Мъжът като родина, любовта като корен

Прочетох тази книга в момент, когато обществото отново обсъжда вечната тема за емиграцията като житейски избор или неизбежност. Този дебат всъщност никога не е спирал. Проблемът е, че все по-ясно става – той е налице само в страните, които не се определят като „развити“.

„Американа“ на Чимаманда Нгози Адичи не е обичайната книга на чернокожа писателка, носеща културния и социален товар на робството и сегрегацията в САЩ. Тя е родена в Нигерия и заминава за Америка като емигрант. Не е афроамериканка, а африканка, и това е наистина нещо различно, макар предразсъдъците ни на бели европейци да затрудняват разбирането.

Признавам си честно, че моята представа за Нигерия преди тази книга беше донякъде високомерна. Стереотипът, на който се бях поддала, включваше „нигерийските принцове“ и идеята за горещина, джунгла и живот „близо до природата“.

Нигерия е държава с развита икономика, една от най-големите в Африка, разполагаща с петрол и други суровини, които гарантират бързото ѝ развитие. Хората там разполагат с достиженията на съвременните технологии. Дори киноиндустрията – Ноливуд – е третата по големина в света след Боливуд и Холивуд. Е, естетиката на филмите, произведени в Нигерия, буди усмивка сред разглезените от „високото изкуство“ западняци, но това отново е въпрос на неинформирано и дистанцирано високомерие.

„Американа“ не третира расовата тема по начина, по който към нея се отнасят афроамериканските писатели. Главната героиня с красиво име Ифемелу е автор на блог за расизма в САЩ, но нейният поглед е на чернокожа, която за пръв попада в свят, където това е нещо особено. Момиче от високата средна класа на Нигерия, тя внезапно осъзнава, че мястото ѝ в света може да бъде определяно от цвета на кожата ѝ – нещо, което в собствената ѝ страна е неуместно и невъзможно. Този парадокс, тази конфронтация вътре в собствената ѝ раса, е любопитна за изследване и поучителна за горделивите и снизходителни бели. Защото – макар и да не става дума за цвят на кожата – разделението между местни и емигранти в развития свят е факт, и българите извън България със сигурност го усещат.

Чимаманда Нгози Адичи пише „Американа“ през 2013 г., седем години преди лозунгът „Животът на чернокожите има значение“ да се превърне в знаме на нова антирасистка кампания в САЩ. Нигерийската авторка със сигурност би била доста саркастична към подобен лозунг днес. За нея „чернокожи“ означава „хора“, а не представители на някаква особена порода. Днес Адичи е изградила име на световен автор, а разговорът ѝ с Мишел Обама през 2018 г. е проследен от 60 хил. души.

В „Американа“ авторката е намерила формулата – изключително увлекателно и органично е вплела в сюжета основните теми за емиграцията и сегрегацията. Пътят на Ифемелу от Лагос до САЩ и обратно в Лагос е обичайният път на завърналия се емигрант, успял да изгради живот и на двете места, които е припознавал като свое обитание. Точно както българите, заминали зад граница, се връщат някой ден и погледът им към България е леко изкривен, сякаш нещо не си е точно на мястото. Докато в един момент се фокусира и тогава изглежда сякаш не са си тръгвали. Но все пак остава оня порив за подреденост, нормалност и правила, който за пръв път е подтикнал доброволния изгнаник да напусне родината си.

Ифемелу изследва емигрантската съдба и през любовните си отношения – различни в зависимост от контекста, мястото и времето. Но голямата ѝ любов, при която завръщането е категорично и завинаги, е първото момче в живота ѝ, Обинзе, останал в Лагос, забогатял бързо и почти на шега. Върховен символ – мъжът като родина, любовта като корен, основание за оставане, подсъзнателен подтик към завръщане.

Но когато си научил толкова много навън, когато си приел присадки от чужда култура и се върнеш в родината, имаш отговорности. И компромисите, примиряването с нещата, каквито са, не са част от сделката. Ифемелу, нигерийката, никога не става американка докрай, но и спира да бъде типична представителка на родината си. Тя е „американа“ – човек, който е белязан от мястото, където е избрал да живее. За нея традициите са развенчани, новите открития – осъзнато преосмислени. Невъзможно е механичното пренасяне на чуждото, но е и невъзможно старият, уж удобен собствен свят да остане непроменен.

„Американа“ ме накара да се замисля и за смелостта на една нигерийска авторка да се прицели в световните теми, без комплекса на автор от малка държава от Третия свят, без да е прикрепена към традиционно-националното, без да се придържа към сякаш задължителните ограничения на националността си. Това липсва на българските писатели, дори на най-успешните. Досега никой не е успял да надскочи националното, като го съхрани и представи така, че светът да го разбере и усети. Но има надежда, защото и от тази книга става ясно, че именно пътуващите по света хора са двигател на промяната. Тези, които отиват, виждат и побеждават, връщайки се. И пътят никога не остава еднопосочен.