Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Маршал Сталин награждава, Лондон доволен

Провокирано от статията на един студент, озаглавена „Стига сте говорили за комунизма“

 - Маршал Сталин награждава, Лондон доволен

Преди няколко дни попаднах във Фейсбук на текст на Димитър Панайотов, младо момче, студент, с провокативното заглавие „Стига сте говорили за комунизма“. Естествено, на секундата го зачетох. Предстои излизането на втората част от романа ми „Сексът и комунизмът“, и съответно в последните 2 години правя основно това – говоря за комунизма. Няма да разнищвам текста, „Площад Славейков“ ще го качи, но ще отговоря на някои негови тези.

Мили Димитър, нямате нужда от въпросителна в скоби в началото на текста Ви: „…и имам късмета (?) да избегна живота по времето на социалистическия режим в България.“ Категорично имате късмета, не се заблуждавайте – какъвто и да било комфорт да е имало семейството Ви, то не е било свободно, макар и може би това да не го е притеснявало. Втора книга пиша точно за това. Сега е трудно по друг начин, но Вие имате едно огромно преимущество пред всеки живял в онова време – имате право на избор как и къде да живеете. Макар все повече да се убеждавам, че много хора в България всъщност нямат нужда от свобода, а от правителствена бавачка със скрит под престилката камшик.

Чувството за неприкосновеност и възможността за личен избор на една прекалено голяма част от българския народ са унищожени именно благодарение на това време, за което Вие, Димитър, имате въпросителна в скоби. Извадете я от скобите и я хвърлете на боклука. Свободата е без въпросителни и без скоби. Когато разберете, че свободата не подлежи на обсъждане, тогава и тези два малки ограничителни знака в главата Ви ще отпаднат. Няма да имате никакъв въпрос нито към себе си, нито към времето.

Текстът завършва, опровергавайки заглавието си, т.е. приканващ всички да говорим и обсъждаме комунизма, въпреки, че на младия автор му е писнало. Но Георги Марков може да бъде четен, така и не разбрах защо само той, може би защото е убит. Финалът на текста ни поощрява да говорим и пишем, но да не се повтаряме.

Съжалявам, че ще спукам балончето Ви (sorry to burst your bubble), но няма как да не се повтаряме, ако се смята за повторение чувството за отчаяна клаустрофобия и липса на свобода при най-малко пострадалите като мен, или разказите на потомци на ужасно пострадали като разказа на сина на Райко Алексиев, Алекс Алексиев за убийството на баща му. Няма как, Димитър, да не се повтарят тези истории, защото за тях е било забранено да се говори цели 45 години. Съдбите на несвободни хора на всеки един българин са сами по себе си повторение в несвободата си.

Искате да четете само Георги Марков. Защо? Марков е написал чудесни и смели книги за човек, който в крайна сметка е живял доста привилегировано в най-мракобесните години на соца. Бил е по-свободолюбив и смел от останалите и е избягал от това, заради което Вие, Димитър, слагате въпросителна в скоби. Карал е БМВ, ходил е на лов с правителствени дружинки, бил е в елита, но това не му е било достатъчно. Искал е да живее свободно и вероятно да ползва свободно много по-разнообразните материални блага на един „материалистичен свят“, според догмата. Бил е талантлив, написал е смислени наблюдения върху въпросителната в скоби и е бил убит за това.

Но това не означава, че само неговите наблюдения и заключения са валидни за времето. Историята на Райко Алексиев, убит от Георги Боков по особено жесток начин, историите на жертвите на лагерите, пък дори и историите на тези, които не са избягали, не са били бити, не са били в лагери, а са живели както повечето българи в несвобода, всяка една от тях е различна и не се повтаря, въпреки, че елементите на репресия, видима или невидима, са абсолютно повтарящи се.

Много хора смятат, че аз, като дъщеря на човек от арт елита тогава, нямам право да пиша книга като „Сексът и комунизмът“, която разказва за липсващата въпросителна и скоби на едно младо момиче в привилегирована среда. Не само, че имам право, а имам и задължение да споделя и тази гледна точка за това време – именно заради младите хора като Вас, Димитър, които сега, 25 години след краха на тази мрачна система, имат въпрос към себе си дали е късмет да не си се родил в соца.

Късмет е, жалко, че не можете да го оцените. Ако сега ми предложат да се телепортирам в младостта ми, вместо да прекарам едни 7-8 начални години на тежък труд, лишения и болка по близки и България в Америка, НИКОГА няма да го направя. Всяка една платена от мен цена за личната ми свобода, за бягството ми от това несвободно минало на млад човек в социалистическа България, бих платила отново и отново. Може би съм луда, може би повечето хора нямат такава необходимост, не знам – знам само, че ми стана много мъчно като видях въпросителната и скобите Ви. Казах си, колко тъжно, само толкова време е минало, а вече има въпрос.

Колкото до повторенията на историите ни, помислете дали е възможно евреите да бъдат призовани да престанат „да се повтарят“ за Холокоста. Дали също така е възможно да искаме от хомосексуалните да престанат да говорят за това, че са били и до известна степен продължават да са остракирани. Можем ли да искаме от което и да било несвободно малцинство или мнозинство да престане „да се повтаря“ в историите си на болка, унищожение, несвобода и репресии, без това да е опит за „мека“ цензура? Знаете сам отговора. Не можем. Това е право гарантирано от свободата.

Онзи ден търсех нещо в мазето и отворих един куфар, който не бях докосвала, откакто бях прибрала в него разни семейни документи след смъртта на майка ми през 2004 г. Попаднах на дебела папка с писма на дядо ми и баба ми. Дядо ми Илия Хаджиев е бил началник на клон на банка в Долна Джумая, сегашен Серес, от 1941 г. до… ще разбера от писмата. Най-впечатляващото писмо беше последното от баба ми до него. Тя е била в София, а той в Серес. Датата е 9 септември 1944 г., 9:45 ч. вечерта. Има и час, не си измислям. Ще цитирам само няколко изречения, които успях да прочета въпреки избелялото мастило:

„…Слушам Москва от дълго време – маршал Сталин награждава граждани, генерали и адмирали за успешно проведената операция в България… …Народът се радва, други се страхуват и то много. Лондон доволен най-после от българското правителство… …Ето шест гърмежа, 7…8…9… трещи… 10, 11, 12… мощно нещо… 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24…, но кога ще спрат… 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31 (добре ли броя?!), 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, свърши се!… Историческа дата! Завой в строя на страната ни… …Какво ли ни носи утрешният ден!“

Слава Богу, произхождам от семейство на пишещи и най-вече мислещи хора. И всеки с историята си. Така, както всеки осмелил се да бръкне в раните си и да сподели живота си в едно съвсем близко минало, е с неговата лична история, но винаги в контекста на един общ социум.

Така че, мили Димитре, ако не Ви се чете, не четете, но забравете призивите да не се повтаряме. Този призив носи остатък от онова минало, за което имате въпросителна в скоби. А аз искам само едно и друго вече наистина не ми е необходимо като писател. Независимо кой харесва или не моята версия на миналото в „Сексът и комунизмът“, аз съм безкрайно щастлива, че съм свободна да го разказвам. И ако успея да освободя някой млад човек от въпросителната му в скоби, ще бъда безкрайно щастлива. Дето се вика, няма да съм живяла напразно.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах