Марсилезата на черните роби

В един нюйоркски клуб, в една мартенска вечер на 1939 г. се случило нещо, което променило света. „Café Society“ бил наричан „ужасно място за хубави хора”, защото по времето на сухия режим в САЩ е едно от малкото места, където сервирали алкохол. Заведението запазило славата си на добро място, там винаги имало джаз и комедианти. Всяка вечер над 200 души се събирали да пият и да се забавляват, при това без никаква расова дискриминация – чернокожите не просто минавали без проблем през „фейсконтрол”, но и получавали най-хубавите места. Това било предизвикателство към поддържащите сегрегация лъскави нюйоркски заведения.

На сцената на „Café Society“ в тази паметна мартенска вечер излязла една неизвестна певица, едва 23-годишна. Дотогава тя била просто част от „Count Basie`s band” – харлемски джазов оркестър. Появила се на сцената в клуба сама. Очевидци разказвали колко била прекрасна – разкошна фигура, кожа в тъмен меден оттенък и гардении в косите… Това било последното изпълнение за вечерта. Светлините угаснали, останал само един прожектор, който осветявал младата и неизвестна още Били Холидей. И се разнесъл нейният дълбок и чувствен глас, който запял:

„Southern trees bear strange fruit
Blood on the leaves and blood at the root
Black bodies swinging in the southern breeze
Strange fruit hanging from the poplar trees”.

(Южните дървета дават странни плодове
Кръв по листата и кръв в корена
Черни тела се люлееха в южния бриз
Странни плодове, висящи от тополите.)

Обичайният шум в клуба затихнал. Говорело се за „черни тела”. Никой не очаквал песен, посветена на линчуването, да бъде „десерт” за вечерта. Тишината станала дълбока, а Били Холидей продължила:

„Here is fruit for the crows to pluck
For the rain to gather, for the wind to suck
For the sun to rot, for the trees to drop
Here is a strange and bitter crop”.

(„И ето плод, когото враните да накълват.
Да го измие дъжд, да го издуха вятър,
под слънцето да гние, докато дървото падне.
Тук събират горчива реколта.”)

При последната дума залата потънала в тъмнина, а когато върнали осветлението, сцената била пуста.

Първото изпълнение на песента „Strange Fruit” имало взривен ефект дори в тази така либерална атмосфера на клуб „Café Society“. Текстът за гниещата под слънцето черна плът застанал като буца в гърлото, вцепенил публиката. Няколко минути след края висяла угнетяваща тишина, чашите останали пълни, цигарите гаснели в пепелниците. Чули се екстатични ръкопляскания, но и мнозина си тръгнали, като оставили вечерята си недовършена.

Заслугата за това била не само на Били Холидей, но и на арт-директора в клуба Робърт Гордън, както и на собственика Барни Джозефсон. Те предвидили всичко – оставили песента за финала и забранили на Били Холидей да излезе на бис. Освен това сервитьорите получили специално разпореждане да спрат обслужването преди първите акорди на композицията и да не се появяват в залата по време на изпълнението. Внимателно обмисленото осветление с единствения прожектор фокусирало цялото внимание върху песента.

Това се оказва първата песен в новата история, в която шокиращ социален текст е изпълнен в мелодията на лек развлекателен джаз. С нейната поява политическата борба влиза в развлекателната индустрия. За пръв път в историята протестна песен заема достойно място в съвременното изкуство.

Текстът на „Strange Fruit” е създаден от Абел Мийропол, евреин, гимназиален учител от Бронкс, който пише под псевдонима Луис Алън. Стихотворението е публикувано за пръв път през 1936 г. в „The New York Teacher“ под заглавие „Bitter Fruit” (Горчив плод). Мийропол съчинява и музиката към своя текст.

По това време – 30-те години на ХХ век – линчовете вече са официално забранени в САЩ, но не са рядкост в южните щати. Мийропол твърди, че е вдъхновен за текста от снимката на Лорънс Бейтлър за линчуването на Томас Шип и Ейбрам Смит през 1930 г. в град Марион, щата Индиана.

Музикалното произведение придобива успех като протестна песен. Мийропол, съпругата му и черната вокалистка Лора Дънкан го изпълняват в „Медисън Скуеър Гардън“. Там собственикът на „Cafe Society“ Барни Джоузефсън чува песента и решава да я даде на Били Холидей – младата изпълнителка, която възнамерява да лансира.

След изпълнението ѝ на сцената на клуба Били Холидей се обръща към звукозаписната си компания „Columbia“, за да запише песента. Опасявайки се от реакцията на разпространителите от Юга, както и от възможен негативен отзвук от страна на съдружниците на лейбъла – радиомрежата CBS – „Columbia“ отказва да запише песента. Дори продуцентът на Холидей Джон Хамънд отказва. Тогава тя се обръща към своя приятел Милт Геблър, чиято звукозаписна компания „Commodore“ продуцира алтернативен джаз. Холидей изпява „Strange Fruit“ за него акапелно и песента го развълнувала толкова много, че той заплаква. През 1939 г. Геблър прави специална уговорка с „Vocalion Records“ да запише и разпространи песента, а „Columbia“ разрешава на Холидей освобождаване от договора ѝ в рамките на една песен, за да успее да я запише. Геблър се тревожи, че песента е твърде кратка и затова моли пианиста Сони Уайт да импровизира встъпление. На записа Били Холидей започва да пее чак в 70-ата секунда.

Били Холидей записва песента два пъти – през 1939-а и през 1944 г. Първата версия става най-продаваният сингъл на певицата в многомилионен тираж. Холидей става така известна с изпълнението си на „Strange Fruit”, че остава завинаги свързана основно с нея.

През 1939 г. Самюъл Графтън от „Ню Йорк Поуст” пише за песента:

„Ако гневът на експлоатираните някога избухне в Юга, те вече си имат своята Марсилеза”.

Активистите за борба срещу расизма разпращат масово записа на „Strange Fruit” до своите сенатори.

„Това е най-ужасната, най-отвратителната песен, която някога съм слушала и пяла – казва години по-късно Нина Симон, която изпълнява кавърверсия на „Strange Fruit”. – Песента ме кара да изпитвам непоносима горест за това, което белите хора направиха с нас в тази страна.”

Много певци през годините се опитват да запишат кавъри на емоционалната песен, но никой не успява да достигне поразителното въздействие на първото изпълнение.

През 1999 г. студийният запис на „Strange Fruit” от 1939 г. е обявен от списание „Тайм” за „песен на столетието”. През 2002 г. Библиотеката на Конгреса включва „Strange Fruit” като един от общо 50-те записа в Националния регистър на записите.