошени, огорчени“, Чехия и Полша нескрито гледат на Запад, във Варшава свещениците и монахините са не по-малко, отколкото в Рим, полските комунисти не пропускат неделната литургия, а в Будапеща, година след смазаното с танкове въстание, клозетите са изпъстрени с лозунги срещу просъветското правителство на Янош Кадар. Може би под силното влияние на тези потискащи впечатления Мендоса не може да забрави думите на Габо, изречени по пътя за Лайп­циг:

„Сънувах нещо ужасно. Сънувах, че социализмът не работи“.

Съзнавайки колко повърхностни могат да бъдат впечатленията от Москва, готвеща се от години за нещо подобно на колосален панаир, какъвто е Международният фестивал на младежта и студентите, Габо недвусмислено заявява:

„Не исках да се запозная с една Съветска Русия, наконтена като за гости. Държавите, както и жените, трябва да ги видиш, когато са току-що станали от леглото“.

Той прави всичко възможно да се доближи до хората, някои от които след четирийсет години изолация от цялата планета дори не са виждали чужденец, като същевременно се старае да остане верен на фактите. Резултатът е ярка полифонична хроника, описваща ключови моменти от онзи период на реалния социализъм: единайсет години преди Прага, от която ис­крено се възхищава, да се разтресе от грохота на съветските танкове и трийсет и две години преди падането на Берлинската стена.

Колкото и да са интересни идеологическата позиция и политическите пристрастия на автора, като литературовед и преводач поставям на първо място художествените качества на творбата, изразните средства, изграждането на персонажите, полета на въображението, похватите и обратите в повествованието. Затова трябва да отбележа, че дори в този текст, замислен като репортерски пътепис, Гарсия Маркес представя зряла и искрена проза в своя оригинален разказвачески стил, често подправен с типичната за него ирония и дори беззлобен сарказъм, най-вече когато описва парадоксалните сюрреалистични елементи на социалистическата реалност:

„Инстинктът ни отведе в тоалетните. Представляваха дълга дървена платформа с половин дузина дупки, над които половин дузина уважаеми граждани клечаха и си вършеха работата, разговаряйки оживено по време на една физиологична колективизация, непредвидена от доктрината“.

В „Мирис на гуаява“ има цяла глава, посветена на суеверията, и в нея Гарсия Маркес потвърждава, че вярва в предзнаменования, предизвестия и поверия: изкуствените цветя и оставените зад вратата раковини носят лош късмет, а без жълта роза на писалището си не е успявал да напише дори страница. И все пак надали някога е мислил, особено по време на „Пътешествието“, че той самият ще се превърне в пророк и ще предрече събитие, което ще разтърси света трийсет и две години след споменаването му:

Според някои изчисления, ако избухне война, Берлин ще издържи двайсет минути. Но ако не избухне, след петдесет или сто години, когато едната от двете системи надделее над другата, двата Берлина ще са един град. Един чудовищен търговски панаир, пълен с безплатни мостри на двете системи“.

***

На съветския човек контрастите започват да му омръзват

В една московска банка вниманието ми бе привлечено от служителите, които, вместо да обслужват клиентите, изглеждаха увлечени да броят шарените топчета на сметалата. По-късно, потънали в същата дейност, щях да видя управителите на ресторанти, служителите в обществени учреждения, касиерите в магазини и дори продавачите на билети в кината. Бях си отбелязал тази подробност, решен да проверя името, произхода и характеристиките на това, което сметнах за най-популярната игра в Москва, докато администраторът на хотела, в който бяхме отседнали, не ни даде обяснение: шарените топчета, по­добни на сметалата, които се използват в училище, за да учат децата да смятат, са калкулаторите, с които си служат руснаците. Това твърдение бе още по-изненадващо, като се има предвид, че в официалните брошури, които бяха раздадени на фестивала, пишеше, че Съветският съюз разполага със 17 различни модела електронни калкулатори. Имат ги, но не ги произвеждат в промишлени количества. Това обяснение ми отвори очите за драматичните контрасти в страна, в която работниците живеят, наблъскани в една стая, и имат право да си купят само два костюма годишно, докато дебелеят от задоволство, че съветска ракета е изстреляна до Луната.

1 2Следваща страница

ДС