Мечката, или кой е Калин Терзийски?

Във всяка минута Калин Терзийски твърди, че се стреми да бъде различен. И дава „бледа и бегла“ представа за своята и въобще човешката същност с „движещо се през невъобразимия свят огледало, дълбоко пет милиарда километра, в което на трилиони пластове се отразяват квадрилиони различни картини“. Този словесен портрет идва да разсее неговия голям ужас – „да не заприличам на някой от тия симпатяги, които подреждат книжките си така: един силен разказ, втори – не особено… и след това – десетина – почти едни и същи, за да попълнят книжката до последната страница“.

Не, не е такъв Калин Терзийски в новия си сборник „Мечката и други разкази“. С всеки текст в него писателят държи да създава усещането, че е писан от различен автор. Скоро предстои представяне на книгата – на 5 септември в столичния клуб „Алкохол“ от 19 ч. Въпросът е колко автори ще я представят, или казано другояче: колко мечки?

Представяме Ви откъс от „Мечката и други разкази“.

Той се замисляше понякога за душата си като за извънредно фина вазичка, направена от изсушени сълзи, нежна и крехка; но на всичкото отгоре и обладаваща някаква неестествено голяма способност да страда и да се мъчи. Особено от грозните неща.

Че какво пък чак толкова? – навеждаше се той напред и оформяше устните си за целувка, но едва-едва, внимателно и стараейки се да не прави грозна гримаса (защото ако чуждата грозота го измъчваше много, то собствената можеше да го доведе направо до отчаяние).

Какво толкова? Ще я целуна ей така – мимоходом! Съвсем леко!

Защо е тая моя… направо зловеща погнуса от некрасивите действия? От некрасивите неща? Та това ме смазва! – навеждаше се той към Мечката и продължаваше да се терзае.

Това ми пречи да бъда свободен! Движа се като слон в стъкларски магазин в тоя пълен с възможности за грозно-правене свят! Всяко мое действие е ограничено от страха да не взема да видя… или – не дай си Боже! – самият аз да извърша нещо грозно… или да изглеждам грозен, или да…

А сега една мечка…

…Сега не мога да целуна една мечка…

А тя, дявол до го вземе, о Боже прости ми, какви ги говоря (какви са тия дяволи?!), тя ми е приятелка!

И ми направи такава… огромна услуга!

Ох, Боже, какви ги говоря! Наистина съм се побъркал от това си качество… или да го кажа направо – от тоя дефект! Не мога даже наум да кажа нещо, което ми изглежда грубо или грозно (примерно тия ругатни с дяволите)! Та така де! Тя ми спаси живота… или всъщност – да речем – аз ѝ спасих живота…

Давехме се двамата в една река…