Марта Петкова: Не съм феминистка и не харесвам белезите на новото време

В най-напрегнатата седмица за българската култура – когато Народният театър бе окупиран от недоволни от съдържанието на един премиерен спектакъл, в Софийската опера и балет бе поставено произведение от друг класик – „Ромео и Жулиета“, балета на Сергей Прокофиев, под режисурата и с хореографията на Калоян Бояджиев. Примата на този остров на спокойствието е Марта Петкова. Тя влиза в образа на Жулиета, млада жена, която заради изпепеляващата си любов се опълчва на семейството си и на порядките на обществото. Архетип на влюбената жена.

Тази година Марта Петкова пое поста и на артистичен директор на Балета в Софийската опера. Поканихме я да разговаряме за образа на жената в живота, в изкуството и зад кулисите. Жената, която носи отговорности наравно с мъжете, и често е носител на прогреса, подобно като ренесансовата Жулиета. Но с различна мотивация.

– Във времена, в които феминизмът и еманципацията са в основния дневен ред на обществото, какъв е подходът ви към образа на Жулиета?

– Винаги съм си мечтала да изиграя ролята на Жулиета – още от съвсем малка, когато постъпих в балетното училище. Чак сега имам тази възможност и нe смятам, че съм я пречупила изцяло през съвременността. Търсила съм я дълбоко в душата си по възможно най-чистия, детски начин, най-първобитния, ако мога да кажа – независимо от годините, времето и обществото, в което живеем. Тази велика класика, която трябва да пресъздадем, е както любовна, така и тежко драматична история. И се връщаме в свят, когато всичко се е случвало по най-естествения начин, най-нетърпеливия, най-вълнуващия, много по-богат на емоции, една огромна палитра, която смятам, че днешното общество е изгубило като дълбочина в усещанията си.

– С какво вашата интерпретация се отклонява от класическия образ, създаден от Шекспир?

– За мен силната и решителна Жулиета е пленителна, но повече от това ме впечатлява силната любов, която тя е способна да изпита на тази възраст, и най-вече готовността да жертва живота си за това чувство. Изхождам изцяло от любовта, а не от това, че тя излиза срещу семейството си и срещу обществото. За мен любовната тема е двигателят на Жулиета.

– Дали една жена на 15 години наистина е способна на подобни дълбоки чувства? Днес на тази възраст ще я наречем дете.

– Да, на тази възраст тя все още е дете. Затова за мен нейният образ е изключително чист. Аз вярвам в нейната любов и не мисля, че това е просто детски каприз.

– През 60-те години Джон Ленън казва „Жената е н…т на света“, излезе ли днес жената от образа на слабия пол?

– Да, абсолютно, да. Имаме много ярки примери за това. Не съм феминистки настроена, но днес една жена в много отношения може да бъде много по-силна от един мъж, в случая дори и в спектакъла „Ромео и Жулиета“. Психически тя е по-устойчива от Ромео, тя е по-решителната и силна, с поведение крайно нетипично за жените преди 500 години, когато се развива тази история.

– Либерализмът днес се бори за правата на жените и на малцинствата. Как оценявате резултата от тази борба?

– Аз съм либерален, съвременен човек. Приемам всичко, но в рамките на нормалното. Усещам, че светът е тръгнал в ужасни крайности, което не ми допада. За мен животът не е черно и бяло, има нюанси. Не мога да приема да ми се налага нещо за нормално, когато то не е. Не искам да бъда съвсем конкретна, но имам приятели, познати всякакви – дали ще са тъмнокожи, хетеро, хомо, за мен няма значение. Аз деля хората на това дали имам общ език с тях, или нямам. Не искам да ми се натяква, че единият е прав, а другият – крив. И не знам защо светът иска да заеме някакви крайни позиции, когато за мен винаги е имало разнообразие и трябва да го има. Не приемам крайния либерализъм и непрекъснато възникващите ситуации с обидени хора – например когато трябва да се изиграе чернокож персонаж и боядисваме лицето на артиста в черно, става проблем. Плаши ме фиксацията на света в тази посока. Ние сме хора на изкуството и сме най-свободните в мислите си хора. Аз съм артист и каквото ме накарат, това ще пресъздам на сцената – без никакви предразсъдъци. Когато един хореограф поиска да пресъздам най-грозната, саката и кривогледа жена, ще го направя, защото съм артист. Това дори ще бъде предизвикателство за мен. Няма да откажа, да му кажа: „Виж какво, това ме обижда“… Свободна съм в съзнанието си и приемам всичко. Не одобрявам зачеркването на историята – факта, че е имало роби, които са били тъмнокожи. Такава е историята и тя е част от нас.

– Как приемате канселирането на руски творци след руската инвазия в Украйна?

– Не ми харесват белезите на новото време, не ги приемам. Не приемам и войната, естествено. Но не може да зачеркнем композитори като един Чайковски. Значи да не танцуваме „Лебедово езеро“ в цял свят.

– В Софийската опера и балет има руснаци, промени ли се отношението към тях след началото на войната?

– Не. Ние сме голям колектив и се приемаме такива, каквито сме. Работим заедно, уважаваме се.

– Казахте, че сте против войната. Бихте ли отишли сега, когато Русия е във война с Украйна, да танцувате в Болшой театър?

– Да, бих отишла, не страдам от предразсъдъци и не бъркам изкуството с политиката. Ние сме хора на изкуството.

– Възможен ли е национализъм в изкуството?

– Днес вратите на света са отворени, артистите пътуват и си търсят работа… В други времена трупата ни се състоеше само от българи. Започваме училище заедно, завършваме заедно, влизаме в театъра заедно. От дете целият ти житейски път минава с едни и същи хора. А днес стана нормално едни хора да идват, други да си отиват и това е изключително полезно и за нас, артистите. Имаш различна комуникация с различни националности. Едни успяват да се приобщят и да си станат българи, други все още търсят мястото си. За изкуството вратите са отворени, в цяла Европа е така. Има постоянно текучество на хора.

– Как приемате дефинициите как се обича родината, налагани агресивно в българската политика? В Операта виждаме един мултикултурен модел, който е като че ли невъзможно да бъде осъзнат от българските политици.

– На политиците мога да кажа, че има изключителни хора на изкуството в тази страна, които някак си не се чувстват подкрепяни. Хора, които истински обичат това, което правят. Аз обожавам родината си и въпреки многото предложения за работа къде ли не, реших да остана тук, защото имам този национален дух, защото искам да живея с моето семейство на тези улици, които са прашни и в дупки. Обожавам София, макар и такава. Просто понякога ми се иска да имам по-голяма подкрепа от хората във властта, да показват интерес към изкуството, да ги виждаме в салона. Не слагам всички под общ знаменател – има хора, които идват и гледат. Но културата е лицето на една нация и ми се иска качествените хора да останат тук, да не бягат навън, защото трябва и тук да има. Смятам, че ги има, просто им е по-трудно.

– Имате ли условия да упражнявате професията си по възможно най-добрия начин – вие, в Балета на Софийската опера?

– Аз хванах много страшни години, когато постъпих в театъра. Години на студ, на празни салони, нямаше постановки, ако имаше, бяха много евтини. И аз истински ценя това, което имаме сега – перфектна, изрядна сцена, с изключително скъп балетен под, че зимата в театъра е топло, че имаме балетни премиери, скъпи и качествени, че имаме балетни обувки. Понякога си казвам: „Да, аз съм преминала през лишения и затова ценя всичко, което имаме днес. Тези, младите, нищо не ценят…“. Ами не, не съм права. Не, не трябва да ценят сцената. Сцената трябва да е сцена, трябва да им е топло, трябва да са облечени, защо трябва да знаят какво е било. Те живеят сега и когато дойде някой и ти каже: „Ами това не ми е удобно“, ти не му отвръщаш: „А знаеш ли колко е платил театърът за това?“. Напротив, казваш: „Разбира се, ще го коригираме“. Защото трябва да ни е топло, да ни е чисто, да ни е спокойно. Всичко трябва да е така. И това не е лукс, а нещо съвсем обикновено.

Марта Петкова в полет на сцената. Снимка: Софийска опера и балет

– Промени ли се смисълът на понятието прима в днешния свят?

– Аз и вие  знаем какво означава прима, но се съмнявам, че младите биха оценили тежестта на тази дума.

– Можете ли да си представите да живеете като прима?

– Не знам дали е възможно, виждате ме – аз съм в залата от сутрин до вечер. Не се усещам като прима. Аз съм вечен ученик. Влизам и се уча ежедневно. Човек, който е постоянно коригиран, може би това е било е ключът към успеха ми. Имам репетиция 3 часа, 1 час ми се дават корекции. Вечно недоволен от крайния резултат, искаш повече и повече. И да, аз мога да съм прима за някого, но за мен удоволствието винаги е било в работата, в процеса, работния, в търсенето, в изтощението, в умората, в болката. Това е очарованието на моята работа. Не толкова да изляза и да хвана последния пласт на публиката. Целият процес е бил сладък за мен. Финалът е финал, даваш максимума от себе си и получаваш аплаузи. Хората плащат билет, за да им хареса. Никой не дава 50 лева с очакването да не му хареса. Но когато се спусне завесата, аз всеки път знам, че мога и повече.

– Кога сте се чувствали съвършена?

– Никога не съм се чувствала съвършена. Може би това е бил и ключът към успеха – усещането, че няма лимит, че може и още, че винаги може и още. Че изкуството няма предел.

– Как превключвате ролите от жената директор към балерината?

– Трудно. Оцених още повече часовете на репетиции и спектакли, с още по-голямо нетърпение и обожание ги очаквам, защото когато свърши репетицията, аз отивам в съседната стая и започвам администрация. Като човек на изкуството, вечно сам в залата, мога да кажа, че съм и асоциална, въпреки че работя сред толкова много хора и в колектив, аз винаги съм сама, но като директор започнах да се уча на много неща. Започнах да опознавам хората, с които от години съм в залата. Налага ми се да комуникирам с тях. Не го казвам със съжаление, просто защото не съм от тези хора, които ще видите в заведение или на кафе да бърборят. Нямам такава потребност. Успявам да се справя със страхотния екип, който маестро Карталов даде съгласие да сглобя. Четирима души са, които разпределиха работата помежду си. Без тях съм загубена.

– Кой е най-големият страх за една балерина?

– За мен лично най-големият професионален страх е от травма.

– Не е ли възрастта, тоест финалът?

– Това е друга тема. Ако си здрав, ако си в топ форма, ако не спираш да се развиваш, мястото ти е на сцената. Възрастта – да. Тялото се изхабява, това е процес, който е необратим. Не можеш да го спреш. В балета млади слизаме от сцената – на 40 и кусур години сме млади хора. На тази възраст емоциите са в апогей, но тялото ти вече не може да те крепи. Когато узрееш като контрол на тялото и емоции, тялото почва да те предава.

Вижте още: „РОМЕО И ЖУЛИЕТА“ САМО С 4 ПРЕДСТАВЛЕНИЯ, БАЛЕТЪТ НА ТУРНЕ В ПОЛША