Мечтата на Левски

В края на 60-те години на XIX в. начело на борбата за Освобождение застават писателят, журналист и публицист Любен Каравелов и бившият дякон, участник в някои от инициативите на Раковски Васил Левски. Те създават първата общонационална революционна организация, която тясно следва популярните тогава в Европа конспиративни принципи на карбонарите и на Джузепе Мацини. Обединението на Италия, започнато от долу нагоре, е извор на вдъхновение за нашите революционери.

Каравелов е интелектуалец. Пише книги – той е един от основателите на съвременната реалистична литература не само на България, но и на Сърбия, в която прекарва години от живота си; издава вестници; предлага нови идеи. За кратко се сближава с по-умерените групи сред емиграцията, но после къса с тях. Разривът е доста театрален и помпозен, но трябва да убеди радикално настроените хъшове, че са намерили своя водач. Започва да проповядва евангелието на бъдещата революция. Блестящ журналист, невинаги справедлив, но винаги жлъчен полемист, той издава влиятелни вестници, които стигат до всички кътчета на българските земи.

Левски обаче е човекът, който прави решителната крачка в издигането на борбата на нов, по-висок етап. За разлика от Каравелов образованието му не е толкова завидно, макар и съвсем да не е лошо за български условия – учил е във взаимно училище. Роден е в бедно семейство в Карлово. Като дякон прави опити да отиде да продължи обучението си в Русия. Попречва му липсата на средства. После се разстригва и емигрира. Сражава се в редовете на Първата българска легия на Раковски; получава военна подготовка във Втората. Придобива хайдушки опит в четата на Панайот Хитов през 1867 г.

Към края на 60-те години Левски е натрупал много разочарования. Провалът на двете легии, разтурени от правителствата в Белград, му показва ограниченията на балканския национализъм. Реалист по душа, той не одобрява изпращането на чети, в които загиват без видим резултат най-големите идеалисти сред българската емиграция. Отвращава се от непрестанните разправии и караници сред емиграцията, от нестихващите борби за ефимерно и нищо незначещо първенство. Страхува се от пряката намеса на великите сили и най-вече на Русия в Източния въпрос. Не храни ни най-малко доверие в алтруизма на руския царизъм.

Мечтата на Левски е да превърне националноосвободителното движение на българите в самостоятелен фактор при решаване съдбините на балканските народи. Той не храни илюзии, че те ще са в състояние да се освободят сами, но иска да са достатъчно силни, за да не бъдат пренебрегвани. Затова поставя ударение върху агитацията сред българите в самата Османска империя. Емиграцията в Дунавските княжества, в Сърбия и Южна Русия остава на заден план в кроежите му.

След смъртта му историците започват да дирят в откъслечните негови запазени записки радикални, едва ли не пророчески планове за бъдещето на свободна България. Едва ли, когато е начевал революционната си дейност, Левски е отделил много място в помислите си на бъдещото устройство на родината. По-важна е била задачата как тя да се освободи. Във всеки случай, както повечето от „младите“, той действително е мечтал за република и това е свидетелство за нови повеи в обществената мисъл, защото по това време в Европа има само три републики – Сан Марино, Швейцария и отскоро Франция.

В продължение на три години Левски, който има завидни човешки качества и се радва на висок авторитет, обикаля надлъж и нашир българските земи. В началото му помага Българското общество – един от наследниците на БТЦК. То му предоставя контакти и прокламация от името на „Привременното правителство в Балкана“. Такова, разбира се, няма, но придава значимост на действията му. Организира тайни комитети в градове и села. Всъщност, дали са точно комитети, или групи съмишленици, е спорен въпрос. Сред първите са в Плевен, Ловеч (в който важна роля играят Иван Драсов, Марин Поплуканов и поп Кръстьо), Карлово, Пловдив, Перущица (с Петър Бонев), Чирпан (с Георги Данчов – Зографина), Стара Загора и Сливен. Комитетите не са много големи – рядко повече от 10-15 души, но с тях Левски въвлича в подготовката за революция стотици българи – учители, занаятчии, селяни, свещеници. Разпространява революционна литература, организира канали за нелегални връзки, търси пари и закупува оръжие. Полага началата на инфраструктурата на бъдещата революция – създава комитетска поща, тайна полиция. Обиколките и разговорите му със събудени българи го убеждават, че народът далеч не е готов да въстане и ще са необходими продължителни, упорити приготовления. Левски веднага опитва да въвлече емиграцията в подготовката на революцията, но не като двигател, а като важен подпомагащ фактор. Сблъсква се с немалко трудности. За мнозина емигранти той е неук, без достатъчно влияние и опит човек. При това не крие, че се потърсва от дрязгите сред нея.

След потушаването на Критското въстание през 1869 г. Добродетелната дружина изпраща нов апел до великите сили, които са се събрали да предложат решение на критския въпрос, с искане за автономна българска държава със свой управител и народно събрание, но под върховната власт на султана. Писмото е подписано от 54 български нотабили.

Претенциите за мним аристократизъм веднага стават обект на злостни и остроумни атаки от „младите“ – Ботев ги нарича ноктабили, – които нямат никакво намерение да допуснат „старите“ начело на народното движение. На свой ред те се свързват с Джузепе Мацини и Михаил Бакунин, които олицетворяват революционната струя в момента в Европа.

На 7 ноември 1869 г. Любен Каравелов започва да издава в. „Свобода“. Той се превръща в трибуна на младите революционери. Каравелов няма боен опит, но бързо си извоюва авторитет с широтата на мисленето си, международните си контакти и яростта на журналистическото си перо. На следващата година той съставя програма на Българския революционен комитет и я публикува, но не в своя вестник, а в списание „Народное дело“, орган главно на руски революционери, стоящи близо до анархизма и народничеството. За него бъдеща България трябва да бъде или самостоятелна демократична държава, или част от също така демократична Южнославянска федерация. Българските историци десетилетия наред спореха имало ли е всъщност такъв комитет, или не. Някои смятат, че Комитетът е рожба на пламенната Каравелова фантазия, а ако е имало някаква организация, то това е била Вътрешната, създавана тогава от Левски. Други търсят основаването на Комитета, станал популярен под името БРЦК, още през 1869 г. Един от проблемите е, че документацията не позволява сигурни изводи, и това съвсем не е странно, като имаме предвид, че става въпрос за тайна организация.

Идеите в изложената програма остават повече на книга. Разискват ги в пламенни спорове, понякога и на чашка, „младите“, намерили приют на север от Дунав. Те не са още готови като Левски да работят сред народа. Затова през 1870 г. той напуска Букурещ и наново преминава Дунав. При тази обиколка основава нови комитети – най-вече в Северна Централна и Южна Централна България – в Русе (където работят Ангел Кънчев, Никола Обретенов и Тома Кърджиев), в Търново, Горна Оряховица, в градчетата и селата по северното било на Балкана, в Панагюрище, Копривщица и околните села. Време и възможности да стигне до Македония няма, но там действат, макар и не особено активно, хора, привлечени от Левски в организацията, и най-вече разположеният наблизо Софийски комитет. Сведенията ни не са пълни, но към края на 1872 г. революционните комитети вече са над 100 с повече от 1200 членове.

За център на дейността си Левски избира Ловеч – той е разположен удобно, пък и е едно от първите революционни средища. От друга страна обаче, градецът не е голям и всеки пътник привлича вниманието и любопитството на гражданите. Тук е центърът и на „Привременното правителство в България“. Помощници в дейността му са Ангел Кънчев и Димитър Общи. Левски подготвя и първия документ на организацията за конспиративната дейност, наречен от него „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. Основната цел на борбата според него е да се въведе законност и равенство между всички живеещи в България независимо от религията и народността им.

Размахът на дейността му прави впечатление на емиграцията. Мнозина осъзнават, че без вътрешните дейци няма да има успешна революция. В края на април и началото на май 1872 г. в Букурещ е проведено т. нар. Общо събрание, което трябва да обсъди и приеме насоките на бъдещата дейност. Нека вметнем, без да подценяваме революционната журналистика с нейните ярки представители Каравелов и Ботев, че от предполагаемото създаване на БРЦК до този момент организацията не е сторила нищо съществено. Общото събрание приема програма и устав и избира Каравелов за председател. Той, следвайки устава, който в това отношение в никакъв случай не може да се нарече демократичен, посочва за подпредседател Кириак Цанков, за секретар Олимпи Панов, за касиер Димитър Ценович. Панайот Хитов и Васил Левски стават членове.

Много саби на професионални историци са строшени в опити да се обясни странно изглеждащият ръководен състав на Комитета. Двамата, които имат най-голям опит за работа сред народа и най-голям боен опит, остават обикновени членове. Дали не играе роля и отношението на интелигентния и високообразован Каравелов към недотам учените практици на революцията? Неслучайно някои от изследователите с риск да накърнят каноничния образ на Левски и Каравелов намекват за донякъде снизходителния тон на копривщенеца. Разбира се, други посочват, че Левски е съумял, пак благодарение на устава, да си извоюва положението на ръководител на цялата Вътрешна организация. С други думи – Каравелов за емиграцията, Левски – за вътрешните дейци.

Говорейки за тези събития от перспективата на днешния ден, забравяме, че някои съвременници съвсем не са пестили упреците си към Дякона. Обвинявали са го във властолюбие, в незачитане мнението на другите. Братът на Евлоги Георгиев Христо пише злостно в писмо:

„Какъвто Райнов, такъв и Дяконът – двамата за пари и баща си продават“.

Тук е явен острият конфликт между „стари“ и „млади“. Пък и възрожденската епоха е време на резки думи и обидни квалификации. Нашата представа за Левски е за човек демократичен, вслушващ се в съветите, но дали е напълно вярна? Дори това, че драговолно прегръща прозвището Левски за фамилно име, говори, че амбиция съвсем не му е липсвала. В споровете на Общото събрание той настоява централното ръководство на организацията да бъде в страната. Емигрантите не приемат това, защото съзнават, че ще го постави под негов едноличен контрол. И от конспиративна гледна точка е нелепо – то би било крайно уязвимо за репресиите на властта, да не говорим за трудната комуникация. Иконният образ на Левски според мен няма да загуби, ако му се признаят и човешките черти, а човек без амбиция и властен характер не би се справил със стореното от него.

Така или иначе през 1872 г. двете части на ръководството работят в относителна хармония и резултатът е създаването на много нови комитети, толкова много, че се налага създаването на окръжни центрове, на които да бъде делегирана част от работата по координация на усилията.